ГРАДУШКА

София, кв. Люлин, 08.07.14 г., около 17:00 часа

Небето е сиво, няма дори облаци. Сякаш мъгла е обгърнала София. Асфалтът е мокър, очевидно е валяло, макар няколко километра преди това да нямаше такива индикации.

Входът към столицата откъм АМ Люлин е задръстен. Купища коли и тирове са се сгъчкали на трите платна и се опитват да се изпреварят. Виждам ги отдалеч. Приближавайки си казвам, че може би е станала катастрофа или ремонтират пътя.

Счупени знаци, паднали мантинели, купища листа ...и сивото небе. Това е гледката, която ме обгръща насред магистралата, колкото повече наближавам до купищата от коли.

Отдавна не бях виждала София такава. Всъщност не си спомням изобщо някога да съм виждала подобно нещо. Почувствах се неадекватно, сякаш изпускам нещо. В съзнанието ми изникнаха спомени за онези филми, в които е станало някакво бедствие и хората се опитват да избягат, търчат неориентирано и не знаят какво да правят.

Какво се случва, буря ли е имало, толкова ли силна е била, как това дърво се е  изкоренило, как бетонираните знаци и билдорди са се изкривили, защо хората са целите в листа и се държат за главите, как се е обърнала тази каруца ... къде са близките ми ... какво е станало???

Това са само част от въпросите, които започнах сама да си задавам, опитвайки се все още  да вляза в сивата София.

Звъня по телефона - недостъпна мрежа. Няма сигнал. Обзема ме тих ужас. Интернет? Не мога да се свържа по телефона, но 3G мрежата работи. Фейсбук- десетки статии за порой и градушка в София.

Градушка?!
Сериозно ли една градушка създава такава паника, питам се и сама си отговарям, виждайки събраните по ъглите на улицата ледени топчета. Не съм виждала такова нещо, не съм виждала такава градушка, с такива размери, за скромните си 20-тина години. Как се радвах на ледените топчета с големина на зарче като дете... а сега, години по-късно, в най-голямата жега, насред пътя е пълно с яйцеподобни ледени топки.

Вече съм в София. Улиците са наводнени. Люлин е под вода, хората, подгизнали от бурята, джапат по улиците, опитвайки се да стигнат до спирките на автобусите. Автобусите, които обаче не идват. Няма ток, светофарите не работят. Всеки е излязъл и разчиства пострадалия си автомобил.

Сякаш е паднала бомба. От градушка ... Градушка, която е убила човек и ранила други хора...

За десет минутната буря,  София беше сякаш друго място. Град на ужас и паника. Град под вода. От една градушка ...

И винаги след буря се питам ами ако беше друго? Докато нас ни дави градушка, в Япония се готвят за ураган с 14-метрови вълни... Готвят се, забележете...

Как посрещаме ние природните бедствия? Ще ви кажа – около колите си, смирено и псувайки защо точно нашата кола е със счупено стъкло...  А как реагира държавата в такива ситуации? Не реагира. Буквално няма връзка с нея. Няма държава, няма община, няма град – оправяйте се - да сте се застраховали.

От цялата работа с катаклизмите напоследък разбрах едно - природата ни го връща. И може би е редно да се замислим  защо го прави, защо точно сега и колко точно още можем да понесем - Бисер, Цар Калоян, Варна, Добрич, Търново, София - какво следва?

София, Център, 08.07.14 г., привечер
...............А навън пак е лято, градът е под вода, но птичките пак пеят, автосервизите са пълни, Фейсбук прелива със снимки от градушката, сякаш нищо не е било... Вече сме забравили всичко. Такива сме ние, до следващата буря. Дано  поне не е скоро - няма да го понесем.