Ампутиран живот

Споделям  историята на баща ми, която е израз на абсурда, наречен българско здравеопазване. Заради тежкия му диабет станах свидетел как се режат крайници в домашни условия и как болниците го връщат, защото е с лоши изследвания.  Това, което разказвам е просто българската реалност, такава каквато я изпитах лично. Преди да видя с очите си какво се случва в държавата ни, аз вярвах, че опазването на здравето съществува.  Днес обаче не вярвам на/в нищо...

Баща ми почина на 24 ноември 2012 г. на 63-годишна възраст. Това е денят, в който от лечебното заведение го изписаха „здрав”. Върнаха го у дома с кръвна захар над 30, с бъбречна недостатъчност, напълно сляп, без един крак и с втори рязан до кокал.

Но нека да започна историята от самото начало... с това какъв беше той, как се разболя и как му се отблагодари държавата в лицето на здравната система.

Казваше се Васил Сапунджиев родом от Дупница. Беше инженер, преподавател по електроника в Механотехникума, също и председател на Научно-техническия съюз в града. Успя да патентова две свои  изобретения  в областта на честотното  управление на трифазни симетрични консуматори. (Имат приложение за електромобил и електровелосипед). Поради финансови  изисквания от страна на държавата, не можа да продължи с патентите си. Откритията си предостави за свободен достъп. Беше обикновен човек, който редовно си плащаше здравните осигуровки. Даваше и безплатни уроци по програмиране у дома на всички, които искаха да учат. Подаряваше им написните от него учебници. Бившите му ученици бяха в последствие единствените, които се застъпиха за него, когато се нуждаеше от средства за лечение, защото държавата изненадващо спря пенсията му за цяла година… заради административна грешка.

Баща ми беше диабетик. Лекуваше се години наред при ендокриноложката в града. При последната им среща тя го изпрати на психиатър, когато  й обяснил, че инсулинът не му влияе и не се чувства добре.  Зрението му се влошаваше и за няколко години ослепя напълно. Първо получи кръвоизлив. Последва разсейване на кръвта с лазер в София. Отлепиха му се ретините. Претърпя две операции при доц. Дъбов, който ги закрепи  със силикон. Нямаше никакво подобрение. Заради силикона в очите получи ”пердета”. Направиха му още две операции. Въпреки, че даде  хиляди левове за лечение, той не успя да прогледне или да претърпи някаква положителна промяна в зрението си.

Напусна работата  като учител  и започна да получава пенсия по болест. Беше със 100% инвалидност. През 2010 г. обаче  му изгубиха документите по пощата. Тогава остана без пари цяла година, докато администрациите в Дупница и Кюстендил се разберат кой ги е изгубил. Питам се ако един такъв човек няма близки, които да му помагат, какво ще се случи с него при нула лева доход и спешна необходимост от лечение?

Когато си мислеше, че кошмарът му свършва, болестта  продължи в нова посока. Получи гангрена на единия крак. Вкараха го в болница. Веднага отрязаха засегнатия пръст. Минаха 7 дни и го върнаха обратно у дома. При гангрената обаче има една особеност. Тя се развива много бързо и некрозата на месото трябва да се отстрани веднага, защото може да получи натравяне на кръвта. Лекарите обясниха, че не могат да го настанят отново в болница, защото бил изписан преди седмица. Трябвало да мине още време, за да го вкарат пак.  Лекуващият  му хирург д-р Полянов реши, че трябва да се действа спешно.  Баща ми беше с нисък хемоглобин и му преливаха кръв. Имаше и бъбречна недостатъчност. Лекарят обаче предприе мерки да  отстрани останалите пръсти на болния крак в домашни условия. Това криеше своите рискове. Все пак нямаше апаратура, която да следи жизнените му показатели.  Бях свидетел как на дивана в хола ни хирург реже крака!  21 век, в една европейска държава…

След месец приеха баща ми в болница и ампутираха целия му крак. В този труден момент,  се опитвахме да му вдъхнем нова надежда като го убедим, че  се предлагат качествени протези и ще успее отново да ходи.  Така трябваше да стане… Протезата му я плащаше държавата. Стойността й беше над три хиляди лева. Лекарите от протезния център му казаха, че след като изкуственият крак е готов, ще го включат в специална програма, за да се научи да ходи с него. Месеци наред  баща ми мечатеше за този момент.  Нямаше търпение да стане на крака.  Тази програма  беше единствената му вяра, че ще живее почти както преди. От здравния център обаче му изпратиха новия крак по куриер - негов приятел, който случайно минал да види дали е готов. Закарахме баща ми в е рехабилитационния център в Горна Баня, защото протезата  не беше по мярка. Там очаквахме, че ще го включат в програмата за обучение. Бяхме му приготвили всичко за настаняване в болницата. Обаче го върнаха, защото бил сляп и не искали да си създават излишни притеснения. Но те и преди това знаеха, че е сляп!  Защо му обещаха нещо, с което не искат да се захващат?!  По телефона ми отговаряха с : „Нали не вижда! Как да го обучаваме?”

Не е нужно да казвам какво означаваше това за баща ми и как го понесе. Получи категоричен отказ отново да ходи!  Писахме оплаквания до институции и отникъде  отговор. Въпреки всичко баща ми не се отчая. Върна се към годините, когато е бил китарист. Започна да създава текстове на песни, а чрез софтуер за слепи пишеше музика. Мелодиите изразяваха неговата представа за живота в България. В този период направи около 20 песни, които записа в домашни условия. Беше накарал негов приятел да занесе един такъв диск в протезния център. Отсреща го попитали  дали баща ми вече е умрял....

През лятото на 2012 година баща ми получи гангрена и на другия крак.  Номерът с протезата вече не минаваше. Нямаше как да го убедим, че при следваща ампутация ще стане от леглото. Организмът му обаче беше изключително изтощен. Настаниха го  във вътрешно отделение на Транспортна болница в Дупница. Оплакваше се, че здравните работници отказват да влизат в стаята му, защото миришело на „скапано месо“. А гангрената не спираше.  Изписаха го от болницата от страх да не им умре в отделението.  

Закарахме го в къщи. Оказа се, че не може да спи на нормално легло, защото се задушава. Беше пълен с вода и кашляше силно. От страх да не му отрежат и втория крак получаваше пристъпи на хълцане, които седмици наред не преставаха. Нуждаеше се от ортопедично легло и лечение в болница.  Чрез приятелски връзки и с големи усилия успяхме да го вкараме  във Военна болница в Дупница. Състоянието му се се влошаваше.  След като изтече клиничната пътека, го изписаха.  Всяко местене беше истинско предизвикателство,  защото нямаше асансьор, а той тежеше доста…

Прибрахме го отново у дома. Вече беше толкова зле, че губеше съзнание . Получаваше опасни  кризи (хипогликемии) и захарта му варираше от + 30 на 2. След като екипи на Бърза помощ го свестяваха няколко пъти, отново помолихме да го върнат в болницата. Лекарят му съобщи, че трябва да ампутира и втория крак, защото от тази операция зависи животът му.  След няколко дни изненадващо ни казаха да си ходим.  Трябваше да обясним логично на баща ми какво се случва.  Когато разбрахме, че ще го изпишат, тръгнахме по болниците в София с неговите изследвания. Нито едно лечебно заведение не пожела да го приеме, а мотивът за отказ беше: защото са му лоши изследванията. Явно приемаха само здрави хора! Оказа се, че оформянето на документацията при евентуална смърт в болницата е причината да не го искат никъде. Твърде много се пишело…  И лекарите извадиха „късмет”, че не умря при тях! Този път връщането у дома беше ужасно мъчително. Всяко движение на крака му предизвикваше непоносима болка. Беше напълно адекватен, когато го докараха вкъщи. Изгледа за последно новините по телевизията и почина.

Смъртта на баща ми е една човешка трагедия, която обаче обрисува в черно цялата картина на здравната ни система. Трудно ми е да подмина думите на ръководителя на НЗОК, че в болниците влизало всяко „ куцо и сакато”. Ако в болниците допускат  хора, които не се нуждаят от болничен престой, както се твърди, защо не искат такива, които са в критично състояние и единственият им шанс е да бъдат под постоянно лекарско наблюдение? Вместо лечение обаче тежно болният ми баща получи шамар.  Той си отиде съкрушен и физически осакатен, с отказ да бъде продължено лечението му…

Това е историята на един сляп българин, с един ампутиран крак и втори рязан донякъде.... изписан от болницата в деня на своята смърт като „здрав”.