Десети...

​​

Навън има лека мъгла...
Часът е 8,51, от деветия етаж на панелката ми в Младост 4 виждам, че над детската площадка (правиха я две правителства в продължене на една година, не помня дори кой сряза лентата) се стеле лека готическа мъгличка, огряна от току що изгряващото слънчице...
Дотука го докарвам като Пауло Коелю.
Та добро утро.
Десети ноември е.
Честити ви 25 години преход.
Преди четвърт век, на тази дата, в новините на БНТ (тогава друго освен БНТ нямаше де) показаха как бай Тошо, видимо натъпкан с успокоителни гледа от трибуната как втория партиен ешалон му отнема властта.

10 ноември 1989 година.
Никой не говори за многопартийна система, за свободни медии, за свобода на религии и вероизповедания, за свободно пътуване.
Не, никой не говори за това. Тези неща са заменени с „перестройка, гласност“...
Помните ли това славно време?
На върха в чартовете беше „Ламбада“, по улиците щъкаха палави виетнамци, които продаваха дойче марки срещу не помня вече колко лева.
Така можехте да си купите нещо от „Кореком“ – магазините, които ни продаваха малко късче от запада – шоколади „Тоблерон“, касетофони „Хитачи“, уиски, дънки...
5 марки – два шоколада.
10 марки – 2 шоколада, 2 шоколадови яйца и пакет дъвки.
200 марки – двукасетъчен „Санио“ с опция за бърз презапис.
По това време да имаш нещо от „Кореком“ те правеше куул.
Нещо като днес да имаш Айфон 6, Порше Кайен и Айпад еър 2 едновременно.

Седя, спомням си тези неща и си мисля, че сега ми се струват невероятно звучащи.
И докато си го мисля, мъглата се вдига и от прозореца си виждам загрижени хора, облечени в черни и сиви дрехи, които забързано и запъхтяно напредват към спирка „115 пощенски клон“, за да хванат 113 – връзката до метрото в Младост 1.
И си спомням, че метрото започна да се строи в далечната...1978 година.
Аз бях на 7 годинки и тате ме беше довел на шопинг в София.
След като се повозих на ескалаторите в ЦУМ и получих нов чифт обувки, тате ме заведе до един гьол и ми каза – „Сине, тука започват да правят метро. След време ще можеш да се возиш, ако дойдеш да учиш в София“.
Така и стана.
Само че, когато аз, дивият кюстендилски пубер, дойдох в София, метрото все още беше един гьол.
И така си остана още дълго време.

Днес е 10 ноември, 2014 година.
И си мисля, че ние сме обречени всичко да се случва бавно.
Бавно ни се получава демокрацията.
Бавно ни се строи метрото.
Бавно ни идва акъла.
А и когато ни дойде, той е закъснял с около четвърт век.
А навън, пред блока виждам деца, които отиват на училище.
И се улавям, как негласно им казвам – „Деца, изкарайте набързо това средно образование и се махайте от тази страна. Колкото се може по-бързо“.
И после се сещам, че ще трябва да кажа същото на моя син, който в момента все още спи в другата стая.
„Сине, оправил съм ти сака. Купил съм ти билет. Заминавай. Аз ще довърша прехода и когато това стане, ще те викна да се върнеш обратно“...
И докато тия разхвърляни мисли текат из плешивата ми тиква (извинявам се за думата „тиква“, тя не е посветена никому) зачитам постове във Фейсбук!
„Да сринем комунизма“! „Долу символите на съветската окупация“!.
А след това попадам на една невероятна статия в сайта на „Дарик“, в която е написано – „Браво, юнаци! Съставихте правитество! Обичаме ви! Искаме да ни любите и да имаме дечица от вас!“...
Или нещо подобно, в тази стилистика.
Махам се от този сайт, но попадам на друг, от който пък разбирам, че дори личният лекар на нашия премиер е светец, който спасил пострадали хора.

Сещам се какво пишеха медиите само преди няколко месеца.
И се сещам какво пишеха само преди година и нещо.
И преди 5 години.
И преди 10.
И преди 30.
И тогава, малко преди да се махна от медийните си разсъждения, виждам страница, посветена на Тодор Живков.
Страница с огромно количество последователи.
И разбирам всичко.
Сега вече всичко ми става кристално ясно.
Поглеждам навън. Мъглата се е вдигнала напълно.
И се вижда ясно.
Ясната картина на един пост соц пейзаж, в който едни угрижени хора, яхнали едни 15-годишни автомобили отиват към някакво безсмислено място, за да упражняват безсмислена дейност срещу безсмислено възнаграждение.
Довечера ще се приберат, ще прочетат няколко опуса на медийното фелацио и след това, съвсем съзнателно, ще лайкнат страницата на бай Тошо.
Ей така, като знак на протест.
Или пък като опит да покажат, че тия 25 години са били провал...
10 ноември е.
Честит ви празник.
Изправени между носталгията по времето, когато чакахме 10 години за „Лада“ и отвратителността на настоящето, в което, когато си на власт, си прав за всичко, ние все пак оцеляваме.
И успяваме да се ориентираме в мъглата.
Или поне така си мислим...
Честит празник!