Как се подменят понятията? Урок по манипулация: робство - съжителство.

Свидетели сме на изключителен натиск върху понятийния апарат, който ползваме за дефиниране на историческата си памет.

Този процес не е нов, но вече бележи първите си успехи и е редно да се обърне внимание на съществените въпроси, а именно – какви са причините за него и каква е посоката, към която сме се запътили?

Преди самото изложение, бих искал да опиша концепцията, наречена „Прозорецът на Овертон.”.

 Накратко, това е техника за моделиране на общественото мнение, придвижвайки го от приемливи за него тези и политики, към неприемливи такива, които биха били отхвърлени без съответната обработка.

Начинът да се случи това е чрез преминаване от истини през полуистини към откровени лъжи, подготвяйки почвата стъпка по стъпка.

Вероятно най-краткото и точно описание дава аболюционистът Фредерък Дъглас в своя реч от 1857 г:

„Откривайки именно това, на което хората биха се подчинили безропотно, ще откриете точната доза несправедливост и зло, които биха били наложени и продължили, докато бъде оказана съпротива било с думи или удари, било и с двете. Пределите на тиранията се определят от търпеливостта на потисканите”.

Сега по същество.

Навлезлите в употреба у нас понятия за периода между 1396 и 1878 година, започвайки с най-приемливия, и завършвайки с най-отхвърляния, са: турско робство – османско иго – османско владичество – съжителство на различни етноси.

„Турско робство” е традицонното определение на периода, „османско иго” е прието за синоним, „османско владичество” се смята за научно-коректния термин, докато понастоящем в учебниците навлиза определението за съжителство на различни етноси в рамките на мултикултурна държава.

В „прозореца” доскоро се намираха „турско робство” и „османско иго”, сега границата на толерантност е преместена на „владичество” и се правят смели крачки към последната (вероятно) фаза – тази на приемането на периода като мирно съжителство на различни култури в размките на една мултикултурна държава.

Да онагледим придвижването на прозореца:

Както споменах, смяната на понятийния апарата, и съответно – на модела на възприятие на периода, се случва чрез преминаване от истини, през полустини, до затвърждаване на лъжи.

Коя е истината тук?

Истината е, че в рамките на Османската империя не функционира робовладелчески строй.

Ерго, „робство” не е исторически коректен термин за периода. Полуистина е изводът, че робство изобщо няма. Робски пазари в Османската империя има през целия период на съществуването ѝ и на тях са продавани като роби хора дори в началото на 20-и век. Това е неоспорим исторически факт, за който има твърде много информация, която при това никой не се и опитва да скрие. При преминаването от „турско робство” на „османско иго” се случват две неща – първо, заменяме конкретното „робство” с абстрактното „иго”, което не се ползва в съвременния ни речник и на повечето хора не говори нищо.

Второто, може би дори по-важно, е че заменяме „турско” с „османско”. Действително, в Сан-Стефанския и Берлинския мирни договори, се ползват „Османска империя” и „османски” наред с „Турция” и „турски”, но ние няма повече да ползваме прилагателното „турски”. Така, отново придвижвайки се от истина към полуистина, прехвърляме отговорността за периода към един политически субект, отдавна отпаднал от политическата сцена. Преминаваме от конкретно към абстрактно. Същото се случва и при употребата на понятието „башибозук” – прехвърляме отговорността от местните милиции, под командване от централната турска власт, към абстрактни злодеи, извършващи престъпления без нейното знание.

Ако това беше вярно, Портата щеше да преследва престъпниците, а не да ги награждава, не мислите ли?

Следващата фаза – игото се придвижва към още по-абстрактното „владичество”. Мимоходом пропускаме да споменем, че това владичество, сиреч – управление, включва продаването на хора като добитък (напомням – не само в началото на периода, а и през 20 век), религиозен данък (джезия), кръвен данък (девширме), и редица други специлани „привилегии”, запазени за раята, какъвто статут в периода имат българите. 

Приели владичеството – само по себе си приемливо определение на периода – преминаваме към последната, поне засега, фаза. В периода съвместно съжителстват много и различни етноси, в рамките на една мултикултурна държава. Това определение безспорно е вярно, но също така безспорно е недостатъчно. Не става ясно какво поражда неизброимите бунтове и въстания, и ако – следвайки либералните ментори – българинът схваща Османската империя като своя собствена държава, защо изобщо се случва движението ни за национално освобождение?

Всъщност какво поражда нуждата от ревизия на историческата ни памет? Съмняваме ли се в светоусещането на предците си, в способността им да разберат процесите, засегнали ги пряко? И кого обслужва тази ревизия?

Автор: Галин Пенчев