Оттегляне на подпис от манифест

Общественият дискурс се обогати с нов жанр – оттегляне на подпис от манифест. Професорите, подписали документа, наречен „манифест за републиката“, сега се чудят как по-елегантно да се разграничат от него. Припомням, че в началото на годината из медиите плъзна тийзър, че на националния празник ще се случи нещо невиждано, едва ли не властта ще падне и не само тя, но и цялата политическа система с нея, за да се отвори нова страница в историята на нацията.

Вместо очаквания тътен обаче, на Трети март се разнесе неубедително пльокане като от детски тапешник. Не се основа нова партия, президентът и премиерът не подадоха оставки, не ни окупира чужда сила, нито възкръсна Цар Симеон Велики, за да тури ред в империята си. Вместо това в клуб „Перото“ беше представен текст. Амалгама от случайни понятия и евтини клишета, нахвърляни импресии на тема добро и зло, ляво и дясно, свобода и избор и други такива в диапазона между Йоан Дамаскин и Франсоа Фурие. Тонът на документа беше анархистично-апокалиптичен, въпреки че привидно тъгуваше по реда и законността в републиката (предполага се, като класическа форма на политическо устройство, а не като обичайните крясъци и лозунги, макар че знае ли човек…). Един текст, в който веднага пролича поредният опит да се систематизира извънсистемното и по „нестандартен“ начин да се поеме поход към добрата стара власт такава, каквато я познаваме откакто свят светува. По пътя към властта човек е революционер, стигне ли целта, става реакционер. Диалектика.

Разбира се, обществото, колкото и ниско мнение да имат за него водачите му, веднага надуши каква е работата и наказа начинанието с безразличие. Тогава участниците, които го бяха легитимирали с имената си, се уплашиха и започнаха да дирят път за отстъпление. Чудесен повод им даде авторът на текста Евгений Дайнов, като навря в лицето на всички близкото си приятелство със Сергей Станишев, който, знае се, е ако не архитектът, то поне един от главните строители на конструкцията #КОЙ, срещу която най-вече се опълчва манифестът за републиката.

Александър Кьосев каза, че вече не е лице на манифеста, но го подкрепя. Огнян Минчев заплаши, че ако Дайнов не си оттегли подписа, той ще оттегли своя, на което Дайнов пък с основание отбеляза, че няма как да се оттегли, защото и идеята, и конкретният текст са негова рожба. Останалите публични личности, които подкрепиха, сега объркано мълчат или поне аз съм пропуснал, ако са казали нещо.

Защо се шокират от снимката на Дайнов със Станишев? Нима са някакви наивници, които не го знаят кой е, ами вярват, че е някакъв „професор“, който живее на село, свири на китара и „оправя“ този грешен свят от своите здрави лево-десни позиции?

Проблемът е в това, че всеки е тръгнал да оправя другите. Всеки оправяч се чувства лидер и иска другите да го следват, докато ги оправя. Никой не иска да играе „народа“, каквото и да разправят иначе – ние, народът, това; ние, народът, онова…

Затова и никога няма да признае никого за свой водач – той ли, бе?! К’ъв се явява тоя, той ли на мен ще ми каже? Затова оправячите продължават да търсят все нови формули за оправяне на другите, всякакви иновативни партии, движения и организации. Но никой сякаш не мисли как „да оправи“ себе си. Нищо няма да се промени, докато всеки не види гредата в собственото си око и не се покае. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Източник: sulla.bg