Оставете Светеца!

Винаги съм изпитвала респект към “Свети Александър Невски”.

Има нещо специално в този храм. Може би е големината, множеството куполи, камбаните, фасадата или просто тежестта, която придава в центъра на столицата.

Обикновено просто преминавам покрай катедралата, но онзи ден реших да вляза, да запаля свещ за здраве.

От няколко години не бях пристъпвала прага на този храм.

На входа, точно до магазинчетата за сувенири и свещи видях Дадо Добри.

Седеше на земята, в един ъгъл, с дрипави дрехи и кутия от някаква консерва. Изглеждаше точно както, когато го бях видяла при последното ми посещение в храма преди години. На същото място, със същите дрехи и вероятно същата консервена кутия.

Усмихнах му се.

Гледаше към мен, но сякаш всъщност не ме виждаше. Осъзнах, че съм застанала насред входа на „Александър Невски”, вперила поглед в стареца, когато хората започнаха да ме бутат, за да се разминем. Или, за да минат от другата страна, че да не се налага да пуснат стотинки в кутията на дядото.

Вдигнах поглед от него, а насреща ми - църковен служител, ходи тежко, гледа лошо и излиза от храма, за да говори по телефона.

Живот, казах си.

Влязох в храма, за да запаля свещ и се запътих към дядото.

Вече не беше сам. Около него се бяха наредили 4-5 души. „Супер, ето, че все пак не всички го подминават” - казах си аз.

И донякъде бях права, хората пускаха левчета в консервената кутия на дядото, той целуваше ръката им за благодарност. Но това на беше достатъчна благодарност за „дарителите”. Те искаха снимка.

Няколко Николетоподобни момичета - разбирайте такива „барнати” се изредиха да позират до стареца. За Фейсбук, да покажат в социалната мрежа, че са „благородни” и „добри” или просто за повече лайкове.

Дядо Добри все пак е всенароден любимец и снимка с него, на него, до него винаги се котира добре в Интернет.

Застанали до него, хванали го за ръката и се снимат. А той, 101-годишният дядо, който нито вижда, нито чува, но седи и събира дарения за храма, дори няма представа защо е това внимание към него и тези светкавици в очите му.

Изроди.

Отидох при Дядо Добри, оставих дребна сума в кутията му и той понечи да целуне ръката ми. Не му дадох. Не го заслужавам.

Ако някой в тази държава заслужава да му бъде целувана ръката, то това е този старец. А не той - нашата. Клекнах до него и му благодарих. Едва ли ме разбра...

Замислих се колко гадни хора сме. Как дори добрите ни дела са съпроводени от други намерения.

Дядо Добри е твърде добър за тази държава. А ние не го заслужаваме.

Не и, докато държавата, Синода и гражданите, оставяме един Светец да преживява едва-едва, да дарява всичко на красивия централен храм и да не ни пука как живее този човек.

Той всъщност нищо не иска, но значи ли това, че ние нищо не трябва да дадем...

Че трябва да го използваме като комерсиален образ за личните си облаги и дори политически интереси?

Поне го оставете спокойно да изживява старините си.

Не ви снимах Дядо Добри.

Той е там, в ъгъла на „Александър Невски”, ако искате да го видите, да помогнете или да дарите нещо дребно.

Просто го пазете. Нямаме си друг.