Колегиална простота

В Русия двама комици (или журналисти?) са направили ужасен номер на Елтън Джон.

Единият се представил за Песков, говорителя на Путин, а другият за самия Путин. Подигравката е огромна, а новината е световна.

В Холандия мисля, се е случило тези дни – журналистка успя да си купи сирийски паспорт за 750 евро.

Експериментът не е просто скрита камера – колежката от Холандия е извадила сирийски паспорт не на кой да е – а на президента на Холандия. Шегата е прекрасна, световна новина.

В Германия на гарата в Мюнхен се появява една бежанка. Говори изключително добре арабски, вмъква се между редиците на хулиганстващите там бежанци и ги разпитва. Резултатите са покъртителни – всички разказват жестоки истории. Но не в смисъл, че някой иска да ги убие в Сирия. А си казват истината – че повечето са от Алжир, че не са виждали война, че искат да си докарат семействата просто, за да живеят на помощи и най-важното – промъква се идеята, че не всички деца, които виждате на камери, се водят в Европа от биологичните си родители. Просто деца за размахване.

Надявам се, това да е интерпретация на наши тролове или да е развален телефон.

Сирийската бежанка на гарата в Мюнхен всъщност е преводачка.

Наета е от телевизионно предаване, за да може да се види другият ъгъл на събитията – нещата отвътре със скрита камера. След нея идва реалният телевизионен екип с видима камера и чува легендите. Циганските истории – нямаме къща, убиха брат му, от Сирия сме. Отново много смешен, смел и световен репортаж.

А у нас една репортерка (БТВ) попита един българин от Гърмен какво става. Българинът й каза, че няма държава. Репортерката му каза: „Добре!“ и продължи да пита какво става.

Обичам колегите си. Но около нас се промъква една колегиална простота, която дори забравя, че има технологии, с които можеш да покажеш истината. Никой вече не прави скрити камери. Или прави една и съща скрита камера – как се купуват гласове. Е, и?

Журналистиката у нас оцелява като концлагерист. Води се по слухове и не смее да пусне камерата в спалнята на политика, на полянката му, да се заяде или да мрънка поне.

Защо съм толкова любезен?! 

Никой не смее да прави журналистика. Пратих оня ден един репортер на ФРОНТ да пита един човек за една страшна далавера. Човекът даде интервю, но поиска интервюто, което ще излезе - да бъде видяно от адвокат. Така се прави журналистика у нас.

Поздрави за СЕМ – Лозанов, вече не весело, няма шега и няма световна новина. Новината е за нас си – ние сме най-страхливите журналисти в Европа. След шегата за Елтън Джон – може би и в Азия.

А ние правим нова Агенция. Фронт.

Веднага се пуска слух, че сме агенция на Пеевски. Че аз съм се срещал с него в хотел Берлин. Колегиална простота.

Чакам Пеевски да ми се обади.

Имам скрита камера.

Това ще ме извади от местната журналистическа скука.

Макар че на кой му пука, копеле.

Такъв страх ви тресе колеги, че дори не може да повярвате, че може да има различни от вас.

Няма ли кой да вземе актьора Ненчо Балабанов,  да звънне на Пеевски, да се направи на Бойко. Просто е – световна новина.

Ама сте се насрали и сте се подписали. Дано да не умрете така, Бог да ни е на помощ.