И СЪЗДАДОХ ЧУДОВИЩЕ

Много обичам българския народ. Така ме научиха. Не мога, наистина не мога да се отърва от това.

Но ако трябва да говоря честно за местното население ще трябва да крещя.

Създадохме чудовище. Хермафродитно чудовище, без пол и без ум. Чудовище без бъдеще и чудовище без поколение. Женско чудовище. Понякога мъжко чудовище. Страхливо чудовище, мълчаливо чудовище.

С него можеш да пиеш. Прекрасно да пиеш няколко часа. После чудовището те поглъща, като от чаша. И приемаш и ти формата на чудовището. 

С това същество можеш да спиш, да чукаш, да правиш секс до панелен садизъм.

Секс като отмъщение, като спорт, като шампионска лига, като лига на много повръщал човек, безкрайно и грозно. И течно. И после потъваш във вулвата на чудовището, където е топло, но няма живот сред смлените останки на контрабандни тирове и ластици от недекларирани пачки.

С него можеш да се сбиеш.

Може чудовищно да се псуваш на безопасно разстояние, най-безопасното разстояние е един Фейсбук.

Не можеш да говориш с чудовището. То говори за ботуши, без да знае, че краката стават и за ходене.

То не може да пише, то не може да чете.

Най-страшното е, че не можеш да работиш с чудовището.

Всичко, което то прави се получава чудовищно слабо и чудовищно грозно, за сметка на това, бавно до смърт. Размиваш се в чудовището, в неговата аморфност, софистика и просто лъжи, и неочаквани самозаблуди, и автолицемерие.

Чудовището е мода. То е в децата и утробите на белите жени. В семето на мъжете, които бият заради клаксон. В комуникацията на клаксона и в репортажа за избитите зъби на Околовръстното.

Чудовището, повтаряемото - то е индустрия на тъгата, без никой да е чел законите на физиката, с помощта на малко улична биохимия на радостта.

Знам как се създава чудовище.

Трябва да простиш малките грехчета на малките милиони индивидуални чудовища, за да стане от теб едно голямо, отчайващо претенциозно, селектирано и зло чудовище. Малките грехчета, малките курви, малките безсмислия, малкото кафе, малката далавера, малкия мързел, малкия дявол. Объркай тия малки грехчета, направи от тях смес, добави турска музика, счукай римска оргия и посоли с европейски пари. Чудесно чудовище, ако ставаше дума за някой друг, чужд народ.

Истината е, че всички бягат от чудовището. Че страданията на чудовището идват от самото него, от производната му политкласа, политмафия и икономическа уродливост. И че нормалните хора (дефинирайте нормално) се чувстват като цирей на гърба на чудовището и знаят, че скоро ще бъдат изрязани.

Оперирани от плътта на новото нормално. Екстракция от безчестието и беззаконието.

Всичко човешко и красиво излиза от чудовището и отива в екарисажа на миналото.

Ние сме потта на чудовището, последният признак на съпротивляващата се природа, която не търпи уродливост.

Ние сме високата температура, която не пречи. 

Аз създадох чудовище.

Помогнах му, търпях го, не го убивах навреме, не го хвърлих, докато беше мъничко от Скалата на спартанците. От страх не го хвърлих. И ти - също не го хвърли.

Не го убихме, докато беше малко, просто защото се разминахме да кажем, че вярваме в Бог, че не пише така в книгите, че се срамувахме да бъдем изпълнени с животворната жестокост, присъща на Създателя, истинския.

Сега, днес, чудовището просто идва да ни смачка. То е на власт. То създава модели. То търпи себе си и търси да се роди още.

 То си ти.

Гледам едни снимки на едни момичета с котки на пубиса. Гледам къщите и дрехите, и лицата, и витрините, и захвърлените доспехи на Смисъла гледам. 

Когато човек живее в тоалетна, той престава да вижда кафявия цвят.

Виждам, създадох чудовище.

Неописуемо, следователно няма кой да го види, разкаже, да се сбори с него.

Неописуемо е.

П.П. И най-неописуемо е, че както чудовището, нашето, нема бъдеще, то така ще си живее завинаги.

***