Нешка Робева: „Къде сме? В Хитлерова Германия или в Сталинова Русия?"

Две теми напоследък разбуниха обществените духове – едната политическа: съдбата на Бареков и ББЦ, а другата културна – съдбата на паметника „1300 години България” в градинката на НДК.

Потърсихме Нешка Робева за коментар. И ето какво ни разказа тя в едно наистина емоционално интервю за Lentata.com:

Lentata.com: Г-жо Робева, какво е мнението Ви по казуса за премахване на паметника „1300 години България” от градинката на НДК?

Питате какво е мнението ми за упоритото, с години подготвяно унищожение на паметника, още повече, че съвсем скоро зам.-кметът по културата на Софийска община го заклейми, като комунистически…

Всеки, дори абсолютно непосветеният, знае, че преместването на монумента от една градинка в друга е абсолютно невъзможно. „Премахване”, само по себе си звучи зловещо. Тези дни честваме Гео Милев – премахнат, Никола Вапцаров, Райко Алексиев – премахнати, Левски и Ботев – премахнати и то не без участието на народа. Пушкин, Гарсия Лорка, Юлиус Фучик  и още и още, и още – премахнати…Ако продължа - ще се извие безкрайна редица от премахнатите най-светли и свободолюбиви умове на човечеството. Към премахнатите физически, трябва да поставим и тези, които тълпата, подстрекавана от силните на деня, е линчувала, изгаряла на кладите, убивала с камъни, смазвала психически и в много случаи довеждала до самоубийство. И в световната и в българската история, те също са неизброими.

Питате ме какво е мнението ми? Аз не го крия. Изразявам го при всяка възможност и то, без да шушукам на ушенце, едно,а според конюнктурата да заявявам на глас друго. Изразявам го с пълен глас, като приемам да бъда сочена с пръст или с подигравка. Разбира се, че не мога да надвикам организираната креслива посредственост, но мога и се чувствам задължена да изказвам мнението си…В кой век сме? Кое време? Къде и кои сме? В Китай – хунвейбини? В Афганистан – талибани? В Хитлерова Германия или Сталинова Русия? Преди или след девети септември 1944? Изготвени ли са списъците на нехаресваните, неудобните, недолюбваните? Изготвени ли са списъци и на творбите, които трябва да бъдат унищожени, с клеймо комунистически? А в действителност - назидание на таланта.

Напоследък все по-често си задавам въпроса, откъде е тази разрушителна стихия? Ние живяхме ли? Работихме ли? Оставяме ли нещо след себе си и, ако да, кому е нужно. Нали унищожавайки паметниците, унищожават паметта за цяла една епоха от живота на България. Унищожават паметта за живота на няколко поколения българи - нашия живот.

Сутринта слушам новините – младата, симпатична журналистка с подигравка съобщава, че гърците искали да вземат паметника и да го поставят в Кипър, колегата й с нелека подигравка в гласа нехайно подхвърля „Ми да си го вземат и да си го ползват…” В техния стил дали да не им отговорим „Ми, той няма акт 16?!!” Тези, които се подписват да бъде унищожен монументът на един от големите ни творци, колко изложби са посетили, какво знаят за живота и работата на другите ни големи артисти? Докоснали ли са се до световното изкуство или отивайки до заветната чужбина са стигали до музеите на восъчните фигури на мадам Тисо… С кого се съизмерват те самите? Какви демони и стихии ги обладават, за да искат да рушат. Да стават съдници, да произнасят присъди над автори и техните произведения. Та не разбираме ли, че рушат култура. Дали те самите някога са създали нещо? Ако народът за едни казва  „Аз и след мен – потоп” , за веруюто на сегашните, можем да кажем „Аз и преди мен и след мен – потоп:. Усещането е, че сме излишни, вече осъдени... Че това, на което сме свидетели вече сме го преживели, в един друг живот... Че сме гледали насочения палец към земята, че сме хвърляли съчки в кладите, чували сме истеризирания вик на тълпата „смърт”, пред народния съд… Кошмарът продължава.

Lentata.com: Вчера в дискусия по една от телевизиите сте казали, че той е ''възхитителен, невероятен и изключителен''. Но кое е възхитителното в огромното рушащо се бетонно тяло?

За дискусия и дума да не става – едните навън пред паметника, другите в студиото. Досещате се, че тези, които сме отвън не знаем какво става вътре. За 10-15 мин, ние четири човека, не успяхме да изкажем мнението си, а камо ли да спорим.

Но така зададен въпросът Ви, наистина е интересен. Възхитително е, че напук на предизвиканата и активно подпомагана разруха, като въздействие, паметникът става по- силен, внушението му е изключително, почти хипнотично, като че сам Творецът иска да ни запази от позора пред идните поколения и поставя ръката си над него…Не мога да говоря като изкуствовед и нямам претенции, но вглеждайки се тези дни в рушащия се монумент, у мен изниква асоциацията с „Дуендето” на Лорка... Творбата, обругавана, отричана, подложена на унищожителна саморазправа, е заживяла свой живот и обладана от дуендето на  автора си,  застава лице в лице със Смъртта, разкрива цялата си мощ, като ни заставя да наведем глави и да признаем правото й на живот… Гьоте, когато говори за Паганини, определя дуендето като: „Тайнствена сила, която всеки чувства, но нито един мислител не я обяснява” /из „Дуенде” на Гарсия Лорка/.

Не мога да обясня, защо ми харесва, а предполагам, че и никой друг не може да го направи, защото въздействието на изкуството не подлежи на обяснение. Има ли обяснение, защо един харесва Моцарт, друг Вагнер, а трети и двамата. Защо едни застиват пред Рембранд, Гойя или Врубел и, а други пред Леонардо, Моне или Кариер? Защо едни от най-големите творци правят подписка срещу Айфеловата кула, а няма и 100 години по-късно, същата става символ на Париж. Защо Ван Гог се самоубива нехаресван, непродал нито една картина, а сега го продават за милиони. А Модиляни? И още колко други...

Парижката публика освирква „Пролетно тайнство” и „Кармен”... Парижани са освиркали и Роден заради фигурата на голия Балзак. Примерите за харесване и нехаресване са безброй. И все пак е имало някой, който да погледне в бъдещето и да ги запази. За нас. Така е с хората и отношението им към творците. Няма обяснение.

Lentata.com: Толкова години паметникът беше оставен да се руши, от общината не предприемаха никакви действия – защо?

Предполагам, защото бяха заети с други, много по-важни за тях неща, като реституция, приватизация, разграбване, застрояване, обезобразяване на прекрасната ни столица, за което всички сега се спотайват… А може би, нека ме извинят общинарите, не говоря за всички, но в по-голямата си част са хора лишени от култура.

Спомням си преди години, колежка от Япония ме попита какво съм искала да кажа със съчетанието на Лили Игнатова, върху песента на Жак Брел „Не ме изоставяй”, защото тя през цялото време плакала. Отговорих, че съм искала да кажа точно това, което я е разплакало. Какво друго можех да кажа.

Страшното е, че самите творци са неспособни да се защитят. По различни причини. Едни от завист, други от притеснения, трети от умора, може би… Направи ми впечатление, че председателят на СБХ, изрично подчерта, че говори от свое име. Министърът на културата, също изрази несъгласие с решението на общинарите, но като творец? Въпреки, че като министър той може да спре позора. Вежди Рашидов, като творец е много по-значим,от всички министерски постове вкупом, така че би могъл да спести позора и на себе си и на нас. Той има и основанието, и властта, и подкрепата на изключителни авторитети от комисията към Министерството, да спре хуните. И ще остане в историята, като министъра на културата-турчин, спрял варварските набези на българите срещу родовата им памет.

Може би не му е мястото тук, но ми се иска да припомня на членовете на СБХ, че в процеса срещу Никола Вапцаров, обвиняем е бил и Стоян Сотиров. Българските художници, в това число и Райко Алексиев, са събрали подписка и са го спасили. Българските писатели и до днес носят греха за убийството на Вапцаров. Странно е, че артистичния ни свят, българските интелектуалци, научните ни работници и всички ние, които обичаме българското изкуство, не можем да се обединим и  застанем срещу варващината. Не можем да преодолеем себе си. Да се отделим от собственото си его, да надскочим политическите си пристрастия и омраза, и да кажем НЕ на рушенето на българската памет. Може би трябва да излезе списък на унищожените от освобождението до днес паметници на българската култура, за да осъзнаем какво вършим и накъде вървим. Може би по пътя на попчето, което залепи върху стенописите тапети, защото били по-чисти.   

Lentata.com: Какво символизира този паметник, защо е важен за софиянци?

Първо той е важен не само за софиянци. „1300 години България” не принадлежи само на софиянци. Хората, на които 1300 годишната ни история не е безразлична нямат нужда от обяснение какво символизира паметника. Дори така, както е разрушен, без никакви допълнителни разяснения, той не говори, той просто ни смазва със силата си. Безмилостно ни сочи - кои сме и какви сме. Може би затова го мразим. Преди да отричаме и отсъждаме смърт на паметта, добре е да отидем и да се вгледаме. И, ако не сме предубедени, ще осъзнаем доста неща… Ще се поклоним пред първоучителите, вградени в темелите на монумента, ще изтръпнем пред  Пиетата, загнездена в утробата на майка България… А недоубитата фигура, увиснала на металната конструкция, изтръгнала се от тежеста на материята, ще ни напомни, може би, за извисяването и безсмъртието на българския дух…И за страшната ни орисия…на талантлив и прокълнат народ…Да ме извинят авангардистите, изкуствоведите и стипендиантите на Сорос - това са само разсъждения…

Lentata.com: Не мислите ли, че хората не го разбират… Не разбират идеята му?

Веднъж един хореограф попитал Стравински „Маестро, а тук музиката какво изразява?” Стравински му отговорил троснато – „Музиката нищо не изразява, тя изразява себе си, другото е въпрос на Вашето усещане и талант…”/цитирам по памет/ . Изкуството не се разбира, не е нито физика, нито математика...

В изкуството формули няма. Една творба или те вълнува, или не. Иначе трябва да се върнем към партийната директива от средата на двадесети век „Изкуството от народа за народа”. И при сегашната четвъртвековната чалгализация, и в изкуството ще отидем там, където сме като икономика...Кои хора? За кои хора ме питате? Тези ли, които наричаме народ или еснафлъка от квартала на Михаил Неделчев? Защото преди да попитат народа харесва ли нещо, което по никакъв начин не е задължително да харесва, общинарите би трябвало да го попитат гладен ли е, сит ли е, здрав или болен е, има ли достъп до образование, култура и изкуство? Мисля си, ако проф. Неделчев, който аз безкрайно уважавам, като изследовател на българското писано слово, събере съкварталците си и започне да им чете Константин Павлов, дали няма да си тръгнат или да задремат по столовете? И как тези съкварталци не се възмущават от рушащия се дом на Яворов? А общинарите? А СДС – реформаторите, с чиято сграда граничи? А масоните, които го чакат да се срути? Демагогията и простащината, особено, когато са облечени във власт са многократно по-страшни от рушащия се паметник.

Lentata.com: Според мнозина е опасен, руши се, а често децата си играят около него, дори се катерят по него...

Както виждаме за децата всичко е опасно,  затова имат родители и детски площадкии. Много по-опасно е да израстват безотечественици, хора без корени, без култура, наследници на разрушители на паметници. Като аргумент, буквално казано, е идиотски. Колко деца прегазиха по пешеходните пътеки, не само не забраниха автомобилите, но дори не осъдиха и извършителите. Осъдиха ли собствениците на рухналата сграда, която уби хора?...

А виновниците за разрухата, същите тези общинари, би трябвало да извикат автора, който слава Богу и въпреки всичко, още е жив, да му се извинят и да осигурят средства за възстановяването на паметника, както се прави във всички цивилизовани държави.

Lentata.com: Казват, че той е символ на разложението на България – как ще коментирате?

В това му състояние – да. Да гледаш всеки ден некрасивата истина в очите, да се оглеждаш в нея, да ти навява чувство за вина, не е никак приятно. И тогава, заради собствената си слабост, започваш да търсиш вината в другия.

Lentata.com: Не мога да не Ви задам въпроса за г-н Бареков. Преди няколко месеца, в интервю за сайта ни казахте, че ако разберете, че Бареков поддържа връзки с Пеевски, ще се оттеглите. Към днешна дата имате ли такава информация?

Не. Но това вече е без значение. С поведението си след изборите, Николай Бареков сам затвори, току-що отворената страница на своята политическа кариера. Не съм му съдник. През последните седмици, бях бомбардирана почти от всички медии. Не съм бягала, не съм се крила, отговорих на всички. Получих си и „Златния скункс”. И заявих, че приключвам с този въпрос. Приключих.

Lentata.com: Чувствате ли се излъгана, яд ли Ви е, че застанахте зад Бареков с името си?

Спортът ме научи да владея чувствата си. Ще ги спестя за Интернет пространството.  

Lentata.com: И последно - виждате ли надежда за България или наистина тя е като паметника „1300 години България” – разпадаща се?

Ако е като паметника – спокойна съм. Творецът е талантлив. Коренът е дълбок. Конструкцията здрава. Не ни е нужна лъскава опаковка. От нас зависи дали ще устоим и на това изпитание, или озлобени, настървени един срещу друг, ще оставим бездарните си и алчни политици, за пореден път да ни поведат към самоунищожение.