КОМУНИЗЪМ, ЛИПСВАШ МИ!

КОМУНИЗЪМ, ЛИПСВАШ МИ!
10-05-2015г.
131
Гергана Шумкова

„Комунистът е като крокодил – когато си отвори устата, не можеш да кажеш дали се усмихва или се кани да те изяде”. - Уинстън Чърчил

Голяма част от посткомунистическите държави в Европа са зачеркнали като „мръсни” годините на режима. Но тук в България има една парадоксална носталгия по годините на комунизма.

Ръководителят на комунистическа Румъня от 1965 г. до 1989г. Николае Чаушеску, след падането на режима, е обвинен в престъпления към държавата, геноцид срещу собствения си народ и откриване на тайни сметки в чужди банки. Той заедно със съпругата му Елена Чаушеску, която е била министър-председател на Румъния, са осъдени на смърт, като по време на делото дори адвокатът, който е поел защитата им се обръща срещу тях.

На 22 декември 1989 година разгневените румънци се събират пред сградата на Централния Комитет на Компартията в Букурещ, Николае и Елена Чаушеску се опитват да избягат с хеликоптер, но опитът им е провален от армията.

Двамата са разстреляни публично.

В историята на българския Холокост липсва възмездието. Липсват също така и точните данни за броя на загиналите в лагерите. Не липсва само щастливият финал на приказка, щастлив, разбира се, по български, защото тук „накрая злодеите  заживели щастливо” .

През  2013 година Румъния превръща в туристическа забележителност стената, на която са разстреляни Николае и Елена Чаушеску. Ние този път, обаче, ги изпреварихме, защото през 2001 година беше вдигнат паментик на Тодор Живков в родния му Правец. А през 2011 година даже имаше тържествено честване на 100 годишнината от рождението на нашия Тато.

Кой знае колко ни завиждат румънците за историческата амнезия.

Аз не съм била родена по времето на „корекома”  и имам късмета, че съм проспуснала годините, когато са изселвали семейства от собствените им домове, за да настанят в тях партийни членове. За моето поколение легерите в Белене и Ловеч са зловещи разкази за бившия комунистически режим в България, които граничат с фантастиката.

Никога няма да мога да си обясня, обаче, как е възможно голяма част от хората живели в тази „уродлива” система да си спомнят с носталгия за нея, за опашките, на които са се редили за два банана, за бай Тошо, за това, че имало два канала по телевизията – националният и руски, за учителките, които записвали имената на „наглите ” ученици, дръзнали да отидат на Великден на църква, за цялата избита интелигенция, която е била партиен враг и всички останали „блага” на комунизма.

Червените баби, които не се умориха години наред да скандират „БСП” в комунистическия храм на Бузлуджа са идеален пример за психологическия феномен, наречен „Стокхолмски синдром”. Сякаш са забравили колко невинна кръв се е проляла в името на една псевдо идея за „равенство”.

Всяка система оставя след себе си историята на своите герои. Режимът по време на комунизма в България, обаче, има своята „героиня”. Тя се казва Юлия Ръжгева, по-известна като „палача  на лагерите”. Едва на 20- годишна възраст е назначена за надзирателка на остров Персин.

През 1959г. е пратена в лагер в Ловеч, а впоследствие е преместена в женското отделение в Скравена.

Въпреки крехката си възраст Ръжгева е описвана от оцелелите лагеристи като садистичен убиец и безмилостен мъчител.

На делото срещу  Юлия Ръжгева през 1990 година една от оцелелите лагеристки разказва за убита жена в трудово-възпитателно общежитие (ТВО) в Скравена: „Тя бе пребита от Юлия. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре .”

На същото дело Райна Георгиева също свидетелства срещу Ръжгева: „Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал.“

Това са само част от зверствата на надзирателката Юлия Ръжгева. След всичките ѝ брутални убийства тя получава присъда само за две. През 2005 година сама слага край на живота си.

След падането на комунизма на бял свят илизат още хиляди истории на брутални убийства на невинни хора от лагерите на смъртта. Те, обаче, явно не могат да трогнат червените баби и ония, които оставят всяка година цветя на паметника на бай Тошо.

След падането на комунизма редица страни - жертви на режима ползват ефективно принципите на лустрацията, сред тях са: Германия, Полша, Румъния и други.

В България лустрацията така и не беше приета, защото роднините на червените генерали продължиха да ни управляват и в така наречената „демокрация”, а те пускат постовете си само с кръв.

Днес, дори медиите продължават да ни натрапват комунистическите герои. Канят бившите висши партийни членове на комунистическия режим , за да ни обясняват как България да бъде успешна демократична държава.

Днес лагери няма. Днес българите сами се палят и убиват децата си. Явно комунизмът ни липсва!

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.