Борис Джонсън: ЕС колонизира държавния суверенитет и се сдоби с върховна власт

Аз съм европеец. В продължение на много години живях в Брюксел и обичам това място. Именно затова съм възмутен от начина, по който продължаваме чрез политическия проект, наречен Европейски съюз, да разваляме Европа – дом на най-богатата и велика култура в света, от която Великобритания е и винаги ще бъде част. В тази връзка е жизненоважно да изтъкна, че няма нищо анти-европейско или ксенофобско в желанието да се гласува за излизане от ЕС на 23-ти юни.

Също така е важно да си спомним: променихме се не ние, а Европейският съюз. Изминаха 28 години, откакто започнах да пиша в този вестник (The Telegraph – бел. ред.) относно единния пазар. За това време европейският проект се трансформира и израсна по такъв начин, че стана неузнаваем.

Когато отидох в Брюксел през 1989 г., заварих добронамерени служители (много от които британци), опитващи се да премахнат бариерите пред търговията чрез нова процедура, одобрена от Маргарет Тачър – гласуването с квалифицирано мнозинство. Положените усилия за хармонизиране понякога бяха комични и аз осведомих читателите за евро-презервативите и голямата война срещу британския чипс с вкус на скариди. Тогава настъпи обединението на Германия, съпътствано от паническите усилия на Делор, Кол и Митеранда я „заключат“ в Европа чрез евро валутата; оттогава насетне темпото на интеграция никога не е отслабвало.

С присъединяването на нови страни към ЕС станахме свидетели на една бърза експанзия по отношение на гласуването с квалифицирано мнозинство, в резултат на което решенията на Великобритания все по-често биваха отхвърляни отгоре. Подписан беше не само договорът от Маастрихт, но също така тези от Амстердам, Ница и Лисабон – всеки един от тях осигуряваше разширена власт на ЕС и централизация на Брюксел. Според данните на Камарата на общините на Обединеното кралство днес между 15% и 50% от британското законодателство идва от ЕС; имайте предвид, че този вид законодателство е много специално.

Същото това законодателство е незаобиколимо и необратимо – тъй като може да бъде отменено единствено от самия Европейски съюз. Попитайте каква част от законодателството на ЕС Европейската комисия в действителност е отменила чрез различните си програми за облекчаване на бюрокрацията. Отговорът е – абсолютно никаква. Ето защо законите на ЕС се оприличиха с тресчотка (инструмент за навиване на винтове – бел.ред.), която функционира само в една посока. Наблюдаваме един бавен и невидим процес на правна колонизация, чрез която ЕС прониква във всяка област на обществената политика. В допълнение – и това е ключов момент – ЕС се сдобива с върховна власт във всяка област, която засегне. Една от приетите през 1972 г. точки на членството на Великобритания гласи, че всеки един въпрос, касаещ Европейския съюз, трябва да бъде отнесен в Люксембург, където да бъде решен от Европейския съд.

Едно нещо е съдът да се задоволи с единния пазар и да гарантира, че търговията в рамките на ЕС е свободна и справедлива. Но днес отдавна сме преминали този етап. Съгласно клауза 55 от договора от Лисабон, съдът се сдоби със специално правомощие да защитава правата на хората, включващо особени права, като например правото за основаване на училище, за започване на бизнес и за „упражняването на свободно избрана професия“ навсякъде в границите на ЕС.

Това не са фундаментални права по начина, по който ги разбираме, а тяхното прилагане е меко казано притеснително. Тони Блеър ни каза, че имаме право да не приемем тази точка, но това право се оказа недействително и днес британските юристи все още са сериозно притеснени относно действията на Европейския съд. Колкото повече прави ЕС, толкова по-малко място остава за взимането на национални решения.

Понякога прокарваните от ЕС регулации звучат направо абсурдно, като например тази, че хората нямат право да рециклират пакетчетата от чай, или другата, според която децата под осемгодишна възраст не могат да надуват балони, или пък ограниченията в допустимата мощност на прахосмукачките.

В определени случаи хората могат ясно да видят безсилието на избраните от тях политици – например имиграцията. Това ги изнервя; не толкова броят на пристигащите хора, колкото липсата на контрол. Това имам предвид под загуба на суверенитет – неспособността на хората на изборите да изритат мъжете и жените, които контролират техния живот. Свидетели сме на отчуждението на хората от властта, която те би трябвало да държат в ръцете си. Убеден съм, че това допринася към усещането за отдръпване, към апатията, към представата, че „всички политици са еднакви“ и не могат да променят нищо, както и към възхода на крайните партии.

Демокрацията е от съществено значение; в тази връзка съм силно обезпокоен и от начина, по който се казва на гърците какво да правят със своя бюджет и с харчовете си. Сега Европейският съюз иска да стигне дори по-далеч. Из Брюксел обикаля документ, наречен „Доклад на петте президента“, в който лидерите на отделните европейски институции съставят план за спасяването на еврото. Въпросният план предвижда по-голяма и все по-дълбока интеграция: обществен съюз, политически съюз, бюджетен съюз. Във време, в което Брюксел трябва да прехвърля своите правомощия на отделните държави, той все повече се тегли към центъра и това няма как да не засегне и Великобритания.

Дейвид Камерън направи най-доброто, на което е способен, но това не е достатъчно да спре машината, а само да я позабави. Има само един начин да постигнем промяната, от която се нуждаем, и това е да гласуваме за нашето излизане, тъй като историята на ЕС показва, че неговите лидери са способни да слушат населението единствено когато то каже „Не“. Остава налице един фундаментален проблем: те имат идеал, който ние не споделяме. Те искат да създадат един истински федерален съюз, e pluribus unum („един от многото“ – известен факт е, че фразата е изписана на държавния печат на САЩ – бел. ред.), който повечето британци не желаят.

Време е да търсим едни нови взаимоотношения, в които да се освободим от повечето наднационални елементи. През следващите седмици ще чуем много относно рисковете от подобно решение; рисковете за икономиката, рисковете за Лондон и така нататък; и макар че тези рискове не могат да бъдат напълно отхвърлени, те най-вероятно ще бъдат преувеличени. Чували сме подобни предупреждения и преди, относно решението да не приемем еврото – но действителността се оказа тъкмо обратната.

Разбирам, че евентуалното напускане на ЕС в сегашния му формат може да доведе до напрежение между Англия и Шотландия. Според информацията, с която разполагам обаче, шотландците ще гласуват по почти същия начин като англичаните.

Ще ни бъде казано и че Brexit ще окуражи Путин, въпреки че според мен той би се окуражил повече от относителната пасивност на Запада в Сирия.

Преди всичко ще ни бъде казано, че какъвто и да е ударът по демокрацията, ще бъдем по-добре, ако останем в ЕС, поради „влиянието“, което притежаваме. Този аргумент ми звучи все по-малко и по-малко убедителен. Едва 4% от хората, управляващи Европейската комисия, са британци, макар че Великобритания съставлява 12% от населението на ЕС. Не става ясно защо Комисията разбира по-добре нуждите на британската индустрия и бизнес от безчетните служители в нашия Департамент по търговия и инвестиции.

Ако напуснем Европейския съюз, наистина ще трябва да сключим множество търговски споразумения за отрицателно време. Но има ли причина това да е невъзможно? До такава степен сме свикнали с бавачката ни в Брюксел, че сме станали инфантилни и неспособни да си представим независимо бъдеще. В миналото сме управлявали най-голямата империя, която светът е виждал, и то със значително по-малобройно население и относително малка държавна служба. Наистина ли сме неспособни да сключваме търговски споразумения? Ще имаме поне две години, в които съществуващите споразумения все още ще бъдат в сила.

Истинският риск обаче е насочен към общия европейски морал и престижа на европейския проект. Трябва да подходим към това сериозно. Трябва да помним, че тази федералистка представа не е една низка идея. Тя е родена от най-висшите мотиви – да бъде запазен мирът в Европа. Хората, които съм срещал в европейските институции, съм счел за принципни и мислещи служители, но те имат различна представа за начина, по който Европа трябва да бъде изградена. Надявам се, че те биха видели в евентуалното ни напускане едно предизвикателство – не само да изградят нови хармонични взаимоотношения с Великобритания (в които да запазим взаимните си ползи), но и да възстановят част от конкурентоспособността, която Старият континент изгуби през последните десетилетия.

Каквото и да се случи, Великобритания трябва да подкрепя своите приятели и съюзници – но по начина, първоначално начертан от Чърчил: заинтересовани и свързани, но не погълнати; с Европа, но независими. В продължение на 500 години сме се опитвали да предотвратим обединяването на континенталните сили срещу нас. Няма никаква причина това да се случи сега и имаме всички основания да поддържаме своите приятелски взаимоотношения.

Това е точният момент за провеждането на референдум, тъй като с променянето на Европа се променя и Великобритания. Ние сме европейски, ако не и световни лидери в толкова много сектори на икономиката на 21-ви век – финансови услуги, бизнес услуги, медии, бионауки, висше образование, изкуства, всякакъв вид технология – и сега е времето този успех да бъде насочен и към развиващите се пазари отвъд границите на Европа. Това е момент, в който трябва да бъдем смели и да протегнем ръка – не за да стиснем полите на Брюксел и да оставим решенията на другиго.

Дали сме на света много идеи и богата култура, но най-ценният британски износ, с който сме известни (а сега той се намира под заплаха), е парламентарната демокрация – начинът, по който хората изразяват своята воля.

Това е един невероятен шанс да гласуваме за истинска промяна във взаимоотношенията между Великобритания и Европа. Това е единствената възможност, която ще имаме, за да покажем, че ни е грижа за собствената ни автономност. Едно оставане в ЕС ще бъде възприето от Брюксел като зелена светлина за повече федерализъм и подкопаване на демокрацията.

През следващите няколко седмици гледните точки на хора като мен ще бъдат от все по-малко значение, тъй като изборът принадлежи на истинския суверен – народът на Великобритания. А що се отнася до неговия собствен суверенитет, народът по дефиниция ще вземе правилното решение.

Източник: memoriabg.com