ЧОВЕКЪТ ОТ ФУРГОНА

Това е Григориус. По майка – грък, по всичко останало – българин.

Може би сте го виждали на пътя край Пазарджик. Прав, с табелка, на която пише – Моля, помогнете...И от която се разбира, че той, бедният самичък човек събира пари за храм.

Някога Григориус постъпил в Бачковския манастир, искал да се посвети на Бога, обаче, казва, попаднал на разврат и „гейски работи” в манастира. Искал да пита нещо игумена, отишъл при него, заварил го пиян и по долни гащи в компанията на други монаси и побягнал. Отвратил се. Тръгнал си.

Погнусен от хората и още по-уверен, че някак трябва да се отдава почит към Бога, той напуснал завинаги църковно-чиновническия свят. И решил, че сам той може да направи така, че да създаде място за Бога. Хубав, красив храм.

А иначе, Григориус живее във фургон.

Подобно на приказен герой, макар че съдбата на тия герои обикновено също е приказна. При Григориус, само че не е.

Дори дворчето, в което е спрян фургонът не е негов. Добри хора му разрешили да е там. И без това нямало къде другаде да отиде...

Онова, което държи в ръцете си...е вентилаторче. За големите жеги във фургона, където той, кученцето му и купчина вехтории си правят компания и не се интересуват от света навън, който кара с 200 км в час към морето или към смъртта.

Историята на българина с гръцки корени е ужасна, несретна.

Родило му се болничко дете, останало в ръцете му, понеже майката внезапно се оказала ку*ва (както често ИЗВЕДНЪЖ се оказва) и побегнала подир други мъже, не питала за детето.

Григориус – беден, незнаещ какво да прави и нелогично обичащ жена си, посърнал и едвам се справял с гледането на детето. Детето обаче починало. Майката ту се връщала при клетия Григориус, ту пак си тръгвала, а той я молел да се вразуми и всеки път й прощавал.

Но онова, което може да бъде простено хиляда пъти, трябва ли да се прощава изобщо?

С какво историята на Григориус е по-специална, ще кажете...

Прилича на лодка, безпътна, която никога не стига до родната земя и никъде не е на мястото си, а само чака някой да я прислони за малко и после пак се лута...

Без план. Като повечето българи. Незнайно накъде... подмятани като пинг-понг топче от държавата, която го е родила и...толкова.

Особеното тук е, че Григориус вярва. И не се отказва. Две неща, в които българите не ни бива.

Скепсисът и припряността са като имплантирани в тъканта на нацията.

Дали от православно-гръцката жилка, дали от друго, Григориус, повече  от 2 години вече, излиза всеки Божи ден заради Бог.

Не, че ще събере парите...

Не, че някой му обръща внимание. Нито политици, нито партиите, до които пише своите писма за помощ.

Всички ритат в ъгъла, онзи, който е решил да служи на нещо друго от идолите на властта.

И все пак, човекът от фургона опитва. Не спира.

Изглежда някой път като луд.

Ама в очите на тоя луд може да видите единствения смислен въпрос наоколо – ако не можем да спасим поне един храм, как да спасим цяла държава?