И аз ще се барикадирам!

Поредният луд тези дни взриви всички новини с решението си да се барикадира у дома.

Медиите пращаха екипи, а полицията търсеше начини да го принуди да излезе.

В социалните мрежи се появиха коментари, че луди дебнат отвсякъде и не знаеш кой живее до теб.

И може би хората са прави...

Прибираш се един ден след работа и виждаш пред блока ти полицията, камери, линейки.

Съседът, който винаги си оставя боклука пред врата и не го хвърля с дни е решил да изкара стария пистолет от раклата и да се барикадира. Не можеш да се прибереш, а и да го направиш те е страх какво ще последва. И стоиш, и чакаш всичко да отмине.

Защото българите сме известни с това, че приемаме стоически всяка ситуация и чакаме примирени нейния финал, убедени, че такъв ще има.

Какво става обаче, ако един не толкова луд човек избере също да се барикадира?!

Аз имам много причини, заради които да го направя.

Първата е заради образованието в България. Безсмислено даване на пари, учебници, кандидатствания и подобни неща, като накрая се занимаваш с коренно различно нещо, от това, което си завършил.

Прекарах 4 години на място, където преподаватели избираха да не идват, да не ни информират, да ни принуждават да им купуваме книгите. Място, където преподаваха по материал отпреди 30 години и те принуждаваха да го учиш наизуст. Накрая си тръгнах оттам с минимални знания и тъжното прозрение, че ако избера да се занимавам с професията, която съм защитавал, трябва да избера и минималната работна заплата в България.

Затова се барикадирам, заради образованието!

Следващият ми довод е липсата на работа.

В България можеш да си намериш хубава работа по два начина: ако спиш с някой, или ако дадеш пари на някой. И двата случая не предразполагат към твои личностни качества. Няма значение от дипломи, сертификати, амбиции и прочие. Просто трябва да познаваш някого и можеш да станеш, каквото пожелаеш: водещ, стюард, кмет, политик и нататък в йерархията.

Но аз избирам да се барикадирам и защото, ако не познаваш никога - то ти си обречен. На глад, на мизерия, на милостиня. Трябва да се молиш да не ставаш на 40 и да си безработен, защото няма да си намериш работа. Или пък да си от малък град. Не дай си Боже от село.

Все неща, които ще те направят беден и гладен, ако вече не си такъв.

Затова се барикадирам.

Барикадирам се и заради лечението, което уж е безплатно, но винаги си плащаме. Заради телефон 112, където трябва да се надяваш някой да ти вдигне и да има наблизо молив, за да запише, защото иначе си загубен.

Барикадирам се и заради градския транспорт в София, където билета става 1.60 лв., а когато се качиш в автобуса - отгоре те вали дъжд. Или пък припадаш от непоносима жега.

Барикадирам се и заради учителите, които взимат колкото една продавачка в софийски мол. Както и заради продавачките, които са с магистратура, но продават тениски на акция...

Барикадирам се заради всички хора, които нямат силата да излязат на протест, или пък заради протестите, които така и така са безсмислени и най-често платени. Навярно всеки барикадирал се досега има своето право.

Едни го правят от лудост, други от бедност. Едни от гняв, други от мъка.

Лошото е, че в държавата България, всеки човек може да напише наръчник – „1001 причини да се барикадирам”. Така ли ще живеем обаче?