КАРБОВСКИ В КУБА: I'm only cuban 2

КАРБОВСКИ В КУБА: I'm only cuban 2
02-04-2016г.
220
Мартин Карбовски

Последен залп от кубинските приключения на наблюдателния sex-con-revolution турист Мартин Карбовски, където разсъждава върху Фидел и социализма, среща живи съратници на Че Гевара и разкрива страшна тайна в бикините на най-красивата кубинка в историята на красивите кубинки.

Носталгията към старите огромни американски автомобили е ужасяваща. Навсякъде се търкалят с грохот плимути и кадилаци - от времето, когато бабите на кубинците са били плодовити. С очите си виждам кадилак, произведен през 1952, както и москвич, купен през 1989 - изглеждат кажи-речи еднакво.

Двете социални системи се борят в тези две коли. Американската се опитва да докаже, че е по-добра, модерна и вечна, докато руската кола крещи, че е здрава и евтина. И двете обаче изглеждат ужасно. Ужасно тъжно.

Проблемът и на автомобилите, и на хората не е просто в поддръжката, обичта или лошите пътища. Проблемът е в резервните части. Да си удариш колата в Куба означава Армагедон. Няма части. Вече няма и руски части. Каквото можеш да пригодиш - това е. Вътрешността на ка­дилака ще те обърка и помете: докато се възхищаваш на тази 50-годишна американска баба, с ужас разбираш, че всъщност тя е по-зле и от Шер - нищо по нея не е нейно. На спидометъра на кадилака пише „км/ч“! На кирилица! На показателя за температурата на во­дата пише „вода *С“. Цялото табло, пометено от времето, е взето от руска кола. Животът върви, а колко вдига и какво производство е спидометърът му - това е без никакво значение.

Кубинецът обожава колата си. При него философията жени- пари-коли не работи. Пари няма, жените са на всички, докато колата си е моя - само моя! Можеш да се разплачеш, когато я удариш, мо­жеш и умилено да се радваш на макетите на стари американски авто­мобили, направени от кутийки кока-кола, които се продават на всеки пазар. Колата е начин в известен смисъл да си богат, свободен мъж и да имаш жени. Всичко друго е от дявола и пропагандата.

Ето това не могат да разберат революционерите. Революционерите са великите мъже, които идват и казват аре да напраим живота по-хубав. Всички викат - аре, ура, много яко! И се почва едно пра­вене - животът вече се плаши, че ще стане твърде хубав. Но идва момент, когато революционерите не могат да разберат какво точно му е хубавото на живота. Те са революционери - за тях хубавото на живота е да ходиш из гората и да стреляш враговете на револю­цията. Хубавото за останалите хора, които не са революционери, е да имаш кабриолет. И тук настъпва краят на всяка една революция. Революционерите се хващат за главата и казват - абе революцията може и без кабрио, за това ли се борихме. Хората казват - ми за как­во се борихме, ако не за кабрио бе, момчета? Престават хората да разбират за какво са се борили революционерите и между хората и революционерите се отваря една пропаст, която с годините се пълни със стари коли, пълни се, пълни се, на хората им се трошат автомо­билите, нови не могат да си купят, защото няма пари или защото е забранено... И един ден пропастта, пълна със стари автомобили, се препълва и залива улици, острови и революции.

Защото автомобилът не е направен от колела и феродо. Той е направен от едно ново за социализма усещане - да отидеш където си искаш. Той е чаровна машина, мечта.

Питам един таксиметров шофьор в Ла Хабана защо кубинците карат толкова стари коли - да не са нация автоантиквари, какъв е проблемът да си вземеш малка евро-кола, щом не можеш да си купиш американска заради ембаргото. Човекът ме поглежда тъжно и казва, че се гордее с колата си, но с радост би я подарил на някой музей по палеонтология. Добре, пак питам аз, какъв ти е проблемът да си вземеш нова кола, пари ли нямаш? Аз пари ще намеря за нова кола, казва хаванският таксиджия, но имам друг, много по-голям проблем - казва се Фидел...

Замълчаваме и двамата. Какво да му обясняваш, че Фидел е ве­лик, готин и отнесен тип. Човекът просто иска да има кола.

Ел Гиганте Фидел. Мразят го. Кубинците, обикновените кубинци, вече го мразят. И боготворят. Едни, защото усещат, че си оти­ва, други - защото твърде дълго се е застоял. Ходят на митингите му, слушат речите му, но вече им е писнал. Едно е революцията, друго е историята. Революцията има дата. Историята има дължина. Революцията все някога свършва. Историята трябва да продължи. Тя може да продължи всякак. Революцията не може да си позволи исто­рията да продължава, както си иска. Проблем на всяка революция и всяка история, вечно решаван в полза на историята.

Истината за Фидел е проста - велик мъж, който ще бъде отритнат от най-новата история на Куба, за да влезе в учебниците след де­сетки години като една от големите кубински гордости. Ел Гиганте е най-точният му прякор - великанът, който няма да устои на желание­то на джуджетата да не живеят безкрайно в революция, а поне в моторчето на хладилника. Ел Гиганте всъщност е най-лошата реклама на социализма, защото хора като него карат останалите да мечтаят за макдоналдс и кока-кола. Хора като него могат да забранят основни неща от човешкия живот като кабриото и френската любов - заради по-големите си идеи. Никой не спори: идеите на Ел Гиганте са най- големите и великите, но повечето хора предпочитат да прегръщат жените си, вместо идеите, на който и да е гиганте.

Старите революционери са обидени на Кастро. Днес те са на по 60, а преди 44 години, когато е започвала революцията, са били на по 16 - представи си каква фиеста е било да си жив по онова време. Днес умората и мечтата са се объркали, оплели са се като фъндък във времето. Срещам двама такива в Хавана - единият успешен, дру­гият - неуспешен вариант на одъртял революционер.

Първият е команданте Аугустино Диас Картайа побелял не­гър, един от дванадесетте командантета на Фидел, воювал рамо до рамо с Че Гевара. Тъжен, черен старец, който знае, че революцията трябва да продължи, но как - не е ясно. На 24 младият Аугустино попаднал в затвора, после стрелял по казармите Монкада, бил се в Залива на прасетата, а накрая революцията победила и той написал химн за нея, който се пее и до днес. Химнът е същият, революцията обаче на нищо не прилича. И ми се струва, че Картайа го е срам да си признае. Тъжен и красив мъж със смислен живот, по нашему казано.

Прави му чест, че живее на обикновена хаванска улица, без охрана, без привилегии, като абсолютно обикновен стар кубинец. Синът му Владимир Картайа казва онова, което бащите трудно признават - че една страна се променя не когато иска, а когато може. И въздъхва. Това е положението.

Вторият клет революционен старец нямал късмета на Картайа. Изглежда малко луд и отново е приятел на Че (в Куба Че, прощавай за сравнението, е нещо като Слави Трифонов у нас - всеки казва „о, аз го познавам, ние с него ехе-е...“). Клетият революционен старец пуши дебели пури, които втъква в старата си лула, преметнал е тор­ба, а вътре - дреха и западно списание, на чиято корица е сниман са­мият той. На синята си мръсна барета носи червена петолъчка, която явно му е и жена, и дом. Разправя много луди и красиви неща, но за­помням само едно -„Кастро ще победи“. Кога, питам. Ще доживеем, ще видим. Ако аз не доживея - ти ще видиш. Ако и ти не доживееш - защо си мислиш, че това няма да се случи? Така ми отговаря старецът и казва да се разкарам с моите контрареволюционни въпроси.

На места Куба е като България през 80-те, само дето е по-топло. Можеш да видиш пионери да вдигат знамето пред паметника на Хосе Марти. Децата вярват в червената връзка - една сутрин в Санктус Спиритус, докато изпращаме две красиви кубинки до домовете им, в мизерния квартал започва обикновеният социалистически ден и аз виждам как от беднотията и схлупените празни къщурки потичат стотици спретнати, чисти деца с червени връзки. Тези деца живеят в епоха, в която като малък съм живял и аз. Все едно гледам филм за себе си - и виждам само красиви неща. Кой е онзи, който ще дойде и ще ми каже, че онова време е било лошо, че трябва да го изтрия, че не се правело така? Децата просто отиват на училище - един ма­лък отрязък от деня, в който бедната ти майка трябва да се прави на весела, а сестрите ти, които снощи са спали с туристи на плажа, те прегръщат, въобще всички те обичат и трябва да си красив, макар и малък. И си щастлив, защото си малък. И защото все още те лъжат, разбира се.

Когато гледам тези деца, се сещам, че скоро може и да не живеят по времето на социализма и точно на тях ще им дойде трудното. Ще разберат по най-болезнения начин, че социализмът на ХХ-и век ще остане само в провинцията на миналото. Но съм убеден, че няма да им е тъжно.

На едно място в същия град на един калкан пише: CUBA VIVE - LUDOTECA PROVINCIAL.Не знам какво значи точно, но го раз­бирам като малка дискотека за луди в провинцията. (Ако не харесвах кубинците, можеше да ми се стори, че този надпис се отнася за Куба.). Надписите и другата пропаганда впрочем са навсякъде. Кастро-играчка, Кастро-свирка. Кастро-шапка. Големи портрети на Кастро обаче няма. Има само на Че Гевара. По-точно казано, от портрети на Че няма място за хората. Че с пура. Че с пушка. Че с лопата, Че с потник, китайски Че с дръпнати очи, дебел Че, отслабнал Че. Казват, че по време на революцията Че всъщност е водил екзекуторски от­ряд. Дано да не е вярно. Предполагам, че историята и рекламата са изиграли особена шега на този човек - по цялата планета го обичат като снимка, като игра на черното и бялото, като фланелка и като Господ едновременно. А кой знае какъв човек е бил. Вече е късно да има значение. Когато за някого се пеят песни, вече е без значение дали това е самият той.

Тринидад и Сиен Фуегос са перлите на социалистическия секстуризъм. Докато си мисля колко е хубава Куба за мъжете, попадам на плаж за баровци и разбирам, че това, което е за мъжете, се прави и от жените, но те не го пишат по списанията. Женският евросекс-туризъм процъфтява. На плажа можеш да видиш две пирамидки - ед­ната бяла и с връх, сочещ небето, другата - обърната и черна. Това са телата на евролелката с кинтите и нейният кубински любовник.

В Сиен Фуегос концентрацията на жени се усили. Една нощ изживявам най-великия сексуален кич, който може да ти се случи - палми, тиха океанска вода, рибки плуват в нея, а една черна мо­рена, балерина от близкия хотел, се опитва да ме измокри целия с езика си. Има и звезди, едри като много едри орехи. Класическата чекиджийска мечта. Въобще не ми се чука. И ще ти кажа защо - от алкохола. В Куба има само ром, сладък и миризлив. Когато на човек му го няма питието, не му идва отръки и чукането. В такива момен­ти човек наистина може да се ядоса на социализма щом всичко е наред и ви е толкова хубаво и съвършено, защо да няма и една водка като хората? Човек без всичко това може, но когато цялата топка сладолед е твоя с изключение на черешката, разбираш, че не може така да продължава. И направо те хваща яд.

На следващия ден правя секс с балерината в Хавана. Тя никога не е ходила в Хавана, вече 22 години живее само в Сиен Фуегос. Става ми приятно, че мога да покажа Куба на кубинките. Взимаме я със себе си, но всичко, което тя вижда от Хавана, е само от авто­мобилния прозорец; след като влиза в квартирата ми, това момиче не желае да излиза от страх да не я арестува полицията заради ад­ресната й регистрация от друг град. Ми защо го правиш бе, момиче, викам аз, ние имаме такава пословица в България, който го е страх от полицията, да не ходи в Хавана. Правя го, защото те обичам, казва тя. Това, което не казва е, че си има работа с балкански морук, който не е свикнал да го обичат и знае, че това поражда единствено проб­леми.

След като изпращам балерината и явно минавам през всички стадии на сексуалния екзистенциализъм, започват да ми се случват неща, на които американците викат „уиърд". Попадам на единстве­ната девственица в Хавана. Момичето Лидия казва, че е на 18 — и изглежда толкова нежно и добро, че в началото не забелязвам кол­ко е притеснена. Когато се съблича, явно се плаши и започва един разговор, който аз би трябвало да започна, усещайки, че е само на 13-14 години. Хем иска да го прави като сестрите и приятелките си, хем не желае да бъде като тях. Преди месец за първи път правила секс - и то не с някой кубинец от квартала, а с чужденец, немец или американец, без значение. Много я заболяло и си обещала повече да не го прави въобще никога през живота си. Немецът обаче и дал 25 долара (сигурно и той се е сдухал, selbstverstandlich) и тя си купила разни неща с тези адски много пари, включително и дънки. Купила храна за цялото семейство, а майка й не я питала откъде са парите. На суперлош и притеснен испански аз, на суперлош и тъжен анг­лийски тя - ние се опитваме да станем приятели. Аз - за да не си слагам педофилски грях на бордната карта за пъклото, тя - за да от­ложи болезнения секс. Когато й казвам, че няма да правим нищо, тя още повече се притеснява, защото не може да си тръгне просто така през нощта - плаши се да не я изгоня. На сутринта потъва в бедните улици на стара Хавана и толкова. А аз някакси искам пак да я видя. Това, което не й се случва с мен, ще й се случи утре. Дал съм и 25 долара. Може би пак ще си купи дънки.

Докато журналистическите опити да стигна до поне един инте­ресен представител на кубинската власт се провалят - и докато тър­ся някой да ми обясни света от гледната точка на Куба - българите в Хавана се късат от нечуван и невиждан разгул, украсен с добро от­ношение и липса на финансови искания от страна на кубинките. Една нощ, когато Картайа за пореден път отказва официално интервю и връзката ми с него се прекъсва окончателно, момчетата за пореден път са обрали парапета Малекон откъм красиви кубинки и за мен остава единствено да се помъча да срещна някое чудесно кубинско момиче под горещите светофари на квартала Мирамар. Така и става, последният понякога печели. Когато я водя при останалите бълга­ри, всички ахват и веднага ми искат едно кръгче. За да съм спокоен и за да не я объркват балканските ни хилежи, аз я прегръщам през кръста и я карам да ме целуне. Беса ме, беса ме мучо... Тя ме целува по бузата и се усмихва като богиня, която ще ти роди малко богче, в което можеш да вярваш цял живот. Дълги и тънки крака, ужасно щръкнал задник, малки, но твърди цици, гръцко лице и плътни устни. Прибираме се в квартирата без много пиене и ексцесии, както и без много желание - защото за 10 дни десетината българи са изчукали общо 52 кубинки и вече споделяме ужасното желание да се прибе­рем в София, за да спим с гаджетата си, белите си гаджета. (Горната цифра ще стане ясна от анкета, направена в самолета на връщане от Хавана.).

Заигран и безметежен, трудноподвижният ми мозък забелязва личната карта на прекрасната кубинка, която вече иска да легне на леглото ми. Поради липса на дамска чанта картата е втъкната в ко­лана на дрехата й, малко под пъпа. Тегля я игриво отгам, но я разг­леждам съвсем сериозно - не искам пак да попадна на 13-годишна. Гледам, после вдигам глава към момичето, което явно се притеснява. На картата има снимка на момче. Педро Нунес. Браво, Марти - това е Педро, не е Педрита, може ли да си толкова тъп. Момичето притис­ка ръка към устата си и започва нервно да обяснява, че това е нейни­ят „нувио“ - годеник. Колкото повече говори един травестит, колкото повече доказва, че не е мъж, толкова повече му личи. Казвам й/му „венга, венга“ - „ела“ и я/го изкарвам от стаята. Усещам гнева на Бегби. Слава Богу, че не съм я/го пипал. Сещам се обаче, че съм я/го целунал и още повече се ядосвам. Травеститьт Педро Нунес става открито предизвикателен - още играе жена, с женски жестове, но с мъжка енергия. Отивам при моя съквартирант, българина Естебан, светвам лампата, прекъсвайки заниманията му с една черна и горилена на вид жена и изкрещявам: „Копеле, таа май има кур!“

Винаги съм се гордял, че мога да дефинирам проблемите си с едно изречение. Естебан се ангажира с поглед и казва, разбира се, то си личи. Казвам му, пич, какво да го правя са тоя? Не знам, каз­ва Естебан, никога от торбата с путките не съм вадил нищо друго освен путки. Кажи му да си ходи, моля го, кажи му учтиво, че е ста­нала грешка и да изчезва, педерасът му с педераст. Естебан казва на кубинския травестит нещо и той изпищява. Изпищява от обида и с един замах, без да се разкопчава, си сваля панталона до глезените. Щръква огромна, черна като кюмюр туфа пубисни косми - явно ни­кога неподстригвани, както при повечето кубинки. И няма кур. Няма, което за момент ни обърква. Как обидихме момичето, как можахме!

Когато обаче човек знае, че е прав, е прав. С Естебан импулсивно се навеждаме от разстояние, за да потърсим откъде изпуска ауспуха и го виждаме - мъчително залепен за скротума мъжки член.

Чепче. Дърво. Педераст, който те лъже, че не е. Педераст.

Случвало се е и на други хора. Незнайно защо. травеститите в Куба лъжат туристите, че са жени - явно има хора, които може и да не разберат. Педро Нунес носи превръзка в гащите си заради корон­ния номер - казва, че е в мензис и те моли да го направите отзад. Ако е тъмно или си пил, може и да не се сетиш къде си паркирал.

Айде, казвам, тогава гоу. Айде гоу, мерси за почерпката. Обаче Педро Нунес не ще да си ходи - иска пари. Вече мразя педерастите, няма какво да се правя на толерантен. Изчезвай, боклук. Боклук на всички езици е боклук, казано със съответния тон. На хладилника в общия коридор лежи тирбушон. Педро взима тирбушона, размахва го и въобще се опитва да се държи като жена, която леко стиска кура ти между зъбите си и владее ситуацията. Човек в такива мо­менти малко настръхва, но това е само защото се намира в чужбина. Ние все пак сме ходили в циганската махала и ги знаем номерата. Плясвам му един шамар, извивам му меката китка и оставям тирбу­шона на мястото му. Полисиа, почва да крещи задникът му със зад­ник лъжлив. Веднага се досещам, че блъфира. Казвам му спокойно на английски, че отивам да я доведа полисиата и излизам от кварти­рата. Тръгвам към вечния полицай на ъгъла, и какво щях да му кажа, не знам, примерно: „тука, така и така, исках да еба една от вашите, обаче тя се оказа мъж и ме обиди“. Педалецът обаче ме настига, на­рича ме „мариконе“ - сиреч аз съм педерасът в целия театър - и пак иска пари. Изчезвай, гъз. Педро Нунес се опитва да ми удари женски шамар. Вече не се питам с какво съм го обидил - хващам му ръцете, обръщам го към улицата и го ритвам в задника. По това ще познаеш педерастите по душа и тяло, лъжат те, че са жени, но като ритнеш един път, бягат веднага. Поглеждам към ъгъла на полицая. Той гледа усмихнато. Явно е дълбоко хетеросексуален - или пък днес просто не му се занимава с педерасти и туристи.

Прекарвам останалите си дни в Куба в дълбок размисъл и по­купки на картини от кубински художници. Вече не си блъскам глава­та защо един кубински педераст иска от мен пари, а кубинките - не. Навсякъде по планетата педерасите искат пари и дават гъз, докато великите жени нищо не искат - само дават мъничко нежност, колкото да ги разбереш неправилно. Осъзнавам, че кубинците, както всички обикновени хора на планетата, са вечни. На тях не им дреме в какъв

строй ще живеят. Те винаги ще се чукат, ще танцуват, ще се раждат и ще бягат в Америка. От това нито кубинците ще свършат, нито други народи ще изчезнат. Всички ще бъдат бедни не заради ембаргото на Америка, а защото просто не искат да са богати. Всеки, който иска да ги направи богати, ще бъде разбран неправилно и бит. В главата ми завинаги ще остане невъзможният образ на кубинеца, заспал на един строеж в количката за строителни материали, стиснал чатала си в ръка. Тоя не е кубинец просто. Тоя типаж е вечен и е велик. За него патрони с обеднен уран няма открити. Няма открити.

Връщам се от Куба с няколко картини, една статистика и една мечта. Статистиката е колко точно кубинки могат да наебат де­сет българи в Куба за десет дни. Мечтата е едно момиче. Казва се Нарания. Нарания е на 16 и когато танцува, на мъжете им се прииск­ва да имат деца. Тя е бяла кубинка. Ако я видиш в Хавана, трябва да знаеш, че след нея винаги ходи един оркестър с латиноамериканска музика. Ако я видиш, изчакай да затихне музиката и между две пес­ни й кажи, че я обичам.

Както и на цяла Куба.

***

ПЪРВА ЧАСТ ОТ ПЪТЕПИСА НА КАРБОВСКИ - ТУК

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.