Поредно СБОГОМ

„Беше студена утрин, учителката ни събра и ни накара да погледнем навън през прозорците.Попита ни какво виждаме, някои отговориха висулки, други сняг, трети лед, покриви и т.н.
-Не, погледнете по-надолу...
И някой от тълпата погледна тротоара и каза – Врабчета.
-Да, врабчета, за тях днес ще ви говоря. Когато стане у нас топло и ние се поразсъблечем и цъфнат дърветата, идват едни птици, които са били на топло в Африка или някъде по-далеч. И когато стане есен - те си отиват. А тези врабчета, те са се родили тук, те тук ще живеят. Вижте ги, те са посинели от студ, но те ще останат тук. Тук са и тук ще умрат.“

Джоко Росич разказа тази история в едно от телевизионните си интервюта преди години. Запомнях я, сякаш се е случила на мен ... може би, защото я чух в момент, в който трябваше да реша дали да остана в България, или да замина да уча в чужбина. Приех я като знак.

Разказвам това, защото ... е месец януари.  А в този месец се случва нещо много тъжно... дори зловещо.  Хиляди българи, прибрали се за декемврийските празници от чужбина, отново заминават. Групи от техни близки ги изпращат със сълзи, а емигрантите обещават, че „ще се върнат“. Някога, един ден, скоро, на есен, догодина, когато.... Все условни думи. Има  и други – новите, които тепърва заминават за „тежката чужбина“, без да знаят какво ги очаква и без да могат да обещаят, че ще се приберат поне за следващите празници...

Гледката на хилядите заминаващи през последните дни на летище София (и по автогарите и гарите) е неописуема. Това е картина, която те задавя с горчилка. Чувството да изпратиш поредния си близък отново в чужбина - отвратително. Сякаш копаеш поредната празнота в живота си и забиваш поредния пирон в ковчега на България. А той е вече пред затваряне ...

Постоянно се говори, че България се топи… и всичко го виждаме. Но не осъзнаваме с какво темпо. Не и докато не видим  картинката по българските товарителници за износ на българи през януари ... не и докато поредният близък не издържи и не премине границата на България, за да търси щастието другаде.

В такива моменти думите на Джоко Росич са болезнени. Особено за хората извън пределите на страна ни ... българите напускат скорострелно България, а тя се пълни със сирийци, търсещи временен подслон ... и дори на тях, най-нуждаещите се и най-закъсалите, не им се живее тук.

Толкова ли е трудно човек да намери щастие, работа и пари в собствената си  страна? Толкова ли е страшна България? Могат да се зададат много подобни въпроси и да се дадат много отговори, но през това време единственото, което реално ще се случи е, че ние ще продължим да изчезваме...

Може би ще ме упрекнете, но аз призовавам онези, които още не са отлетели - преди да си купите билет за чужбина, помислете дали пък няма какво още да дадете на България и/или какво да вземете от нея... НО дали сте положили всички възможни усилия в търсене на работа, реализация, семейно щастие и бъдеще... Дали сте помислили за страната си или е важен само собствения хляб. Ако поне ви е минало през главата, едва тогава, може да бъдете спокойни, качвайки се на самолета за чужбина.

...Но помнете - ако продължаваме доброволно да изчезваме с това темпо, след години  в България ще са останали само врабчетата, за които говори Джоко Росич. Българите ще са разпилени по света и децата им няма да са българи, а онези, останали в тук (предвид отрицателния прираст) ще са отдавна загробени на три метра под земята.

И не, това не е цинизъм, това е проста математика.

Все още имаме „късмет“ да казваме поредното „сбогом“ на нашите близки, които се връщат в чужбина. Скоро обаче ще последва и онова страшно, последно сбогом... а след него???