Цената да си дете в България

Дойде юни, а слънце няма. И уж е празник, а не се чува детски смях. Вчера ходих по улиците и търсих поне малки наченки на празнично настроение. Поне едно усмихнато българско дете. И знаете ли? Вчера децата не само, че не се усмихваха, но не носеха дори балони, защото явно техните родители, умислени и потънали в тежкото си ежедневие, бяха забравили да им купят. Или просто бяха предпочели с парите за балонче да купят хляб.

Тъжен избор. Страшен избор. Съдбовно-предначертаващ избор. Избор, който оставя трайни и непоправими следи. А вчера дори и времето не беше благосклонно към българските деца. Сетих се за Христо Ботев /нали днес е 2 юни/… „Вихрове гонят тръни в полето… и студ и мраз и плач без надежда… навяват на теб скръб на сърцето“. Познато ли ви е?

Българските деца са най-голямата жертва на четвъртвековния преход. Днес те не тичат по улиците, а тичат по виртуалните гангстерски трасета на „GTA – San Andreas“. Не си говорят на пейката пред блока, а чатят във фейсбук или в някоя друга социална мрежа. Не си погаждат гаднички номерца, като този с кабърчето на стола, а се тормозят психически отново в същите тези социални мрежи. Не играят на стражари и апаши, а се делят на слагъри и рапъри… Днес те не тичат с филия хляб из квартала, а просят на близкия светофар стотинки за филия хляб /не искам да описвам по-грозна картина…/. Мога да продължа да правя паралели, но това е напълно излишно. Смятам, че всички сме наясно с реалността, в която растат българските деца.

Ще кажете – това е реалността на децата изобщо, не само на българските. И сигурно отчасти сте прави. Но тези нашите, българските, носят една особена карма, исторически и социално обременена. Кармата да са деца в държава-мащеха. И то такава като от приказката за Пепеляшка, извинете – като приемен родител по професия. Или, за да съм максимално образна – направо ще си го кажа – като циганка, която ражда поредната социална помощ.

Децата в България са жертва. Те са жертва „на системата“, на клишето „образователна реформа“, на „социалната политика“, на „демографската криза“, на „политическата отговорност“, на „интеграцията“, на… „#ОСТАВКАТА“.

Децата в България са жертва на оскотяването на родителите им. На тоталното прекъсване на човешките корени на битието им. И понеже от години гледам хамстери, ще го кажа чрез метафора. Когато женската роди малките си, мъжкият се отделя веднага, защото иначе ги изяжда. В голям процент от случаите, обаче, дори и това не е достатъчно, за да бъдат спасени малките. Защото самата майка ги убива – изяжда ги. Познато ли ви е?

Колкото и добри родители да сте, децата ви все още живеят в държава, която се държи като хамстер. Колкото и да смятате, че ги пазите, скотското начало на системата ги преследва и дебне удобен момент да ги убие. Нищо лично спрямо вас като родители. И за съм родител и зная колко трудно е да спася децата си от острите нокти и наточени зъби. Много е тъжно да си дете сред хищници. Много е трудно да си дете в киселинна среда. Изобщо да си жив в киселинна среда, в която алкалоид трудно се намира и то в такива количества, че да неутрализират разяждащия ефект.

Не зная защо, но някак си нещата се случват само и единствено по трудния начин. В България нищо не е такова, каквото изглежда. Нито опърпаният просяк е неук и мързелив лузър, нито ревящата циганка е жертва на „Социално подпомагане“, нито лъскавият бизнесмен е честен предприемач, учил и надграждал знанията и уменията си цял живот. В България нещата се пречупват като в стая с криви огледала. Кривите огледала на политическата ни класа. Същата тази, която управлява, и същата тази, която иска оставки. Омагьосан кръг, който се е превърнал в Бермудски триъгълник за най-лесната жертва – децата. Защото те нямат екзистенциален опит, нямат инстинктите на възрастните екземпляри, те са чисти и готови да поемат отровата на обществото. Като гъба, която попива.

Ето това са децата на България. Ето в това позволихме да ги превърнат. И нашата вина като родители е най-голяма. Защото ние самите сме скотове, колкото и да не ни се иска да го признаем. Ние сме мекотели, безгръбначни амеби, които мрънкат, но не правят нищо. Които недоволстват, но гласуват „правилно“. Които дават последните си стотинки за хляб, а не за цветен балон – подарък за деня на детето. Които се бият за кренвирши, вместо за правата си, но продължават да търпят работодателя си и да задраскват 15/15…

Ето това е цената да си дете в България. Тежка, жестока, убиваща съдба. Която в случай, че родителят, системата или друго нещо не ги убие „навреме“, предначертава само едно – оскотяване. Поредната овца в стадото и поредният гласоподавател в колекцията.