КУЛТ - “no comment” публикации

Майор Майор Петров

16 October 2016   0

Автор Гост-автор

Автор: Емил Найденов; Източник: Фейсбук; На корицата: портрет на добрия войник Швейк в Прага;

Майор Майор Петров

Капитан Петров се появи у дома иззад зеленината на съседските дървета и премина през разградения двор свойски, по домашному, но и малко безплътно, като индианец, тръгнал на разузнаване. Може и да беше от хавайската му риза, бях свикнал да го виждам със сив костюм с къса връзка, неизвестно защо всички ченгета винаги връзваха връзките си с дължина до някое от средните копчета на ризата. Милиционерски шик, комбинация с плитките панталони с плоски предни джобове, остатък от модата на седемдесетте. Впрочем кой знае, сигурно им ги раздаваха. Аз седях на терасата пред къщата и слушах корекомско касетофонче с истеричен, писклив звук; Дженесис едва успяваха да пробият през мощния птичи хор от дърветата. Капитанът приседна, без да пита, на каменните стъпала, избърса чело и каза, без да ме гледа:

-- И докога така?

-- Какво докога?

-- Докога ще се търкаляш по тези шезлонги, докато хората ходят на работа?

-- И аз ходя, но вечер, свиря..понякога, нали знаете.

-- Свириш ти...не си работил от поне осем месеца, нали проверих в Бюро Естрада. И то една работа.. не ти е работа. И в „Делфина” стоиш по цял ден; да кажеш на гаджето си друг път да не ти вади фалшива студентска карта, да не загази. Давай я, да не те обискирам. Вчера пак минах оттук, касетофонът свири на терасата, няма никой, някой ще мине и ще го свие, после до мен ще опреш да ти го търся.

-- Освен вас никой не минава, очевидно...

-- Тая подигравка няма как да подмина. Няма документи, нали? Конфискува се. Не ходиш на работа, но пък ходиш гол като туземец из двора; най-важното -- защо запали купа с книги на паркинга пред къщата, аз те отървах, мина с една глоба от пожарната, казвам на колегите, момчето е превъртяло нещо от мъкнене на чували, нали тогава работеше на пай при хамалите. Може и от четене да е. И защо най-отгоре на купа си сложил „Партийното строителство”? Дадоха ми корицата, пообгоряла, ама се вижда, знаеш къде е вече, в папката.

-- Щях да строя ограда и търсех модел, но се разколебах. Нека влиза, който иска. И четенето е безсмислено.

-- Е, такова нахалство...ставай да те водя да пишеш.

Написах „изгорих книгите, защото четенето е безсмислено”. Нямаше как да напиша, че съм изпаднал в отчаян бяс от идиотията на живота. Кварталният капитан изникваше от храстите отвреме-навреме, дори веднъж ми донесе якето с документите, което бях изгубил пиян на Златни Пясъци, витаеше като зъл ангел-хранител наоколо, без да пречи явно, ролята беше на строг приятел на кривналите от правия път, но разбира се, папката се пълнеше. Може да беше заради касетофона с касетата вътре, за който така и не ми даде бележка. А може и да ме харесваше; както казва Швейк, те, господата от полицията, са понякога педерасти. Понякога си представях как слуша „Агнето” на Питър Гейбриъл в кабинета си, затрупан с прашни папки, налети с отровата на времето; заключва вратата, облича хавайката, пали конфискуван Кент, отпуска се в продъненото кресло и внимава за шум в коридора. Или пък как пуска на жена си касетата: виж какви работи слушат хората, къде сме ний, харесва ли ти, а жена му тайно плаче и мисли за развод с развратената му персона; напушваше ме неудържим смях. И после изчезна. Но се появи неочаквано като майор. Майор Майор Петров. Малко преди това се появи и Даниела.

Лежах на пясъка и гледах как от водата излизат две жени, вървяха безкрайно из плитчините, както се движат красивите жени, почувствали, че са наблюдавани. Сигурно всяка жена има време в живота си, когато знае, че е прекрасна, и всяка фибра от тялото й е платно под горещия полъх от погледите на мъжете. Дали знаят какво причиняват на мъжете тогава? Няма как да разбера. Но те усещат, с предревен инстинкт усещат как да скъсят разстоянието, защото така трябва, докато ние обикаляме отдалече в спираловидни кръгове, оглупели от желание, уплашени от отхвърляне. Едната се засмя, каза нещо на другата, и тръгна към автомата за кафе. Изумителните й, дълги до небето крака минаха на метър от мен, не можех да повярвам, че е толкова близо. Купи жетони от плажното барче, първите автомати работеха така, но жетонът все не влизаше и не влизаше в процепа; станах и тръгнах към Даниела.

Тя беше странно същество, в което като че имаше нещо неестествено, с лице на типична германка, но с извънземно, фино до последната си нежна извивка тяло на куртизанка, наследено от гените на баща й, офицер от френския сектор на Западен Берлин, успял да си намери жена за един ден в източната част. Беше се опитвала да бяга, първият път неуспешно, и след бърз съд и престой в затвора вторият опит бил успешен.

Не питах как, не питах и защо бе дошла в България, струваше ми се неприлично, стигаха ми неприличните неща, на които беше способна. Каква лъжа е, че мъжете се влюбват в красиви лица, тялото на една жена е единственото нещо, което искат да имат. Вече бях луд по нея. След 10 дни тя си тръгна, върна се след половин година, за да се сгодим официално, уж за улеснение; някаква служба в порутена къща в милиционерския комплекс във Варна, пуснал пипала като огромен паяк в десетки сгради в центъра, издаде някакви документи за това. Но когато отидох да я регистрирам, за да живее у нас, чиновник с щастливо лице ми съобщи, че това не е възможно засега, можела да отиде на хотел, а аз да й ходя на гости. И не е лошо да се спази, ние проверяваме. Поразплаканата годеница отиде в Шведския хотел, единствено работещ в близост посред зима. И тогава на сцената отново излезе Майор Майор Петров.

Десет часа вечерта в социалистическите хотели е времето, когато нерегистрираните трябва да напуснат, ако са имали късмета преди това да успеят да влязат. В десет без пет някой почука на вратата, аз отворих, там стоеше бившият квартален капитан, облечен в стария си костюм, който се представи за отговорник по сигурността на хотела.

-- Найденов, излез да поговорим.

-- Защо, другарю капитан?

-- Майор! – каза с гордост служителят по сигурността. – Нали знаеш, че е време да си тръгваш?

-- Но ние сме сгодени?!

-- Това не е причина да спиш с гостите. Има си правила!

-- Добре, аз ще посоча причина да остана; ебе ми се, другарю майор.

-- Найденов, и аз съм бил млад, разбирам те, но ти отговарям – еби, Найденов, колкото щеш, но до десет без пет!

Затворих вратата пред Майор Майор Петров. Той се помота в коридора още малко, почука, но някак безволево; чукането приличаше повече на драскане на животно, после си тръгна. В десет и половина тръгваха служебните автобуси, които откарваха служителите до града. Имах късмет. Майорът не можеше да ги пропусне, знаех го. Зарових лице в завивките, през които бяха минали хиляди преди мен, тя беше там, гледаше ме въпросително, но и с любов, и нищо друго нямаше значение; можех да го забравя до утре в осем, когато някой щеше да дойде да ме изгони от негово име.

 



Виж още от КУЛТ »

Трябва ли да се бият жените?

Трябва ли да се бият жените?

Ето какво казва в интервю известен имам от Египет: „Аллах почита жените като им дава наказанието на боя. Пророкът Мохамед казва: „Не я бий в лицето, и не я прави да изглежда грозна.”. И виждате ли: Тя вече е почетена. Ако съпругът бие жена си, не трябва да я бие в лицето. А докато я бие, не трябва да я псува. Това е невероятно! Той я бие, за да я дисциплинира. Като допълнение, не трябва да има повече от десет боя на ден и той не трябва да й чупи костите, да я наранява тежко, да й избива зъбите и да й бърка в очите.”...

10 February 2017

Някои хора обичат змии.

Някои хора обичат змии.

В летните дни момичето много обичало да ходи по скалите край брега, да дреме на нагретите камъни и да се слива с природата така че дори стършелите кацали по нея и после отлитали. Там също имало приятели водни змии. Момичето дълго съзерцавало техния живот - как излизат от морето с уловена малка рибка, как я млатят в някой камък за да се омаломощи и после бавно и спокойно я поглъщат, как накрая - издути като боата, глътнала слон от Малкият принц...

29 December 2016

Коментари


Специален коментар