15. 09. 2014

И датите не са това, което бяха...
На 9-и септември Apple представиха новия си IPhone…
На 15-и септември започват новите сезони на „Биг брадър“ и “Сървайвър“...
А беше време, в което на 9-и септември маахме гащи на площада под звуците на „Партизан за бой се стяга“, а на 15-и септември слушахме поредната реч на другаря директор в двора на училището, в която реч, кой знае защо, не се говореше за училище, но за сметка на това се говореше за Митко Палаузов, Брежнев и злите империалисти...
То, като се замсля, за същото се говори и днес в речите на Волен Сидеров, но за това - някой друг път.

Та и датите не са това, което бяха.
Днес всичко е доста високотехнологично.
Днес, вместо да купувате тетрадки, ще купите таблет на промоция за първолака, двуядрен процесор, 16 GB памет, слот за карта, Wifi…
Ще му дръпнете буквара от chitanka.info, па ще го закарате до училище, докато слушате по радиото как Татяна Дончева е единственият мъж в българската политика.
Днес ще отидете до училището, където децата, като на модно ревю ще представят собствените ви комплекси – да ги облечете с дрехи, които струват повече от месечния бюджет на едно семейство от град Павликени.
„Божке, на моя му намерих страшно изгодно едно бенетонче, представяш ли си, само 150 кинта. Не, мила, аз предпочитам да не пестя от качество - или му вземам най-доброто, или нищо. Той и Краси знае и е съгласен с мен“ – казва Пенка на приятелката си Станка в двора на училището, докато децата им се въргалят в пясъка с дрехи за по 1000 лева всеки.

Изобщо – вече нищо не е такова, каквото беше.
Освен едно – все същите сме си, само че сме сменили сивия соц с цветния соц.
И сме заменили оня порив към пазаруването в Кореком с друг порив – посещенията в МОЛ-а.
Да, и датите не са това, което бяха.
И учениците не са това, което бяха.
Днес децата ни са по-добри от нас, когато седнат на компютъра.
Могат да четат книги, но само ако са свалени на таблет.
Правят си селфита в училищната тоалетна и си пишат мръсни думички в социалните мрежи.
А ние???
О, ние бяхме самата семплост.
Пушехме в кенефите.
Четяхме 18-а страница на романа „Кръстникът“ от Марио Пузо, където особено мръснишки беше описан един полов акт, някак убягнал на социалистическата цензура.
И си разказвахме мръсни вицове, но така, че да не ни чуят даскалите, които си разказваха мръсни вицове, но така, че да не ги чуем ние.

Впрочем...
С какво ли се различаваме чак толкова, се чудя аз.
С това, че преди години си лягахме по-раничко, защото телевизията свършваше някъде към 23.30 часа вечерта?
С това, че носехме едни гадни ученически костюми?
С това, че учехме простотии като История на БКП?
Не знам.
Знам, че днес е 15.09.2014 година.
Тече предизборна кампания.
По ирония на съдбата и моя милост, пишещият тези изречения, съм част от тази кампания.
По ирония на съдбата днес ще водя на училище моя син, който е в 6-и клас.
По ирония на съдбата в същото училище, в което учех и аз.
По ирония на съдбата след училище ще прекосим същата градинка, в която изпуших първата си цигара (Marlboro) и за първи път се целувах с момиче.
И докато пресичаме тази градинка ще си мисля – а бе, какво е различното между ранните 80 на 20 век и ранното второ десетилетие на 21 век.
И докато си мисля, някой ще ми се обади, аз ще извадя телефона от джоба си, а съучениците на сина ми ще ме погледнат и ще си кажат – „Тоя няма Iphone 6, ебати и селянина“...
Впрочем...
Какво точно написах?
Не знам и аз.
Знам, че съвсем наскоро видях най-кратката класна работа, написана от ученик.
„Много тъжно, човек...:(((“ – гласеше единственото изречение в най – кратката класна работа, посветена на стих на Славейков.
Така е.
Тъжно е.
15.09.2014 година.
Бягайте за тетрадки, стига сте чели статии.
Току виж се оказало, че си правя сам предизборна агитация!
Честит първи учебен ден!