От Читателя - Maтериали и коментари от популярни българи, както и текстове от читателите на LENTATA

Културата на ханша

19 October 2016   0

Автор Читател

Автор: Соня Стоичкова

Културата на ханша

Крача по “Раковски”, бързам за учебното кино на НАТФИЗ. Там с приятели ще гледаме японския филм “Отдел за научни разследвания- червена и бяла папка”, от програмата на Дните на културата на Япония в България.

На ъгъла на “Славянска” една мила млада жена уморено свири на цигулка. Никой не спира, никой не подмята стотинки в отворения калъф на цигулката. Докато я приближавам стиснала моето левче разбирам, че никой дори не я вижда, сякаш я няма на тази планета. Ех, мисля си култура. Цигуларката вече е част от семейството на невидимите.

Разменям усмивка с милото момиче, поглеждам  дълбокото в очите и, получавам своето парченце музика и подминавам.

Там някъде преди входа на учебния кино салон виждам пред себе си огромен ханш, стегнат в тъмни дънки. Този километричен ханш се поклаща вероятно повече от необходимото заради неудобни обувки. Представям си размера на километричното бельо и ме напушва смях. Незлобливо и с усмивка подминавам ханша, мислейки си - Колко смело! Да се подчертае немислимото.

Приятелите ми ме очакват на стълбите на кино салона. Разменяме мили думи, тихичко, защото около нас има много хора. Студенти и фенове на японската култура на най-различни възрасти.

Внезапно шумна и многобройна група тинейджъри нахлува в тясното пространство. Една жена зад мен коментира - Довели са ги от 18 СОУ. С тях  има и сенсей. Всички ние ги поглеждаме със съжаление, идват твърде късно, за тях няма да има места.

Чува се силен и неприятен глас:

- Не пускайте никой да минава покрай вас, защото няма да има къде вие да седнете. Разбираме, че крещи учителката, крещи гадничко, някак си е неприемливо. Та нали в това училище  запознават учащите с японската култура, освен с езика.

След пет минути разпоредителката се изсулва със сивата си престилка и сивото си присъствие покрай групата от очакващи хора. Може би трябваше да напиша думата разпоредителка с голямо Р, защото сивото изсулено нещо отваря пред очите на всички врата в долната част на стълбата и тинейджърите с лукави усмивки потъват в нея. Тъмният заден вход за кино салона ги поема като парчета месо в машинка за смилане.

Втози момент дори не мисля, хвърлям се като камикадзе.

- Така ли ги възпитавате? – обръщам се към млада жена. Вие ли сте възпитателката.

- Не, не съм аз. – смутена отстъпва тя.

- Аз съм. Но не съм възпитателка.

Обръщам глава по посока на гласа. Обикновена грозновата женица, но с голяма креслива уста. Хубавата дума възпитателка я обиди. А ние смятаме, че възпитават децата ни.

- Защо го правите по този начин? Това е неправилно.- започвам аз.

- Кое е неправилно?- нагло ме гледа женицата.

- Тези момчета и момичета да влизат през задния вход. Всички онези хора на стълбата, дошли преди вас няма да има къде да седнат.

- Аз съм се уговорила.

- С кого? Това е програма за свободен достъп на Японското посолство.

- С тях. С тях съм се уговорила.

Докато говорех с нея запалих цигара и продължих:

- Така не е редно да ги възпитавате. Задните входове накрая водят до нищото.

- Аз – възмутена започна тя - съм ги довела на културно събитие, вместо - задъхана продължи тя - да пушат цигари като Вас.

С категоричен жест тя се обърна и с изненада видях, че по стълбите нагоре се носеше същия онзи километричен ханш, допълнително силно разтресен от нерви.

Нерви, свързани с културата.



Виж още от От Читателя »

Някои неотложни въпроси, български

Някои неотложни въпроси, български

Не. Не вярвам, че ще оставим страната си на шайка разбойници. Вярвам в народа си. Вярвам на неговия усет за справедливост и на неговата добрина. Вярвам и в силата му да устои на всичко, и вярвам в децата му. Също и в хората по мегданите и тези по границата. В неприязънта му към предателите. Черпя животоспасяваща енергия от планините му и щастие от морето. Вярвам в трудолюбието на народа си и усета му за свое. В гостоприемството, но и в бойния му дух. Но търпението ни е това, което ни спъва.

07 January 2017

„Хитренци”, засрамете се...

„Хитренци”, засрамете се...

За първи път България реагира адекватно в бедствен момент! За първи път хората подкрепят сънародниците си в трудност! Властите правят всичко необходимо да се избегне следващ инцидент, хората дават мило и драго да помогнат… А нашите “хитренци” казват, че: ”Коледа няма да е същата, ако не сме си у дома!”… Забравихте ли взрива? Забравихте ли кръвта? Не помните ли молитвите, които изричахте в този момент?

16 December 2016

ПИСМО ДО УПРАВЛЯВАЩИТЕ: Аз оставам.

ПИСМО ДО УПРАВЛЯВАЩИТЕ: Аз оставам.

Аз оставам в моята страна, за да променя нещата, тъй като не искам след години България да бъде заличена от световната карта. Ние не сме стадо, което може да водите вечно. Чували ли сте, че е най-лошо, когато слепият прогледне. Настъпи този момент за българския народ – денят, в който всичко ни стана ясно. Достатъчно ни заблуждавахте и бяхте кукловоди. Време е да си ходите – било то доброволно или не.

15 November 2016

Коментари


Специален коментар