Сънят на бедния човек

Добро утро, българи, наспахте ли се? 

От народ, който се е борил толкова дълго и толкова пъти във времето да остане единен, автономен и сплотен, сме се превърнали в множество от страхливи, нехаещи, обезверени и комплексирани хора. Казвам множество, защото не покриваме критерия за народ.

Освен всичко сме бедни, но не просто финансово. Бедни сме духом и волево. Силни и можещи сме основно на маса или на 3-ти март, когато се бием в гърдите, че сме големи патриоти, или когато цитираме Апостола, Раковски, Ботев, или когато бием на волейбол... и до там. 

Не ни пука, защото така е по-лесно. По-удобно е някой друг да носи нашата отговорност и да решава, докато спим този пагубен сън. Самозалъгваме се, че живеем в свободна държава, докато пред очите ни се заражда нов тоталитарен модел.

Демокрацията у нас се превърна от лелеян и свят идеал, обединил хора, идеи и усилия, в политическа дъвка, която се предаваше с години от уста на уста и накрая свърши в канала. 

Очевидно е, че в България няма адекватен политически живот. Има различни политико-театрални постановки, режисирани от едни и същи хора. Сякаш не ни омръзна представлението, та го гледаме отново и отново. Гледаме марионетките на властта някъде встрани, сочим ги с пръст, псуваме ги, обвиняваме ги за вси нещастия в България... и ги преизбираме. Дали от факта, че сме били под робство в продължение на векове, дали по други причини, не знам, но ние все се нуждаем от спасител. От някой по-силен, който да хване юздите и да мисли за всички. Нуждаем се от някой да ни излъже и да ни обещае повече от предишния... дано да краде по-малко, но да направи нещо. Обаче също, ако може свише да ни се спусне този някой, за да не си играем да дирим бялата лястовица. Чакайки този чудодеен месия ние се оказваме роби на сами себе си. Сами поставяме оковите си и си слагаме рамки. Все не можем сами... или просто не искаме. За жалост по-лесното много рядко води до ползотворни резултати.

Живеем в затворено, превъртащо се колело, в което корпоративната мощ на множество близки до бившата БКП фирми произвеждат власт, а властта от своя страна покровителства финансовите си благодетели.

Едната ръка мие другата, но никоя от тях не измива лицето. Лицето сме ние, хората, които придаваме облик на България с решенията, които взимаме... или които оставяме друг да вземе вместо нас. Виждаме отражението си в огледалото, да, не е кой знае какво, ама хубаво-лошо, наше си е.

Стигнахме до там същите кукловоди, които презираме да правят опити за реанимация на гражданското ни общество, разбира се, в тяхна полза, плащайки по ценоразписна схема за фалшив протест.

Станахме част от самия маскарад, който уж ни отвращава, но все пак някои от нас търсят своите 50 лв в предизборна листовка. Това е открита подигравка в лицето ни.

Подиграват ни се, че сме бедни и могат да си ни купят като стока от бакалията с кратък срок на годност, докато всъщност сме сиромаси по душа. Колко още ли? Зависи от теб.

АВТОР: Хаго Бабикян