КУЛТОВО ОТ КАРБОВСКИ: I’M ONLY CUBAN

Из ЕГОИСТ, март 2003

(Куба, 2003)

Яйца, сервеса и най-свободната възможна любов в историята: Мартин Карбовски кацна в Куба и се опита най-сетне да разбере истината за живота и всичко останало, което си струва. Първата част от мегавълнуващия му пътепис, където за пръв път спи с тъмнокожа жена, схваща разликата между социализма и капитализма и мярва истинска жигула с шест врати.

Светът не е едно голямо село. Тази мисъл е произведена от нечий силно маргинален ум, който вероятно се е надявал някой ден на мегдана да се състои кратка читалищна програма, съставена от MTV поп-идоли. Или поне от някоя сръбско-турска телевизия.

 Светът е един Голям град. Има разлика. Затова и на хората, които много пътуват, им излиза име на „граждани на света“, забелязал си. Един голям град, неизбродим: не можеш да влезеш в къщата на всеки, за да го опознаеш, но поне знаеш в кои точно квартали не е хубаво да се ходи. Или е неприлично да се ходи. Или е толкова хубаво, че за теб е забранено. Един голям Град, където вече са се формирали и хубави квартали, и гетата, и всичко.

Африка е циганската махала на планетата. Там са черни, нямат канализация и може да те разболеят. Там жените се чукат за продоволствие, а мъжете им, като виждат колко е лесно, продават продоволствието за пиене, но понеже е много горещо, накрая всички са уморени и за разлика от обикновената циганска махала, на никой не му се пие. Европа и Япония са високотехнологичните работнически квартали на планетата, където всички живеят добре. Имат работа, хладилници, леки коли и вибратори. Имат работа и вярват, че за да работи добре твоят вибратор, то и ти трябва да работиш добре за него. Между другото, това са най-щастливите и приятни квартали – мисълта за работата и за вибратора те спасява винаги от каквито и да е други мисли. По-точно, вибраторът те спасява от суицидни идеи, а работата – от хебефренни. Работническите квартали Европа и Япония са добре уредени и на тях непрекъснато им прожектират лошия пример на Африка, като едновременно им се обяснява надлежно разликата между това да се ебеш за продоволствие и да се ебеш за удоволствие. Японците и европейците не смятат да се местят в друг квартал.

Русия е ГСМ-ът на планетата. „ГСМ“ е базата „гориво-смазочни материали“, ГСМ-ът е скучно място, ако почнем да говорим за далавери с нафта, и много интересно, когато трябва да си потърсиш нещо за пиене. Има пиене и всички пият всичко. Арабският свят, Индия и Китай са нещо като битака на планетата. Има всичко, можеш да продадеш всичко – можеш дори, за разлика от Женския пазар в София, да продадеш жена си и да си купиш друга. Или две други. На битака често се сбиват и затова се налага Световната административна полиция да преплава през океана и да им раздаде малки тупаници, като едновременно с това често им конфискува стоката.

Северна Америка пък вече се специализира тясно в областта на световната администрация, световна полиция и недотам световния опит да арестуваш всеки, който пее малко по-силно нощем, където и да било на планетата. Гадни малки US-чиновници щъкат в кръвоносната финансова система на света и определят последната пенсия на възрастните в Мозамбик и Сърбия. От Северна Америка управляват света – от центъра, от ситито, от едно място, което неистово се опитва да покаже, че под строгите свръхелегантни костюми никой не носи мръсно бельо. Тук брой и Лондон – това е скъпият квартал, мей-факин-феърът. Центърът! В Северна Америка и Лондон, дори и да живееш в кашон, има шанс да ти завиждат – заради гледката. Латинска Америка е Студентският град на планетата. Там е пълно с наркотици, жените проституират, мъжете продават и никой не смята, че му е време да си намери работа в японско-европейския квартал, да стане чиновник в Центъра или да се разболее от вируса ебола в циганската махала. В Студентския град на планетата (като в Латинския в Париж) хората са бедни, но извисени; мързеливи, но красиви. Интелигентни, но интелигентни по революционерския начин – не по онзи, който те прави богат, а по обратния, за който въпреки всичко се твърди, че те прави свободен.

Куба е в Латинска Америка. Тя е отломка нищожна от идиотската мечта на XX век всички да са равни и всички квартали да излеждат по един и същ начин. Мечтата не се сбъдна – повечето квартали се оказаха неприятно бедни и задръстени от лъжи и лайна. Куба обаче беше най-чистата част от тази мечта. Когато у нас нямаше гръцки портокали, баща ми купуваше пет кила кубински. Когато се разбра, че кубинските портокали не са направени да се белят той се ядоса, разсече един портокал на четири и го изяде като диня. Тогава може би за пръв път осъзна, че нашите соц-портокали са доста по-смотани от тези на капиталистите, и го хвана яд. Това обаче не му пречеше да обича Кастро повече от Брежнев. Тихо се ядосваше на нашата социалистическа номенклатура и разказваше на децата пред социалистическия блок как Кастро е толкова готин пич, че се реди на опашката за хляб – заедно с обикновените кубинци. И че Че е като духовен брат на Левски – като освободил Куба, отишъл да освобождава и други страни, но го утрепали в Боливия. Истината, която разбираха децата беше, че освободителите обикновено ги убиват.

Куба е най-южното място, където се опита да стигне социализмът. Може би Ангола трябваше да е още по-южното, но тогава на никой не му беше ясно, че комунизъм в циганската махала е невъзможен, точно както и капитализъм. Сега, когато видях Куба, отново разбрах как пропагандата провали социализма. Защото капитализмът се рекламираше с палми и голи жени, а социализмът – с чукове и сърпове. Някога си мислех, че в соц-страните просто не растат палми, а жените нещо ги е срам. И си беше вярно. Но социалистическата пропаганда пропусна да ми съобщи, че палми и голи жени има при всеки строй – и ще има винаги, ще има за всички. За хора с пари – по две палми повече.

В Куба е пълно с палми и жени – как можахте да го криете от нас досега?!

Тук обичат България. Когато българин отиде в Ла Хабана, чува най-вече стари истории за строители, но и една две по-нови. За строителите не са интересни, но затова пък има няколко пресни български легенди. Когато ходели в Куба, софийските бохеми Матю и Илиян се представяли на кубинките с имената Куре и Чичопич. И понеже били готини и харчели пари като луди, още от сутринта, като застанели с мохито в ръка на кубинската си веранда, ранобудни кубинки в хаванския квартал Мирамар им отправяли поздрави под формата на екзалтирани женски викове: „Ола-а-а-а, сеньор Куре-е! Буенас диас, Чичипич! Ке паса-а, Куре?!“

Е, по-добре ли е в България?

Първите въпроси, които ти задават кубинците, са част от неприкрития интерес не съжаляваме ли ние за социализма. Едно подпитване с подмятане на очите, лицето и рамото. В смисъл „по-добре ли е в България след промените“. Какво да им кажа аз? Съжаляваме – не съжаляваме за социализма, все едно. Съжаляваме най-вече за капитализма. Организирахме си го по-лошо и от най-лошия социализъм. Кубинците не разбират сложната диаболичност на световната история и всеки решава, че е получил отговора, който е очаквал. Едни искрено се радват, че у нас сега е по-зле. Други явно завиждат за промените. Просто трябва да се сменим – хората у нас, на които им е тъжно за социализма, да отидат в Куба. На кубинците, които искат да живеят в капитализъм – нека дойдат у нас да видят какво е.

Кубинците почти не плащат за телефон. Разговорите им с провинцията са безкрайни. Разговори с чужбина от обикновен домашен телефон са невъзможни – сигурно да не се набутват. Токът им е евтин. Имат сравнително добро образование и безплатно здравеопазване. Плодовете са евтини. Това е. Всичко останало е социализъм откъм лошата му страна.

 Днес Егоист се чете най-вече от хората, които не си спомнят какво е витрина на магазин от социалистическата епоха – примерно през 1979 година. Аз си припомних, макар и трудно – това е прашна ниша с немито стъкло, зад която има закачена женска рокля, която никой няма да носи. Под роклята има пирамидка от пластмасови туби за вода. На пода на витрината са разхвърляни водопроводни фитинги – един и същ голям размер. Всичко това е аранжирано с много закачалки – празни закачалки за дрехи, увиснали на различна височина над фитингите и тубите с капачки. Това е лош спомен, много лош спомен. В магазините за храна у нас някога си личеше едно – имаше само яйца, ориз, захар, противопожарна наредба и продавачка, облегната така, както само една социалистическа продавачка може да бъде облегната. Капитализмът също е лош строй, но поне има какво да откраднеш от магазина, мамка му.

Разликата между капитализма и социализма всъщност е проста – тя е като разликата между гадното копеле и глупавия човек. Гадното копеле може да ти дойде на гости и да се изпикае през прозореца. Глупавият човек ще забрави да отвори прозореца.

 Настаняват ни в чудесни къщи с хазяи и розови пердета, вързани през кръста. Бани с душ. Тоалетна чиния с кожена седалка. Едиколко си долара на вечер. Мирамар е чудно място. Само дето ни разделят и два дни не мога да се срещна с нито един от българската ми група. Какво нещо – мобилните телефони в Куба са лукс, досущ като яхтите у нас. Слизаш от самолета и нямаш телефон. Неосъзнатият девиз в Куба е „дискънектинг пийпъл“ – обратното на Нокиа.

 Първия ден не намирам българите, но затова пък намирам Иван. Иван Мартинес. Ходя като турист по улицата и едно черно момче ме пита колко е часът. Показвам му часовника, но отдалече. „Как се казваш, амиго?“, пита ме черното момче на английски. „Айм Мартин, хай!“ „Айм Иван, хау дъ ю ду?‘ Аре бе, Иван – ти си черен като кюнец, не ми минавай с тия номера.

 Но черното момче наистина се казва Иван – по време на руско-кубинската дружба руските имена като Людмила, Маруся, Иван и Сергей стават много модерни. Синът на хазяите се казва Ясер Арафат. До края не можах да свикна, когато някой извика на улицата „Нюрка-а“ и от тълпата се обърне най-черната и най-дебела Нюрка в историята на света. Това руснаците са голяма работа – посолството им представлява забит в кубинската земя бял богатирски меч. Браво, руские – успяхте да „покръстите“ кубинците, но ги оставихте да се разправят сами с Америка.

 Иван Мартинес е на 21. Носи похабена риза и бермуди, говори лош английски, но е млад, красив и усмихнат. Моля го да ми намери поща и телефон, за да се обадя до България, и той ме мъкне през девет квартала в десети, за да ми покаже един обикновен уличен телефон – същият, от който вече съм пробвал няколко пъти. Чудесното момче се навива да ми стане гид през първите два дни.

След като с Иван сме обиколили целия му роден квартал, забелязвам онова, което нито един социализъм не може да скрие – хората са бедни, защото няма, а не защото не могат да си го позволят.  Аптеката в Куба представлява рафтове с подредени едни и същи шишенца, супермаркетът в Куба прилича на нашите стари Наркооп, а асортиментът в Куба се състои от три неща – яйца, сервеса и хляб; дълъг, бял, мек хляб. Отивам на гости у Иван. Семейството му не е голямо – двама братя, сестра и майка. Питам къде е баща му – той маха някъде към морето и казва: „Естадос Унидос“. В Щатите е. Избягал през 94-та. Не се е обаждал. Не праща пари. 120 мили през вълните до Маями. „Може и да не е стигнал“, казва Иван. Запознава ме с майка си. Когато искам да ги снимам, тя иска сервеса. Отиваме за бира и за първи път влизам в типична кубинска къща – представлява преходни стаи, наредени в една линия. Отвън са стари, маркесови, красиви и запуснати. Отвътре са просто пусти и маркесови. Влизаш в стаята и питаш това ли е кръчмата – Иван казва „това е“. В нея има четири люлеещи се стола от времето на Батиста – и абсолютно нищо друго. Отнякъде влачат бира. Носим бира на майката. Ако на планетата по принцип животът е в кръчмите, то в Куба животът не е там. Всички барове изглеждат като от филм за умиращи стопаджии. Говоря ти за барове, където влизат само кубинци – не онези с програмите и вариетета за чужденци. Единственият бар, който изглежда истински, е този в хотела на Хемингуей в стара Хавана. Но там, където е седял Ернесто, днес дават CNN.

Докато говоря с майката на Иван – едра, дружелюбна негърка – той ми обяснява, че със сестра му има проблем. Не била вкъщи, да сме останели да я изчакаме. Ядем някаква гъста супа от леща с цели парчета свински обрезки. В двора има кокошки и едно много куцо пиле; градинка няма, но затова пък виждам пейка, където всички сядат и се смеят. Българите и кубинците трябва да обменят опит – първите са тъжни и бедни, вторите – весели и бедни.

 Вечерта отново срещам Иван. Запознава ме със сестра си, Дудайми. Черната вилендорфска Венера, която целува хората при първата си среща с тях. Притеснявам се, защото Иван директно ми я предлага – само заради проблеми с превода не успява да ми каже, че трябва да я чукам незабавно. След вечерята и малко алкохол обаче вече нямам нищо против. Направо имам рожден ден – за първи път чукам черна жена. Не е лошо.

Черните жени нямат шарнири в кръста като белите. Задниците им имат свобода на движение около оста на гръбнака и те правят с тях такива пируети и осморки, че белите мъже свършват бързо, адски бързо. Отгоре на това няма нищо по-хубаво от това да не се стараеш. Дудайми твърди, че съм любовта на живота й. Друг път са ми го казвали доста по-късно, но винаги е еднакво вярно.

Да не си помислиш сега, че белият евро-гъз Карбовски се прави на не-впечатлен от черната вилендорфска Венера. Не, Боже мой – няма такова друго място като Куба. Никъде другаде жените не обичат така, както там. Никъде няма да ги видиш така – хиляди момичета в бели панталони и розови рокли, разголени, черни или препечени, с лош английски или креслив испански, високи, слаби, едри или с ритнати задници. Стърчащи задници като апетитни гърбици, твърди гърди, тънки китки и цветове, нюанси на кожи и коси, каталог на либидото и регистър на мъжката сексуална лакомия. Устните им, очите им и вечната им усмивка. Дали са хубави?! Не, трудно е да се каже такова нещо – те са кубави.Това е особен вид красота, съчетана с простотата в този живот, където липсват сексуално напъване и излишъци.

 В Куба няма проституция. Но едно е сигурно – понеже не можа да стане остров на свободата, Куба е остров на любовта. Иди в Ла Хабана на крайбрежната ивица, край парапета Малекон. Мечтите на всичките ти мастурбации ще спят с теб – без да ти досаждат с нищо друго. Чувал съм нещо за това, но балканското ми съзнание не иска да повярва, че жените могат да бъдат кубинки. Кубинка значи да си красива, да си различна от евро-красивите пички, и най-важното – никога, ама никога да не се правиш, че не знаеш за какво става дума. Да, те знаят, че става дума за секс и искат да правят секс с теб, накъдето ги поведеш. Те сменят посоката си заради теб. Те винаги остават, колкото искаш. Те, и най-грозните да са, пак са за предпочитане пред най-красивата модерна жена, която идва у вас през нощта и се възмущава, че и бъркаш в задника. Те правят това, което е добре за теб и то, по дяволите, никога не се различава от това, което е добре за тях. А отгоре на всичко – последната екстра: когато са с теб, тези жени не те напускат. През целите ми 12 дни в Куба е така, честно.

Дудайми казва: „Ар ю хепи кон ме?“ На испански и английски едновременно. Забравил съм, че нещата трябва да изглеждат точно така. Точно така, забравил съм.

Има такива жени, не си измислям. Факт е, че когато ги виждам, не успявам дори да се развълнувам, защото не мога да повярвам, но такива жени има, пич, продължавай да опитваш. Не може да са само в Куба.

През първите дни в строгата група сексуални български авантюристи се оформя някаква надпревара, от чиято класация аз изпадам пръв. Защото на шестия ден сутринта сънувам бяло момиче и получавам ерекция, докато до мен спи една прекрасна morena – балерина от Сиен Фуегос. Морените са най-топлите жени на света – нито черни, нито бели, а препечени, в различни нюанси.

Единия българин кръстихме Естабан – той се е заклел да чука само черни. Не просто черни, а синьо-черни – пред Библията се е заклел. Сутрин закусва ром, слизаме заедно до Малекон, той избира две антрацитни девойки и ме моли да му ги откарам за пет долара с такси в квартирата. Изчезва някъде, после отново се появява, с неустоимо предложение пред двете антрацитки – да правят с него тройка за три долара. Не знам дали заради предложението, или заради подигравчийската цена на тройката, но черните момичета изфучават през неговата стая, идват при мен и ми искат още пет долара за такси, за да се върнат до центъра. Естебан разваля жените – в Куба жена рядко ще ти поиска пари. Рядко бял мъж ще забрави обаче да остави някой долар за подарък на момичето. Или „за майка ти“ – така се казва, Естебан им дава мъниста – наистина мъниста – и спи с тях, като непрекъснато им обяснява, без да го питат, че си загубил кинтите.

 Другият, който разваля кубинките, е Хорхе. Забогатял прилично българин, който прави с живота си всичко онова, което социализмът не му е позволил. Хорхе е Белият Световен Отмъстител на жените – на 41, по време на промените у нас, този човек губи работата, семейството и всичките си пари. Вместо да препие и да се самоубие, той започва собствен бизнес, справя се горе-долу добре и днес развява голямата си бяла пръчка (както твърди самият той) по света и чука всичко, което издава, че е жена. В момента е на 50, няма много коса, но изглежда прилично, и хиляди мъже биха искали да са на негово място  - свободен, пътуващ, богат, колкото трябва и отмъстил на социализма и жените. Попитай се колко жени на 50 правят това, което прави Белият Отмъстител Хорхе. Нито една. Когато ви кажат да бързате да се задомите, момичета, вие си мислите, че на някой му липсва секс, нали така? Но не – вижте Хорхе: той е доказателството, че и до 70 мъжът може да живее както си иска, а вие – не.

Впрочем достатъчно е най-важните неща в Космоса да не се променят – сто долара да са си сто долара и двадесетгодишните момичета да продължават да бъдат на 20, и мъжете винаги да бъдат привилегированата класа на планетата. Хорхе чука една кубинка на обяд, една в четири следобед и осем вечерта, а една много красива постоянно го чака в полунощ на ъгъла на неговата улица. Няма защо да му се възхищаваш, братко мой – това и ти ще го можеш на 50, стига всичко да ти е наред. Сексът спира само когато животът реши да си почине. Лошото е само, че Хорхе им дава твърде много пари – при средна заплата в Куба към 15-20 долара, той, без да му искат, им пъха в ръцете банкноти от 50. Дискретен е, но това не променя нещата – чудесните нюансирани кубинки се учат на пари, което не е хубаво за нашите братя секстуристи.

Понеже Естебан се държи злополучно и непрекъснато привлича кубинската социалистическа милиция (PNR – полисиа насионале револусионара), ние с Хорхе наемаме кола и забиваме към вътрешността на Куба. Целта ни е краят на магистралата, която точно като нашата, завършва в едно оризово поле или село, няма значение. Градчето Хатибонико ни привлича с идеята, че Хорхе там преди време е познавал някакво девойче и се бил влюбил. Минаваме през Санта Клара – град, в който непрекъснато се пее една тъжна песен за Че Гевара, много хубава. Двама черни старци ме съсипват с тази песен – кубинците днес наистина обичат своя Че, въпреки че той се е превърнал в Елвис на революцията. На магистралата разбирам нещо, което отново не е в полза на социализма – няма движение по пътищата на Куба. Няма нормален градски и междуградски транспорт. Кубинците се возят в камиони – пригодени или не за тази цел. В Ла Хабана автобусите са сглобени от ламарина контейнери без прозорци, които се влачат от камиони-влекачи на тирове. На едно място виждам надпис на фирмата Хавана Тур. Това е най-смешният кубински надпис. Обратното на турист е кубинец. Първо, на него не му е позвoлено да напуска страната. Второ, и още по – лошо – не му е позволено да напуска квартала си. В кубинските лични карти се упоменава къде живее лицето Мартинес и ако ла полисиа го провери в друг квартал, човекът може да закъса. Това се отнася в пълна сила и за момичетата, които през цялото време се крият от погледите на полицията. Въпреки това те, великите кубински девойки, които ще останат без паметник, с охота и без никакъв пазарлък се качват в колата на двама хипернепознати бели задници – и тръгват с тях, където им видят очите. Чудо, наистина кубинско чудо.

В Хатибонико виждаме как живее любимата на Хорхе, която веднага води бялата си братовчедка Яелинда. Бетонни контейнери с градинка отпред, а вместо ограда  - посадени пустинни кактуси. Жега и беднотия. Но във всеки кубински дом, в който влизам, е чисто. Хората нямат мебели, килими, нищо нямат, но е чисто, всички са красиви и не миришат нито за секунда на пот и умора. В дома на Яелинда има телевизор, хладилник Мраз, една баба и люлеещи се столове. Малките вещи и нещица по рафтовете са чужди на кубинците.

След дълго планиране взимаме двете момичета  - показали са ни фабрика за меласа, други забележителности – и тръгваме. Полисиа, та полисиа, викат момичетата. Страх ги е да излязат от Хатибонико. А им се иска. Не искат да дойдат с нас в Тринидад, защото бил далече, затова решаваме да спим наблизо, в Санктус Спиритус. Там наемаме мотел, много скъп и симпатичен, но веднага искам да ни върнат парите. Социализмът на Кастро не разрешава кубинки да влизат в хотели. Спират ги на входа, човече – трябва да ги вкараш в бунгалото като в казармата.

 Помотваме се като ятаци, които возят нелегални – като видят полисиа револусионара, момичетата хлъцват и лягат на задната седалка. Точно като нелегални си намираме квартира в Санктус Спиритус, но не дават да излизаме от там, за да не види някой момичетата. Звучи невероятно – в страната на Че Гевара трябва да си вкараш колата  в гаража на квартирата по тъмно, защото някой ще види и ще издаде на полицията, че има нерегламентирано гостуване.

Прекарваме една вечер на тъмно с много храна, момичета и ром – истинска революция. Може би Кастро трябва да се специализира в революционния туризъм – много  е яко. Говорим си и с момчето на хазяйката. Той обича Куба и не иска повече от това, което има. Чудесно момче. Близо до къщата им свети плакат с надпис „Историята не познава заден ход“. Елате у нас да видите дали не познава.

Там, в Санктус Спиритус, виждам втория по красота залез на света. Първият се случва само на Камен бряг и сега, като се замисля, всъщност е изгрев. Това е без значение, защото Яелинда имаше най-твърдия задник, който мъжете във Вселената могат да си представят. Тихо си отбелязвам, че леснотията и многотията на предложенията започват да убиват желанието.

 На сутринта белите задници от Европа се насищат на чистата любов от Хатибонико и връщаме Яелинда и братовчедка й по родните им места. Ние не можем да останем, те не могат да мръднат. Тръгваме за Тринидад с усещането как в тази страна всичко е толкова хубаво, че някой трябва да създава леки революционни пречки, за да не престане да бъде интересно. На едно кръстовище качваме най-светлите тъмни жени, познати на историята – Торения и Юди. Те са тръгнали към вкъщи, но изведнъж сами решават да дойдат до Тринидад, където едната от тях имала леля, което пък можело да ги оправдае, ако стане проблем с ла полисиата. Покрай пътя кубински селяни прибират тръстиката с биволи и трактори. Слънцето иска да ни направи черни и пече от ниските хълмове така мощно, че ламаринените барелефи на Кастро и другите команданти хвърлят съвсем лека сянка върху нас. Тирения и Юди се усмихват сериозно и говорят шумно. Някак небрежно по празната магистрала ни изпреварва жълто такси жигули, с шест врати. Повтарям с шест врати. Такива неща могат да се случат само тук. В този квартал на света, в Куба.

Очаквай в следващия брой дълго описание на автомобилния парк от жигулитата с шест врати и плимути с надписи на кирилица по таблото. Очаквай да прочетеш как попадам на единствената девствена жена в Куба и не спя с нея, както и на един от многото красиви травестити – и пак не спя с него. Как десет български мъже в обратния самолет успяват да пресметнат, че са получили любовта на общо 52 кубинки. И как в бъдещия край на този сладък пътепис се оказва, че Америка е виновна за всичко.

Сериозно.

 ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ САМО В LENTATA.COM