Служебна статия

Здрасти!
Снощи пих няколко бири с един мой съученик, който през 1990 година избра да живее в Белгия.
Сега, честно казано, не знам дали той избра кралството заради великолепните бири, които се правят там.
Или поради факта, че като класически музикант в България би могъл да достигне (след 20 години стаж, издигайки се до водач на група в оркестър) заплата от около... 560 български лева.
Но не ми е работа да разсъждавам по тоя въпрос.
„Имаме нов служебен кабинет“ – викам му аз.
„Супер“ – отвръща ми той – „Ние имахме служебен кабинет около 2 години и в тези 2 години се случиха най-много добри неща напоследък“.
„Наздраве“ – казвам аз и отпивам глътка бира.
Бирата не е белгийска, ние не сме близо до Антверпен и както обичаше да казва великият комбинатор Остап Бендер – „Да, това определено не е Рио де Жанейро“.
Та така.

Пием бири, а аз си мисля, че е добре, когато няма какво да се пише, да се назначават служебни статии.
Отваряш сутрин вестника, а вътре – служебно съобщение от квотата на президента, служебен анализ от квотата на ГЕРБ, служебен коментар от квотата на БСП и служебна обява – „Напускам заради ГЕРБ! Ваш Радан! Само аз съм убав!“ – от квотата на РБ.
Хубав служебен вестник.
Нещо подобно вчера се случи и в социалните мрежи.
Служебни коментари на симпатизанти на досега управлявалите, в които без особени чувства се търсят петна в биографиите на новите министри.
Служебни коментари на противниците на досегашния кабинет, които с инфантилна безкритичност пожелават страхотен успех на нещо, чийто единствен успех би могъл да бъде добре проведени избори след 2 месеца.
Но като цяло - един доста спокоен, доста служебен тон и от двете страни на барикадата.
Нещо, което не съм виждал от доста време (от една година).
„Служебното си е служебно“ -  мисля си аз, докато отпивам от бирата, а моят белгийски приятел ми разказва, как веднъж заминал за някъде, но забравил да си плати някакъв общински данък в размер на около 50 евро за година. Заради няколко дни закъснение властите дошли, разбили вратата на апартамента му и му описали имуществото.
„Добре де, защо такива крути мерки?“ – питам го аз.
„А, не, то аз си бях виновен. Да съм си платил навреме. После само за входна врата дадох над 400 евро“ – отвръща приятелят ми със служебен тон в гласа.
И аз разбирам.
Аз прекрасно разбирам, че когато живееш някъде и се чувстваш достатъчно добре, че да не обвиняваш местната администрация заради нейни действия, то тогава няма никакво значение кой ще те управлява.
Дали ще са белгийски социалисти или белгийски християндемократи.
Все тая. Който и да е на власт, правилата ще се спазват, а държавата може и да не ти помогне, но поне няма да ти пречи.
Разделяме се около 00:30 часа.
Казваме си няколко стандартни, служебни фрази.
Разбираме се да се видим пак тия дни, докато той е още в България.

А тази сутрин, докато гледам телевизия и пия кафе, се опитвам да напиша статия, в която да покажа някаква гледна точка към онова, което се случва в България.
Но случващото се в България вече не се подчинява на гледни точки.
България е служебна страна по един свой, уникален начин.
Тя служи на силните на деня.
На останалите не служи, защото те не са и в моментната зона на интереси.
Служебни банки, които фалират при смяна на караула, за да се появят други служебни банки.
Служебна опозиция, която крещи по площадите, докато не й предложат няколко министерски кресла.
Служебен политически мейнстрийм, който се е маскирал като ъндърграунд.

Не, у нас нищо служебно не е добро.
Защото всъщност всичко е служебно.
И докато си мисля всичките тези неща, случайно попадам на едно изследване, според което над 50 процента от всички нас биха жертвали без да се замислят демокрацията в името на сигурността си.
Питам се – ами ако въпросът беше зададен по друг начин.
Например – в едната ръка държа свободата ти, а в другата – парче салам?
Какво ли щяха да отговорят хората?
Няма да давам служебен отговор.
Отговорете си сами.
И когато си отговорите, ще разберете, че за 25 години преход служебната каста на канцеларските зомбита постигна нещо невиждано – направи така, щото времето на бай ви Тодор Живков започва да изглежда като нещо привлекателно.
Да, това е една служебна констатация.
Може да не й обръщате внимание.
В крайна сметка на кой ли му се четат подобни текстове в началото на август.
В разгара на служебното лято...