Цветарката и големият град…

Тази седмица ще ви разкажа историята на една съвсем обикновена жена - тази на цветарката. Може да я видите в подлезите, по спирките и малките улички на един иначе голям град като София. Ще я оставя без име и без лице. Просто цветарката.

Тя е извадка от обществото на малките хора с големи души. Общество на бедност, немотия и мечта за един по-добър живот. Цветарката е обединила в себе си всички нас - малките граждани на една все по-намаляваща вече държава.

Но ние я подминаваме. Бъркаме я с просяците до нея или с цигуларя от другата страна на метрото. За нас всички те са хора без лице...които не забелязваме.

Аз обаче веднъж разговарях с една цветарка. Попитах я колко струват цветята й, а тя ми каза - колкото дадеш, скоро се стъмва и трябва да си хвана рейса...

Бедна, измъчена, тя е решена да изкара някакви мизерни пари и да се прибере в своя мизерен и студен дом. Тя е жена с кафяво протрито палто, шапка, която да я пази от студа и скъсани обувки. Жена, която цял живот се е борила и никога нищо не е спечелила.

Не й зададох въпроса дали е минал оттук автобусът и кога да чакам следващия. Не, аз поговорих с цветарката. За живота й, мечтите и всички останало. Тя поиска да не разкривам името й, нито къде точно работи…защото тя работи навсякъде - според времето навън и къде ще има повече трафик. Колкото до името й - то не е толкова важно - поне за нея.

Оказва се, че цветарката не винаги е била цветарка. Преди много години, когато в България да учиш висше беше престиж, а не просто начин, за да дойдеш в София - жената е била една от многото умни и успели българи. Завършила е не едно, а цели две висши образования: педагогика и психология. Борила се е, учила е и е преподавала. Докато животът не я е принудил да излезе на улицата.

Тя загубила мъжа си преди години, както и работата си - след поредица от много съкращения, смени на правителства и подобни леко побългарени неща. Интересното е, че образът на цветарката много напомня на нас хората в България - като цяло. Всеки е изгубил нещо и се е принудил да прави друго нещо, за да може да оцелее. Да се препитава и най-вече да живее. Всеки от нас се бори по своему. Едни с нечестни ходове, които водят до някъде, други по честния и леко изстрадан начин - поели по пътя към немотията.  

В момента, жената за която ви разказвам, взима 260 лв от държавата, за която е работила. Шейсет от тези лева са от покойният й съпруг. Тя ми каза, че е опитала да живее с тези пари. Стигали са й за 15 дни. Не е ходила на почивка повече от трийсет години, не си е купила и нова дреха от същия период.

Яде месо само по празници и то, когато отиде на гости при приятели. Няма деца, които да се грижат за нея и да й помогнат. Няма никого. Ако един ден цветарката не се появи на улицата, никой няма да усети нейната липса: нито държавата, нито ние минувачите, нито никой друг.

Не я питах защо продава цветя по улиците, защото се подразбираше. Тя обаче сама ми каза - намирала утеха.

„Страхувам се да остана сама у дома“- казва тя.

Страхува се от това, че не е защитена. Страхува се, че всеки ден по телевизията говорят за това как баби биват нападани от гладни мъже, пребивани, ограбвани, поругавани…

Страхува се да не се превърне в една от тях. Ужасява се от това, че в България си е направо страшно да живееш. Няколко пъти е била нападана, докато се е прибирала. На никого не се е оплакала, защото подозира, че няма кой да й помогне...

Освен това цветарката се страхува и от самотата.

Страхува се, че ще изгуби себе си, ако по цял ден тръпне в очакване на някакво развитие. Каза ми, че би работила отново това, което е завършила. Никъде обаче нямало да я вземат. Искали млади, но и с опит. Тя имала опит, но била стара.

Продава цветя, за да не се страхува. Да не остане сама със самотата си и да се погуби в нея...

Цветарката обаче не се страхува от материални неща като нас: че няма да си купи дрехи, обувки, нов модерен телефон или да освежи дома си. Тя се страхува от самотата и от това какво ще стане, ако един ден тя не може да стане от леглото и да обикаля софийските улици, а се разболее и остане в тази къща. Страхува се, че живее в държава, в която те е страх да остарееш….

Попитах я дали е гласувала.

Тя ме попита- за кого?!

И е много права.

Няма за кого - каза тя. Всички обещават едно и също - едно голямо нищо. На никого не му пука за другия. Всеки иска да осигури себе си, но не  се замисля, че на човек не му трябва толкова много алчност, нито толкова материални неща. Те са преходни. Временни.

Оставих цветарката сама с нейните цветя и страхове. Докато течеше този разговор и малко след това - никой не се спря да купи нещо…

Дори да погледа.

Хората продължаваха своето забързано ежедневие, а жената със скъсаното кафяво палто продължаваше да стои там и да се моли денят да е по-дълъг, за да не се налага да се прибере у дома…където е празно и тихо.

Оставих тази българка на улицата, където същата тази държава, в която живеем я е принудила да живее.

И, ако българските политици могат да живеят със своите крупни заплати, как се предполага, че ние трябва да живеем с десет пъти по-малко?

Как да оцелеем и защо да ги избираме?

И как по-скоро да бъдем щастливи в държава, в която всеки иска да те подмине-вместо да ти помогне...

Да те прецака - вместо да ти бъде приятел.

Да те унищожи - вместо да ти помогне да се изправиш.

Всеки иска да живее по-добре от теб и не му пука как живееш ти…

Всеки е голям човек, но с изключително малка душа!