#Je suis...mort

15-02-2016г.

Читател

Докато всички във Фейсбук са Пешо и Пенка, Шарли Ебдо, Париж, и Истанбул, се замислих кога за последно станахме свидетели на катастрофално събитие и реално направихме нещо по въпроса.

Мъртви души

Свикнали с ежедневието си. Ставаме рано, отиваме на работа, прибираме се. Повтаряме. От време на време се бием в гърдите, че сме свободолюбиви личности, ходим по барове и наричаме селската си суетност свобода. Даваме заплатата за ментак алкохол и салфетки, друсваме балканския вариант на па де дьо и се чувстваме като лебеди, плаващи из дебрите на поп фолка. А когато институции и властолюбиви същества реално ни я отнемат (свободата, не чалгата... Пази Боже!) къс подир къс, ние пишем хаш-тагове по стените си и се мислим за бунтари. Организираме протести във Фейсбук, на които не ходим, защото в последния момент съседът Иван ни е поканил на запой.

И така, дори в редките случаи, когато ни фрасне патриотичната муза по челото, палим пламъка на революцията и с извинение, се изпикаваме върху него.

Не е трудно да се управлява такъв народ, не мислите ли?

Имам чувството, че в годината на българина има само три важни събития - агнето на Великден, рибата на Никулден и прасето по Коледа. Тъпчем телата си, а душите ни умират от глад. Те не се засищат с комерсиалния свят, с лайкове, пари и парцали. Затова и усещате такава празнина в себе си. И нещо не е наред, нали?
Обаче продължаваме да се залъгваме, че е от времето, ретроградната Венера, разваления боб снощи, комплексирания работодадел, черната котка, пресякла ни пътя в четвъртък и евентуално наближаващия петък 13-ти след две години.

Можем ли за момент да се спрем и сами да си вдъхнем живот? Защото това, че се събуждате сутрин не ви прави живи и лъскавата обвивка не ви прави хора.

Автор: Теодора Сукарева