Плашила и Паметници

Валентин Старчев е български скулптор, автор на композицията „1300 години България“. Нищо не ви говори, нали?! Става дума за шестоъгълния петохуйник пред НДК, който се срина, стана опасен и вчера (благодаря на Фандъкова)  беше махнат завинаги. Това ще струва на софиянци 70 000 лева.

Ето какво пише за професор Старчев: „... Той  е автор на ефектните и въздействащи скулптурни групи от остро дискутирания и отречен от обществото паметник "13 века България" в градината пред НДК. Както е известно, паметникът ще бъде разрушен, а заедно с главния архитект на София и с други представители на изобразителното изкуство и на архитектурата сега скулпторът е готов с идея как по нов начин да бъдат експонирани работите му...“

Старчев е жив и трябва да бъде питан не какво да правят с работите му, а колко пари взе като хонорар преди  десетилетия за един паметник, който е наша съдба. Крива, грозна, разрушена и най-вече неясна  – истинска българска съдба. Паметник като преход – платен, за да бъде направен, ненужен и опасен, платен и за да изчезне. Точно като комунизма – плащахме тогава, плащаме и сега.

Също така професор Старчев трябва да бъде питан какво мисли за Банкси? И дали знае, че Бански прави световно изкуство, което не е поръчано от Политбюро и още – то е скъпо изкуство, което не се плаща на автора си? А, какво мислите за това?

Ето ви нова Теория – Преходът започва едва когато падне Паметникът на културата пред НДК. Сега не ми го побира главата – каква позьорщина и какво признание е това да правиш паметник на културата и Дворец на културата. Банкси би повърнал. Банкси е  фасадата на западната култура. Но и от това определение би повърнал. Забелязвате ли че на Запад никой не говори за културата?! И няма министър на културата…

Преходът започва сега, защото чак сега се случват неща, които плащахме 25 години – четвърт век. Примерно, едва сега (това правителство!) пожела да спре измамите на чужди граждани и българи в чейнджбюрата. Ето това е паметник на културата – как влизаш в чейндж бюро и ставаш жертва на едни табели и на едни едри момчета. Но всъщност те измамва крехката продавачка на валута, измамва те България в лицето на едно безсъвестно и некултурно момиче. Ето ти паметник.

Паметник на културата са разбитите пътища и кръпките. И бабуните. За бабуните и българския асфалт, измислен сякаш от Банкси, трябва да се напише друга статия. Това е културата на кмета и на хората от стотиците организации, които се грижеха за пътищата последните 25 години. Това са крадците на асфалт, на които някой трябва да покаже новата магистрала – това е единственият път в България, по който като караш си мислиш с радост, че не си в България. Опасен път – можеш да се увлечеш и да караш бързо. Слава богу – хубавият път е къс. Не се увличайте, догодина кой знае кой ще дойде на власт и как ще останат недоправени няколко метра магистрала, в които ще настъпи задръстване като инфаркт.

На мястото на паметника на културата на Старчев трябва да сложим една голяма човешка ръка излизаща от земята и щракаща с пръсти. Идеята ми е разкошна, но няма да бъде одобрена от професорите скулптори заради които българската пластика е нещо, което стърчи пред един град и се чудиш пенис ли е или е мегаломански километричен камък. Нейсе. Ръка с щракащи пръсти. Това е паметник на културата.

Или на мястото на паметника на културата трябва да се сложи една ненормално Голяма Цица (съкратено и умилително – ГъЦи).  Една цица, за да е изкуство и да е ненормално голяма, за да отразява реалността. Всяка нощ, когато започва купонът на чалготеките, цицата трябва да се взривява от виковете „гъци-гъци!“  и от нея да хвърчат столевки с образа не на Алеко, а на Милко. Калайджиев или нещо такова… Това ще влезе в обмена на новините, световните. И без това тази нация се надява да получи пари от тотото и да направи цици на любовницата си. Изкуството просто трябва да отразява живота, но на обратно. От цицата ти падат пари, пък ти после ги прави каквото искаш. Ще видите какви митинги ще се събират пред паметника на Цицата. Какви ти 1300 години България, бе пич, дайте ни 1300 кубика в гърдите да ви извадим очите, ей!

Ще го кажа - паметник на културата са намеците в жълтите вестници, че Галя е болна от СПИН. Галя трябва да дойде и да каже – болна ли е или не е болна. А има право и да не каже – това е култура, нейното право да не знае никой, че е болна. Ако е болна. Отвратителна култура е да намекваш за една певица, поради едни клюки. Това е паметникът, пичове, нашият.

На фестивала „Спирит ъф Бъргъс“ (това е написано на входа на Бургас) са изпити тон и половина мента. Това е паметник на културата.

Паметник на култура е и БСП. Това е партия, която винаги ще съществува у нас поради простата причина, че  българите винаги ще искат да имат партиен секретар, бригадир, гаулайтер, другар и фюрер. Винаги ще искат някой да върши работата им, да живее живота им, а и да им служи като бушон, когато дойдат тежки времена. Нямам нищо против социализма – но нещо не е наред, когато стотици хиляди избиратели отиват до урните безкритично за кого ще гласуват имайки предвид само червеното – като бикове. Същата култура я има в Испания – там от червеното са направили фестивала в Памплона, където избиратели от цял свят гласуват доброволно да бъдат смачкани от бик.

Паметник на културата са пожарите. Тези в стърнищата и тези които от време на време влизат в новините. Запален магазин, запалена къща, запалено заведение на морето. В  сърцето ни е - ако нещо и някой твърде много тръгнат нагоре, да ги запалим. Огънят няма памет. Гори, гори, огънче, дай да запалим вилата на кмета, за да ни стане светло на душите. Друг е въпросът,  че кметът заслужава да му се запали вилата.

И накрая – паметникът на културата са нашите паметници. Погледнете си гробищата на какво приличат – човек му иде да стане католик в някое спретнато германско гробище, косено грижливо от двама български цигани, гей-двойка гастарбайтери.

Единственият човешки паметник, който някога е правен в България, е този на нивата на един човек, който живее близо до Пловдив. Паметникът е кръст, на който той е нахлупил шапка, обул му е панталон и му е сложил  едната си риза. Човекът има две ризи и е турнал втората си на кръстачката, защото не е намерил друг човек, на който да даде втората си риза, така ми каза. Това е паметник, разберете, другото са плашила.