Изгубеното детство

След като детските площадки и парковете са забравени от новите поколения, е редно да се замислим - какво дойде на тяхно място? Преди години родителите водеха децата си на близките люлки до блока, играеха си с тях в пясъчника, играеха различни и забавни игри. Именно там децата се забавляваха истински. Срещаха нови приятели, запознаваха се помежду си…дори намираха първата любов. Малко по-късно люлките бяха заменени от парковете и градинките, където площта беше по-голяма, децата много повече, а възможностите за забавление - почти безкрайни. Идваше ред на училището, дискотеките и многото партита.
Но това беше едно време. Така израснах аз, както навярно и вие. И наистина харесвах този период и винаги се сещам с много хубави чувства за него. Сега обаче той е безвъзвратно отминал. Може би най-лошото от този период за мен като дете беше, когато трябваше да се прибирам вкъщи. Някой от родителите ми ме извикваше от терасата, точно по време на новините и аз трябваше да се кача, да си измия ръцете, да вечерям и да спя. Е, вече не е така. Времената се променят… А аз питам - защо вече не прибирате деца си, когато навън се стъмни?

Сряда вечер пред едно от най-посещаваните кафета в центъра на София. Всички новини по телевизията вече са минали, дори и късните емисии. Излязъл съм отвън и пуша, защото в нито едно уважаващо себе си кафе в България не се пуши - или по-скоро - не се пуши преди полунощ. На тротоара пред мен минава майка с нейното не по-голямо от три години дете. Тя го дърпа ожесточено, за да ходи по-бързо и му крещи:
- Хайде, още малко остана. Върви по-бързо, нали не мислиш, че ще те нося.
-Спи ми се- проплаква детето.

Удивен, че заедно с групата първокурснички, тръгнали към голямата чалготека отсреща и няколко влюбени двойки, които се разхождаха, срещнах и това дете, аз се загледах, за да видя къде отиват с мама. Оказва се, че влязоха в близкия голям ресторант, по-скоро механа, откъдето се чуваха бурни народни музики и се виеха страстни хора. Реших да не задълбавам в моето възмущение и да не си задавам логичния въпрос - какво прави едно малко дете през нощта по улиците, вместо отдавна да е заспало.

Няколко дни по-късно в голям столичен мол. Часът е почти 9 вечерта и молът започва да се опразва. Забелязвам, че единствените останали посетители са майки с деца. Заглеждам се в една жена,  бутаща количка със сякаш туко-що родено момиченце, все едно ей сега го е взела от родилния дом и направо го е завела на разходка в шопинг центъра.
Друга майка влачеше двете си полузаспали момченца от витрина на витрина… Деца на различни възрасти - малки, големи, първокласници и такива в детската градина. Всички те бяха в мола. Разхождаха се с майките и бащите си.
Това ли е новата мода? Там ли вече трябва да отглеждаме децата си? Там ли трябва да ги държим, докато този затворен моден увеселителен парк не затвори врати, до следващия ден, когато от 10 сутринта ще застанем отпред и ще се наредим първи на опашката от чакащи. Моловете ли са новите люлки пред блока?

И може би ще ме опровергаете, че времената се менят. Може би ще кажете, че хората се променят, че е нормално дете в първи клас да има последен модел Iphone, просто защото другите деца имат и ако вашето дете няма, то то ще бъде отлъчено от кръга на модерните деца.

Но колкото и да се променят времената и може би ние се развиваме, продължавам да мисля, че не е нормално детето ми да израсне в  мол. Да плаче и да се тръшка, жадно за сън, докато аз в захлас следя намаленията. Не мога да приема, че детето ми ще направи своите първи стъпки на подобно място, ще се смее там и ще срещне своите приятели там. Не приемам, че съм длъжен да му купувам модерни и ненужни за него вещи, просто защото обществото ме принуждава. И не мисля, че това е модел за нормално детство.

В късния следобед на понеделник седнах на една пейка пред една леко занемарена детска площадка. Времето беше хубаво. Имаше деца, които си играеха, както едно време си играех и аз. Явно още има надежда. Явно още има хора, които разсъждават като мен. Децата им играеха на дама и на криеница. Върнаха ме много години назад, когато и аз играех  тези игри. Тръгнах си с усмивка, защото сякаш не всичко беше изгубено. Докато има деца, които продължават да играят на люлките - значи има още надежда за тяхното детство. И въпреки, че „Лека нощ, деца“ се превърна в неразбираемо за мен предаване, аз още смятам, че децата трябва да си лягат след неговия край. А не по-късно…и не на връщане от мола.