ДЕН НА ТРАУР

Празникът на славянската писменост е фасада на безкултурието и обезличаването на една нация, която, колкото повече губи от идентичността си, толкова по-силно надува фанфарите на своята себеотносност и историческо значение.

Зад фасадата върви клане. Кирилицата е азбука на децата между 7 и 10 години. След това учениците превключват на „фонетична азбука”, която се наложи без дебат, и която е подготовка след само още едно поколение българите да се откажат от кирилицата. Това е в синхрон с неоотоманизацията на България и влизането й отново в орбитата на ползващата латиница Турция. Фонетичната клавиатура дори не е азбука, но през технологията на масовите комуникации у нас беше внесен троянски кон, за който не е удобно да се говори. У нас масово хората пишат буквата Я с клавиша за буквата Q. Това е културна шизофрения, но не пречи никому. Реакциите по темата са така липсващи, че предполагат наистина геополитически заговор.

Стотици хиляди деца последните десет години не стъпват в училище. Възпитанието на така наречените „би-лингви” тихо подминава говоренето и писането на кирилица. Това е повече икономически проблем, но той започва като културен такъв. Поощряван е този проблем от гротескната идея на неправителствени организации, че всеки е свободен да пише и говори, на какъвто иска език. Същите не искат да знаем, че това не е така в нито една страна - още повече в Турция или при нейния опонент Гърция. Говоренето и писането на български се нуждае от протекция, но подчинената на САЩ и Анкара българска политическа власт не смее да повдигне този въпрос и гледа безпомощно. Същият въпрос се използва от самите българи за игра на слепи русофили и русофоби. Подкрепата на кирилицата автоматично създава съмнения за русофилие, но както казах - това е от слепота и глупост.

Масовата неграмотност на последните две поколения се създаде от лошото качество на образованието, комерсиализацията и отказа на българския учител да се бори в самота.

Резултатите могат да се видят на матури, изпити за ВУЗ, както и в търсенето на интелигентна работна сила. У нас се учи, за да се избяга, това е обществена тайна - както по времето на комунизма обществена тайна беше, че трябва да се учи, за да не се работи.

Масовата неграмотност и липса на креативно мислене в две поколения се затвърди и с технологиите, и в социалните мрежи. Заради вродената адаптивност на умните хора у нас, те самите пишат с грешки, докато се подиграват на неграмотните - и създават модата на неграмотието. „СлучаЕнос?! Не мисла!”
Телевизоинните фарсови образи на необразовани хора се имплантират с изключителна бързина в общественото съзнание, те са мода, която не може да се откаже.
В същото време като атавизъм на социализма пред очите ни се избутват примери за образователен успех на единици изгубени вече за България деца.

В културно отношение без никаква доза песимизъм българите са най-изостаналата нация на континента. В области като киното, изобразителното изкуство и музиката - свободата не ни донесе нищо. Писателският бум е буря в локва – локва българска вода, изчезваща от горещината на глобализацията.

Както и при комунизма, 25 години по-късно България е неизвестна с писателите и художниците си, кинаджиите й измират, а отделните опити за кино са агония. Нашето изкуство е импотентно и непризнато в модерните страни, въпреки бодряшките напъни и търсене на позитивното. Пикът в културното ни и имиджово развитие на България си остана в 1981-ва по времето на Людмила Живкова и това признание е горчиво. Закостенелите и пълни с предразсъдъци хора на соцреализма, които днес са на повече от 70 години, продължават да са апологети на всички културни начинания у нас. Същите хора убиха културата и отвориха врати на хегемонията на ясните и битови послания на профански и ориенталски модели. 

Всичко това нямаше да е безнадеждно, ако обикновеният българин бе запазил рефлексията си и инстикта си. В определени региони като Подбалкана и Родопите като последни запазени български културни анклави все още тлее енергията на едно неслучило се културно Възраждане, задушено от прегръдката и тесногръдието на политическата власт. Тази енергия се изправя дори срещу безумието и предателството на институции като Президентската днес. Но тези хора са малко, те са галваничен рефлекс на едно полумъртво културно тяло, на което е отказана дори помощта на Църквата и религията. 
Българската култура умира в ръцете ни заради релативистите, носителите на сляпата модерност, предателите на политическа хранилка и ясното агентурно държане на ангажираните да я съсипят. Същите осигуряват по този начин бита си, тези хора това работят. В същото време истинските родолюбци са в унинието на оцеляването и безсребието. 

Никога битката за оцеляване на българския дух не е била така безнадеждна. Дори и по време на робството, когато дефинирането на „враг” е било много по-лесно от днес. И надеждата няма да изчезне. 
Но надеждата няма да изчезне само и единствено, ако българите престанат да са недобронамерени един към друг.

И, ако българите не дефинират и не отстранят личностите, които предават намеренията и усилията на всинца ни.

И, ако българите не изгубят мярата между това патетично да се гордеят с предците си Апостоли и тотално да се срамуват от настоящето си на губещи Третата си българска държава.
Отказът от борба е духовен и културен отказ. Не искаме ние да сме поколението по чието време ОТКАЗЪТ се е случил. Искаме битка. Битка в самота или битка в съучастие - каквото Бог определи.