Не умирахме от щастие...

През 1990 година прочетох някъде (тогава имаше страшно много вестници, които буквално се появяваха всеки ден), че ще трябва да мине доста време, за да достигнем икономическото си състояние от времето на хепи соца...
„Долна партийна пропаганда“  - рекох си аз и скъсах парцала, в който пишеше това твърдение.

Вчера бях в провинцията – на гости – и се срещнах с няколко души – съвсем обикновени хора, които живеят своя обикновен живот и се опитват да оцелеят.
„По времето на бай Тошо ходехме на море и планина. Имахме заплата на 20-то число от месеца и аванс на 6-то число“ – обясняваха ми хората.
Аз се опитвах да им обясня нещо за свободата, за демокрацията.
„Абе, яж я тая свобода, аз с тая свобода не мога да купя тетрадки на детето си, което скоро отива на училище!“

Водили ли сте този разговор някога?
Ако сте от онази порода „born на йелоу плочки ин Зоуфия“ – едва ли.
Вие сте далеч по-заети да следите положението в Украйна, индекса Дау Джоунс, книгите на Айн Ранд или нещо подобно...
Но е хубаво всеки един от нас да се разходи поне веднъж до провинцията и да се опита да поговори с хората, които живеят там.
През 1990 година бях готов да се закълна, че идващата промяна в лицето на СДС ще помете комунизма и ще постави нещата така, както трябва да бъдат поставени.
„Сине, тия ги познавам“ – викаше баба ми, лека й пръст – „Почти всички са бивши партийци и комсомолци, не им вервай!“
„Бабо, ти си харесваш Тодор Живков и соца, затова така ми говориш, нали?“ – казвах аз и с укор подрънквах закачените на ревера ми значки на Екогласност, Зелената партия, Радикалдемократическата партия и Социалдемократическата партия (ако днес сложа значки на тия субекти накуп, ще ме въдворят на четвърти километър само заради наличието им едновременно).

После се оказа, че баба далеч не е била на грешна теза.
Оказа се, че в мътните води на псевдореволюцията доста хора с мътно минало, белязано от службите и партията се бяха намърдали като водачи на народното недоволство.
През 1997, когато, изпуснали всички възможни влакове към Европа, гордо обявихме фалит, а левът се колебаеше между 3000 и 4000 лева си мислех, че това е краят на ченгетата и задкулисието.
„Оттук по-надолу няма! Сега, след като се очистихме с огън и камъни (защото тогава гонеха депутатите с камъни от НС), всичко ще тръгне в правилната посока“ – мислех си аз.
И то тръгна. Поне за малко. Валутен борд, строга (уж) финансова дисциплина, стабилен лев...
И така, за кратко, докато поредната бомба не взриви и тия опити да се случи нещо, което да ни изведе в малко по-добрата орбита на свободния пазар, реформираната държава, която, макар и да не ни помага особено, поне не ни пречи...

След това ще забързам лентата, защото се извъртяха няколо култови правителства – това на Симеон, това на Станишев, това на Бойко Борисов и това на Орешарски.
И днес, на 18.08.2014 година седя някъде в безвремието, „на попрището жизнено в средата“ и си мисля дали не бих могъл да намеря оня вестник от 1990 година, за да прочета отново инфантилната пропагандна статия за това, че дълго време няма да можем да достигнем икономическото ниво от времето на „социализма с човешко лице“...

„А по времето на бай Тошо сиренето беше 2,39. И то какво сирене – овче, от истинско мляко“ – казва ми моя събеседник в провинциалоното градче, в което се намирам.
„Пич! Магазините бяха празни! Отиваш и има сирене, олио, капачки за буркани, захар и салам - тип кучешка радост“ – контрирам го аз.
„Братле, сега магазините са пълни! Прав си! Ама аз работя, жената работи! Издържаме студент в Германия, плащаме си сметките! И когато вляза в магазина, мога да си позволя само сирене от 3 лева... Което е с растителна мазнина. За какво ми е пълен магазин, когато ми става още по-гадно, щом вляза вътре“ – отвръща събеседникът ми.
„Добре де! Чакаше се 10 години за Лада“ – контрирам отново аз.
„Да, но поне беше нова Лада. Ти карал ли си кола, която е под 10 години? Не ти ли е гадно, че купуваме коли, които западняците изхвърлят в автоморгите. И че купуваме резервни части от моргите? И гуми секънд хенд?“ – казва събеседникът ми.
„Е, добре де, като толкова те кефи соца, защо не си пратиш детето да учи в Москва, а си го пратил в Мюнхен“ – продължавам да питам аз в опит да катурна убежденията на събеседника си.
„Защото брат ми избяга в Мюнхен през 1994. Мутрите го пребиха, взеха му бизнеса и той продаде апартамента си и замина със семейството си в Германия. Сега синът ми живее при него и учи там, така ни излиза доста по-евтино“ – отвръща събеседникът ми...

През 1990 година и за миг не съм си представял, че през 2014 ще водя подобен разговор със свой съгражданин.
През 1990 година песента на Контрол – „Не умирахме от щастие“ беше химн за моето поколение:

„Живяхме си доста добре
Подбрани в общата яма
Всички събрани -
Тигри, зайци, кокошки, коне –
Различни породи, жени и мъже.
По малко живяхме
По малко крадяхме
По малко спестявахме
По малко купувахме
Не, не, не умирахме от щастие“.

Днес, през 2014 отново не умираме от щастие...
Водим разговори „с дъх неприятен на чужди уста“.
И откриваме, че и най-мрачнте ченгеджийски прогнози за развитието на страната ни от началото на демокрацията всъщност бледнеят пред онова, което постигнахме за четвърт век.

„Наздраве, приятелю“ – казвам аз на моя провинциален събеседник.
„Наздраве“ – казва той и отпива глътка ракия.
54 градуса.
В провинцията пият по-люта ракия от тая, която ние пием в кръчмите в София...
Докато водим безсмислените си разговори за безсмислените неща, които се случват.
Не, не умирахме от щастие...