ПРЕОЦЕНЕНА СВОБОДА

Свободата е пиянство... Ноември 1989 г. ме свари на 21. Абсолютно неподготвена млада бунтарка, която пишеше в час по политическа подготовка AC/DC върху тезисите на КПСС и беше викана при директора за порицание. Под сините знамена по площадите се концентрираше енергия, която ни даваше хъс да прогласяме свободата. Тогава не знаех, че в блъсканицата, между вдъхновяващите говорители с рупори, с гръмки думи, с песни и под това безкрайно, синьо платнено небе, се промъкваше сянката на добре построен сценарий.

Всъщност, така стана, защото ние не воювахме за тази свобода. Тя ни беше поднесена по телевизията и ние шушукахме, невярвайки, почти в недоумение, че вече сме други. Радостта ни беше някак подсказана, сякаш някой насън ни бе подхвърлил, че ще се събудим различни, но в утрото търсехме потвърждение на съня.

После дойдоха режимите на тока, купоните, садистите, които се упражняваха да ни бъдат управници, за да ни грабят и приспиват с наркотични интерпретации.

Когато изключваха тока, аз излизах на терасата, прегърнала мъничкия си син, и гледахме луната - единствената светлинка на тъмния преход. Измислях и му разказвах приказки и забравяхме за тъмнината. За да не се страхуваме беше тази луна, за да не се изгубим…

Така и не се научих да крада. Прочетох много книги за тези години, но не откраднах нито веднъж. Вървя си през живота с този будалък и се мъча да оцелявам.

Свободата е пиянство. Дали съм свободна? А може би пияна, не знам...

Преходът не се състоя. Защото изгубихме пътя. Битовизмът победи революцията на духа и я сведе до дребни прошения. Построихме своите материалистични затвори и преживяваме в тях, в самоизмама за благодат и доволство. Никоя власт не се страхува от просията. Властта се страхува от големите претенции на съзнанието. С типичното си национално нехайство не успяхме да стреснем дори гаргите, накацали по уморените покриви. Даже напротив, всеки протест вече има своя контрапротест, като иронично доказателство, че не можем да бъдем народ, но, без да съзнаваме, участваме в марионетния театър на големите кукловоди.

След 25 години надежда един старец пее родопска песен, приседнал на каменното стълбище на къщата, в която е роден, и разказва.., с пресъхнал от безвъзвратност глас... Разказва, а аз не мога да си сдържа сълзите... Как заедно с българските села изчезват и хората, изчезва магията, изчезва България... Никой нищо не прави и няма да направи. Без оправдания. Панелът е нашият начин, смисъл, стремеж.

Паяците сръчно плетат и обгръщат в забрава обичаното, спомените и онова захвърлено някога, което ще си отиде с последния дъх на разказвача...

Времето не чака нашето мързеливо, нашето срамовно назландисване, докато децата ни махат за сбогом от летищата по света, потърсили своето бъдеще далеч от нас – глупците, които не умеят да воюват за свободата си.

Не сме ли ние едни предумишлени убийци на свободата, с това поединично живеене, с този делириум на материалното, създал чудовища от силикон и тълпи от амбициозна безталантност, довел до страшна разруха морала, красотата, словото. Алчни за непозволеното, не разбрахме, че ни се поднасят лесни концепции за живеене, целящи обезличаване.

Простотията ни беше подарена, замаскирана като пряпорец на свободата, и кината се изпълниха с гръмовния трясък на безумни екшъни и стомашни звуци от храносмилане на пуканки. Докато тълпата се редеше на опашки за билети за първата серия на „Умирай трудно”, в началото на 90-те, в едно друго кино вървеше „Ти, който си на небето” на режисьора Дочо Боджаков, създал киношедьовър по повестта на Виктор Пасков. В притихналия салон, в който освен мен имаше още трима души, старият лютиер Георг Хених казваше на младия крал Виктор „Твой баща не трябва прави бюфет, той трябва прави музика…”. Днес това кино вече не съществува. На негово място има казино.

Сякаш като потвърждение на това, че за 25 години сътворихме хиляди бюфети, но нито една музика…

За 25 години народът ни не порасна нито с ден. Милостинята, обърната на търговия, ни накара да не протягаме ръка на просяка, защото той е част от схема за забогатяване. Съзнанието ни блокира под ударите на тарикатлъка и започнахме да се чувстваме непълноценни, ако не съумеем да завъртим далавера. Научавахме новини, че една жена е готова да продаде сърцето си заради бедност... И всеки път се активирахме, за да помогнем, изпращахме есемеси, дарения, помощи. Тази благотворителност обаче не поправи обществото ни, поради своята спорадичност и временност.

Изграждането на една държава, която да е справедлива за всички, не се постига с кампанийни прояви. Това е процес първо на пречистване от старото. Не изгоним ли молците от гардероба, няма да имаме здрава дреха, а само дупки за кърпене.  Но как да постъпим, когато ние самите сме вече жалки молци, дебнещи за някое работно местенце, гласуващи срещу кебапчето на някой подпухнал кандидат?

Резултатът на нашия преход може да бъде разгледан по групи. Това е така, защото ние вече не сме цяло, а компоненти, обработени и повлияни по различен начин от четвърт век застой и мозъчна плесен:

И тъй, днес

Неотвоюваната свобода е свобода преоценена. Но ние сме свикнали ниското качество и втората употреба да надничат зад всеки ъгъл. Днес е време разделно, за всички които го пожелаха и допуснаха. Когато с всеки нерв на похабените си тела и умове почувстваме, че повече не желаем така, ще дойде време пределно и ще настъпи началото на неподправения ни преход…

Не знам защо останах в България. Може би, за да доизстрадам и доизкажа на хората онова, което са пропуснали да осъзнаят…

Автор: Лидия Делирадева