Автор - Даниела Стефанова

Чистачката на вагони

16 November 2015   8

Автор Даниела Стефанова

Чистачката на вагони

Жената, с която пътувах в едно купе на международния влак от Русе за София, само с два вагона, се оказа чистачка на пътнически вагони.

Каза ми това, когато прозорецът започна често-често да се отваря  и в купето нахлу студен вятър. Тогава тя извади от чантата си парче желязо – с такива отварят вратите в психиатриите – и с него заключи прозореца.

„Вагоните са горе- долу на мойте години, има ръжда по тях, боята се олющва, няма пари за нова ..  и аз искам да стана по-млада, не може … Все пак е удобно и най-евтино…“, каза тя. 

На Мездра се разминаваме с друг влак и жената се оживява, сочи ми – това са техни вагони, познава ги по номерата.

Вера е „чистач  ПЖПС“ на Горна Оряховица, и тя не знае какво означава това,  дори трудно го произнася. Чисти по технологията, описана в една тетрадка. Там е казано, че  един час и 45 минути е времето за почистване на един вагон с 10 купета.

„Има време за купе, време за коридор, време за стъкла, за тоалетна . По две жени сме на влак. Едната чисти основно един вагон за 8 часа“. „Янтрата“ се чисти на 15 дни, а другите влакове – веднъж на 30 дена“.

Вера много внимава за хартийки от лукчета върху радиаторите. Особено във вагоните от 47-ма серия, в които топлото идва изпод седалките. 

„Те радиаторите са с ей таквиз дупки и само да загреят, става топло. И като видя хартийка, викам, майко, ще се запалите нощем. Затова началникът ни кара всички седалки да ги дърпаме. Понеже метем с метли, обикновени, и тя метлата  като я пуснеш под радиатора, се отчупва и клечките остават там. Нямаме толкова време, за да се навеждаме и да събираме и клечките“.

 Питам я дали пътниците в първа класа правят по-малко боклук.

„Всички са еднакви, щом кошчетата им са пълни … там се возят началници, те имат повече пари да си купят нещо по-добро .. в обикновените вагони можеш да видиш парченце сирене, обелка от салам, хляб - намазан с маргарин, баничка, половината изядена“.

Освен  остатъци от храна и празни бутилки, понякога намира и захвърлени празни портмонета. Пари все по-малко се намират.  

„Няма вече. По-напред имаше и стотинки под седалките, по 2 лева, по 5 лева, сега народът обедня….Откакто съм започнала работа 3-4 портофела да сме намирали най-много… Олей викам, виж какво намерих. Отваряме го, но той празен - само документи, лични карти, кредитни карти. Добре поне, че го е подхвърлил. Няма какво да намираме…преди е имало и злато, и пръстени, особено  в международните влакове…сега няма нищо… някоя  стотинка… Оня ден 10 ли, 12 ли стотинки намерих в електричката, падат от джобовете на седалката. Оназ седмица под радиатора мушнах метлата - е, 2 лева, викам - късмет!“

Както си метяла веднъж под седалката в едно  купе, намерила „апарат със слушалки“.

„Мушкам метлата, бре, нещо тежко. Викам какво е пък туй нещо. И то в специален калъф, както за джиесмите, с пружина. Отворих го само тъй леко. Щото имам навик да видя какво има. Колежката вика:  о, туй са слушалки.   Внесохме ги вътре у нашата стая и вечерта дойде ревизорът и ни попита нещо да сте намирали. Викам - всмисъл? Ами, каза, като апарат със слушалки. Да, ей ги тука са при нас. И двете момченца, дето го изгубили, и те идат.  Стигнали са до Русе и са се усетили, че са ги загубили. Едното коленичи на земята и ги целува.“

След като свършва историята за слушалките, Вера  ме поглежда и казва, че много се е унесла и се е разприказвала. Казвам й, че не ми пречи и тогава научавам за находката й след проверка за контрабандни цигари във влака за Димитровград и Истанбул.  

 „Дърпам седалката и гледам нещо таквоз черно, голямо. Викам, бре, то тежко, викам, туй дали е парфюм. Извадих го и колежката вика: цял стек с цигари. Ей, викам, голям късмет. Изглежда са ги прикрили, защото не може да падне цял стек зад седалката, няма таквоз място. Вземахме ги, разпечатахме ги, ей ти на теб една кутия, ей ти на теб една кутия, дай на мене, ей ти на тебе, занесох у дома три кутии. Сигурно ги е насвила проверка и няма къде да ги скрият…След известно време се чу за таз проверка -  кой казват хвърлил през прозорци, кой под седалки да се спасява. Комшийката, като й казах, вика, ще ти счупя главата, на мен как не донесе една кутия. Айде, ма викам, нал ма познаваш каква съм, раздадох ги. Оттогаз, от проверката, не са се виждали таквиз цигари. Казват, че е забранено, но всеки гледа по някакъв начин да спечели и от Нова година като ги повишат пак…Аз не пуша толкоз много щом от Горна до тука съм издържала…и до София ще издържа, като стигна на терминала ще запаля“, казва  жената, която отива на софийското летище да посрещне сина си от Дания.

Често намира електричките и забравените пазарски чанти на разсеяни баби.

„Електричките имат престой, тя обаче слязла и си оставила багажа. Абе жена, абе хора най-различни, ще ти вземат, то може да няма нищо вътре, но нас ни плаши. Като видим забравен багаж и го занасяме до машиниста. Някой път ни казват да не го бутаме…де да знаем какво има в таз чанта и какво може да стане. Викам на колежката: гледай бе, бабата  оставила чантата … голяма, пазарска. Отварям аз ципа и най-отгоре й - портофела! Боже, викам, сега какво да правя?  Много се притеснявам като видя таквоз нещо, защото после почват протоколи, разпитвания, а аз нямам време, трябва да чистя. Полицаят изсипа чантата, цялата, на масата, гледай, вика, с мене, да пиша. По едно време излязохме навънка. Полицаите обикновено си ги познават. И гледаме една навела глава, окумена, и полицаят вика: Само ей таз е.  И аз като я гледам, викам, на нея ми прилича. Той отива при нея: Кво ма, бабо?  Абе чедо, забравих си чантата, пък еди за къде си ще пътува… пък слязла.“

Иде Нова година и Вера се надява  да чисти новите мотриси „Дезиро“.

„Едното дезиро е електрическо, а другото  дизелово, но кое е електрическо, кое дизелово… От Нова година, ако бракуват електричките, може да ни вкарат ей таквиз  дезира. Но те пък  много  са чупят…В  Горна има локомотивно депо, където вкарват и дезирата и машините, големите, и там ги ремонтирват… много често идат вътре.. всяка седмица идат за ремонт дезира …не ги знам от Плевен ли, от Свищов ли … Отпред се чупят, моторът им, … не са като старите електрички.. те са руски машини…пердашат като влака стрела…“,  разказва тя със самочувствието на човек от системата.

Макар да има карта за безплатно пътуване като служител на железницата, Вера рядко пътува.

„Ама просто няма къде да ходя. През лятото повечето от наште отиват на морето … хванат влака и отидат до Варна, до Бургас .. там има почивни станции към Жепето …малко  по-евтино … пък аз къде да отида, освен, ей тъй, ако ми се наложи.. С внучката до София ходих …. беше се поразболяла по едно време, и сега затуй ..“.

Като повечето българи, Вера не пропуска да се оплаче за заплатата си, нейната и на колежките й. 

„И все пак паричките, които си получаваме, не са като на друго място в Горна – по 360- 380. Мъжете вземат повече, но за много по-тежка работа. Наште за момента са 435 лева. Не са много, щото като чуваме какви пари вземат в София и Варна колежките, наште са най-малки, ама…всеки се крепи на туй дето има“, заключва тя философски и се заглежда през прозореца на купето, където планините вече се снишават  и влакът навлиза в Софийското поле. 



Виж още от КУЛТ »

Трябва ли да се бият жените?

Трябва ли да се бият жените?

Ето какво казва в интервю известен имам от Египет: „Аллах почита жените като им дава наказанието на боя. Пророкът Мохамед казва: „Не я бий в лицето, и не я прави да изглежда грозна.”. И виждате ли: Тя вече е почетена. Ако съпругът бие жена си, не трябва да я бие в лицето. А докато я бие, не трябва да я псува. Това е невероятно! Той я бие, за да я дисциплинира. Като допълнение, не трябва да има повече от десет боя на ден и той не трябва да й чупи костите, да я наранява тежко, да й избива зъбите и да й бърка в очите.”...

10 February 2017

Коментари


Специален коментар