Независима статия

Изкушавам се да напиша някаква патетична глупост...
На дата като днешната винаги е изкушаващо да седнеш и да пишеш за героите, за националните идеали, за героизма и саможертвата.
Изкушавам се, но няма да се възползвам от датата 22 септември.
Вместо това ще ви разкажа за Петко.

Петко е на видима възраст около 30 години.
Израснал и получил средното си образование в дом за изоставени деца. Когато бил много малък, баща му избягал в Германия, а майка му решила, че не може да се справи с отглеждането му и го оставила в сиропиталище.
Петко растял, без да види родителите си.
Те не го потърсили никога.
На 18 го изхвърлили с шут от сиропиталището и Петко бил принуден да се сблъска лице в лице с живота на улицата.
Понеже работел в предприятие, което плащало малко и нередовно, на третия месец от старта на „нормалния“ си живот Петко бил принуден да напусне мизерната си квартира в Ботунец, защото не можел навреме да плаща наема.
Останал без дом, Петко открил едно порутено място, където успял да си направи леговище.
Домъкнал една продънена пружина, някакъв оцапан дюшек, направил си огнище и си носел вода в една тубичка.
Така Петко заживял в новото си леговище, което, макар и не връх на уюта и лукса, поне му било безплатно.
Ходел на работа и парите вече му стигали, защото не плащал наем.
Когато не му плащали навреме, което се случвало често, той или излизал около „Шератон“ с резервните си окъсани дрехи, за да изкара някой лев с просия... Или пък, ако не му се занимавало, ровел в кофите за боклук.
Нямате представа колко много храна изхвърлят хората. И половината от тази храна става за ядене.

Един ден Петко, отново останал без средства, ровел в едни контейнери около площад Славейков.
И докато ровел, намерил пакет с книги.
„Ще го взема, стават страхотни подпалки за огнището“ – рекъл си Петко.
И понесъл книгите към своята землянка заедно с една кифла и няколко краставици, които намерил в същия боклук.
Когато се прибрал и се приготвил да ляга, решил да погледне какво е намерил.
„Ха, какви са тия неща? Паисий, Иван Вазов, Захари Стоянов“...
И тогава Петко се сетил, че са говорили за тези автори в сиропиталището.
Някак си му се сторило кофти да ползва тези книги за подпалки.
„Ще взема вестници, а книгите ще прибера под леглото“ – рекъл си Петко.
И така Петко заживял с една дузина книги под „луксозня“ си матрак.

Оттук нататък историята има няколко различни края.
Край номер едно – една неделя Петко нямал работа и решил да види дали не е забравил да чете. Отворил една книга. После втора. После трета. После прочел всички книги и му се приискало да чете още.
Поумнял от четене. Записал висше образование. Оженил се. Родили му се две дечица.

Край номер две – една неделя Петко се разболял. И за да се стопли, запалил книгите. Изгорил ги, стоплил се. После оздравял. Тръгнал на работа. После сменил работата, започнали да му плащат редовно и той отново си наел стаичка в Ботунец.

Край номер три – един ден при Петко дошли трима негови колеги. Те нямало къде да живеят, защото загубили жилищата си, заради неплащане на ипотеки. Петко ги приютил. За да ги разсее, Петко извадил книгите, които се намирали под пружината му.
Колегите започнали да четат. Постепенно на всички им харесало. Започнали да ровят по контейнерите, намерили още книги. Образовали се, след това създали синдикат към предприятието, в което работят. Наели адвокат, който осъдил банките, които ги изхвърлили от домовете им...

Една история с няколко края. Можете да допишете вашия край, който ще пасне, убеден съм, като дялан камък.
Можех да ви разкажа друга история – за независимостта на България.
За манифеста, прочетен на 22 септември 1908 година в една църква във Велико Търново.
Можех, ако бяхме независими.
Само че ние не сме независими.
Не сме независими, защото сме прости.
Прости сме, защото викаме „Да живее Русия, да живее USA”, но никога не казваме „Да живее България“.
Затова не ви разказах за независимостта.
Ще ви разкажа за нея, когато станем независими.
А за да станем независими, трябва да преровим контейнерите си за боклук.
Да извадим отвътре всичко онова, което доброволно сме изхвърлили преди време.
И да се научим отново да го ползваме.
А дотогава ще лаем като изоставени от родителите си кучета по улиците на интернет и социалните мрежи.
Честит 22 семпември.
И да знаете, че това е 5 октомври по нов стил...
Не че има особено голямо значение...