Защо не съм просто кифла?

А как ми се искаше да съм просто кифла. Като повечето момичета на по 25 години...

Да се събуждам с проблема - какво да облека, защото съм на кафе с Мимето или какъв цвят да е ноктопластиката ми този път, за да отива на лещите ми.

Да се разходя до МОЛ-а за ново парцалче, което вечерта да покажа на муцките в оборотна чалготека с надеждата някое мамино синченце с парите и немското возило на тате да ме изчука след поредния пакет салфетки, разхвърлян по пода на заведението.

Да се събудя някъде на сутринта с размазан грим и разрошени екстеншъни и да се завърти отново кръгчето на проблемите ми. Но, не.

Проблемите, които вълнуват моето съществуване са съвсем различни. Далеч, не е и фактът, че такива като мен не ги изчукват, просто, защото мъжете не обичат да чукат други мъже, било то и в нелошо женско тяло.

Е, случва се понякога, но е рядко и повечето не си го признават. Неприлично е. Абе много говоря и мисля. Но не ме притеснява, че ще остана неизчукана. И без това ми го начукват всеки ден, отвсякъде. Обаче и на вас също. Не вярвате?!? Ами, ако си затворите задниците и отворите очите може би ще забележите горчивата действителност, която ни заобикаля.

Гади ми се. Гади ми се от тая помия. От безхаберието, от малодушието и примирението. От безхаберието на младите хора, които уж трябва да са бъдещето, да се интересуват бурно от това, което се случва около тях, а вместо това живуркането им се върти около постове и  лайкове на (полу)голи снимки с празни погледи и нацупени устнички. Ежедневието зависи от бройката, която са изчукали и пенисите, по които са оставили следи от евтино червило. От малодушието на възрастните, които вместо коректив и пример за обществото, се радват на подаяния от хора, за чиито заплати са работили цял живот, а същите те им се подиграват с жълти стотинки и те са благодарни, преблагодарни даже. Обаче не всичките.

Стотинки за всички в нашата страна няма – демокрация. От примирението на родителите ни, от това, че уморено вдигат рамене и отново отиват на работа, от която смисъл няма, но поне я имат, някои и по няколко пъти – демокрация.

Боли ме за можещите и талантливи българи, които все още имат куража да се борят и оцеляват в тая страна. Защото тук оцеляването е талант, иначе загиваш или стягаш багажа към Терминал 2. И за тях ме боли. За хилядите загубени български души. Млади души, които се решават да търсят себе си в други държави. Държави, които им дават сигурност, спокойствие, където са оценени и живи. Не страни, където с по две висши да броят стотинките си за вестник с обявите за сервитьори и камериерки по морето, ама с два езика най-малко, единият, от които да е игрив. Страни, където млади и стари, най-беззащитните биват избивани за по 20 лв от озлобени, гладни цигани. Цигани, средствата за интеграцията на които, са в джобовете на добре изглеждащи, охранени, дебелокожи лелки и чичковци. Цигани, които научихме, че е по-лесно да са прости, не просто неуки, а напълно лишени от разум същества, от които се иска само да се множат и градят електорат. След това същите онези добре изглеждащи, охранени, дебелокожи лелки и чичковци им подхвърлят по някой лев за чаветата, които са наснесли. Левове, сумата на които една средностатистическа българска женица изкарва за месец работа по 14 часа на ден седем дена в седмицата. И е благодарна. И плаща данъци, и плаща осигуровки за пенсия, която едва ли ще види и за здравеопазване, от което няма време да се възползва.

Същата тази средностатистическа българска жена се страхува да създаде семейство, да роди поне едно дете, на което няма да може да осигури нормален стандарт на живот с мизерната си заплатка. А на съпруга си ще каже, че и тази вечер е изморена. И тази вечер я боли глава.

На българските жени вече не им се дават деца на тая страна. А и защо да раждат? И без това целият им живот минава в даване, а насреща нищо не получават. Нито сигурност, нито равенство, нито удовлетвореност. Но ние сме за това - да даваме, да живеем мизерно, да работим мизерно, да умираме мизерно. А иначе от нас се иска да се бием в гърдите горди, че сме българи и да мълчим, и пак да живеем мизерно, да работим мизерно, да умираме мизерно. Е, мерси, ама гордостта децата не я ядат.

А за милите ни родни депутати дори не ми се говори. От тях не само ми се гади.

Те направо раздират гърлото ми с бълвоча, който бълват всеки божи ден. Някой наскоро беше казал „Ама нали вие си ги избирате, ще си ги търпите!“. Аз обаче никого не съм избирала и няма да избирам. Яд ме е само, че въпреки това абсолютни безхаберници решават съдбата ми. Съдбата НИ, мили ми сънародници. Защото като стадо овце под командата на банда чобани пускате бюлетинки, без да знаете за кого и за какво, но го правите. Упражнявате правото си на глас, правото си да ви управляват и заспивате спокойни. А правото ви на избор? Правото на нормален човешки живот? Правото ви на достойнство? Имам и още хиляди въпроси. Отговори няма. Няма и кой да ми ги даде. Спирам дотук. И без това много се замислих. В много рани бръкнах.

Боли ме...счупих си нокътче. Ех, защо не съм просто кифла!

АВТОР: Цвета Атанасова