Истината - Зад това, което знаем

Тръмп, Драконът и Минотавърът

05 December 2016   0

Автор Гост-автор

Автор: Янис Варуфакис

Тръмп, Драконът и Минотавърът

Ако Доналд Тръмп разбира от нещо, то това е стойността на банкрута и финансовото рециклиране. Той знае всичко за постигането на успех чрез стратегически банкрути, последвани от масивно анулиране на дългове и създаване на активи от пасиви. Но дали той разбира дълбоката разлика между дълговете на строителния магнат и онези на една гигантска икономика? И разбира ли, че китайските частни дългове са буре с барут, подложено под глобалната икономика? Много неща зависят от отговорите на тези въпроси.

Тръмп беше избран на гребена на вълна от недоволство, предизвикана от колосалното несправяне на истеблишмънта както с бума от пред-2008-ма, така и рецесията след това. Обещанието му за вътрешни стимули и протекционистки търговски политики, с цел възстановяване на изгубените работни места, го доведе в Белия дом. Но дали той ще успее да изпълни обещанията си зависи от това дали разбира ролята, която Америка е играела в „доброто старо време“, ролята, която може да играе в наши дни и, което е особено важно, важността на Китай.

Преди 1971 глобалната хегемония на САЩ се основаваше на активното салдо на Америка с останалия капиталистически свят, което самите Съединени щати по-късно стабилизираха, като премахнаха част от търговските си излишъци с Европа и Япония. Това укрепи икономическата стабилност и намаляващото неравенство навсякъде. Но в процеса на постепенното преминаване на Америка от кредиторска към дългова позиция тази глобална система не можеше повече да функционира, в резултат на което се появи феноменът, който аз наричам „фазата на Глобалния Минотавър“.

Според древния мит цар Минос от Крит е дължал господството си на Минотавъра, трагично чудовище, заключено в лабиринт под двореца му. Ужасната самота на Минотавъра е била сравнима единствено с ужаса, който той вдъхвал надлъж и нашир, защото гигантският му апетит можел да бъде задоволен само с човешко месо. И така един кораб, натоварен с млади хора, пътувал редовно между Крит и Атина, за да изплати ужасяващия дълг, погасяван ежегодно с човешки жертви. Този страховит ритуал бил основата, върху която се изграждал и запазвал тогавашния Pax Cretana и хегемонията на Минос.

След 1971 хегемонията на САЩ се крепеше на един аналогичен процес. Минотавърът не беше нищо друго освен търговският дефицит на САЩ, който поглъщаше все по-големи количества от нетните световни износи. Увеличаващият се американски дефицит беше финансиран от милиарди долари на ежедневни нетни постъпления в Уол Стоийт, идещи откъм чуждите (а често и американски) притежатели на тези далечни фабрики – една форма на съвременен налог, поднасян на глобалния Минотавър.

Колкото повече нарастваше [американският] дефицит, толкова по-голям ставаше апетитът на европейския и азиатски капитал. Онова, което правеше Минотавъра истински глобален, беше неговата функция: той помагаше да се рециклира финансов капитал (печалби, спестявания и парични излишъци). Той поддържаше заети блестящите германски фабрики. Той поглъщаше всичко, произвеждано в Япония, а по-късно и в Китай. Но в същото време Уол Стрийт се научи как да използва тези капиталови притоци свръхефективно, чрез екзотични финансови инструменти. Крайният резултат от всичко това беше, че шлюзите на световната финансиализация[1] се отвориха с гръм и трясък, и светът беше наводнен с дългове.

През есента на 2008-ма Минотавърът беше смъртно ранен, след като се сблъска със стената на частните дългове, които пък бяха страничен продукт на неговия гигантски апетит. И докато американският Федерален резерв и Финансовото министерство отново запълваха с капитал американските пазари (за сметка на финансово по-слабите американци, изоставени на произвола на съдбата още от 1970-те години), вече нищо не можеше да бъде същото: способността на Уол Стрийт да продължава да „затваря“ глобалната верига за рециклиране на капитал, беше изчезнала. Банковият сектор на САЩ вече не беше в състояние да впряга в работа търговския и бюджетен дефицит на страната за целите на финансирането на вътрешното търсене и – в края на краищата – поддържането на световните нетни износи. От този момент нататък световната икономика вече не успяваше да достигне състояние на баланс.

След смъртното раняване на Минотавъра избягването на нова Голяма депресия в Америка се дължеше вече не само на Федералния резерв и Финансовото министерство. САЩ бяха спасени и от Дракона: китайското правителство усили вътрешното инвестиране в собствената си страна до безпрецедентни нива, за да бъде в състояние да поддържа в добра форма китайската икономика, силно забавена от свиването на разходите в САЩ и Европа. В продължение на много години Китай позволяваше възникването на огромни кредити, създавани от неговите формални и сиво-пазарни банки, като допусна дори дългове, деноминирани в долари. Казано накратко, Драконът пое ролята на институцията, даваща възможност за постигане на [финансов] баланс на Запад след като Минотавърът вече не беше в състояние да я изпълнява.

Китайските лидери разбираха какво вършат. Те създаваха балон от нездрави инвестиции, за да помогнат на Европа и САЩ да възстановят собствената си добра форма. За съжаление последните не успяха да направят това: Америка поради патовата ситуация между президента Барак Обама и контролирания от републиканците Конгрес, а Европа по причини, които са прекалено болезнени, за да ги припомняме тук. И когато през 2015 г. се разрази неизбежната гигантска буря, при която лихвените проценти в САЩ започнаха да се покачват, докато цените на стоките за широко потребление започнаха да падат, на Китай се наложи да засили още повече собственото си кредито-образуване.

Днес китайският кредитен бум се базира на косвено финансиране, което е почти също толкова лошо и опасно, колкото беше онова на Биър Стърнс, Леман Брадърс и останалите големи американски банки през 2007. Нещо повече, понеже китайският ренминби[2] е грубо надценен[3], тамошните корпорации вземат нови кредити в долари, за да изплащат по-раншните си, деноминирани също в долари дългове, с което поставят под още по-голям натиск обменния курс на китайската валута.

Планът на Тръмп за подпомагане на хората, изоставени още от 1970-те насам (доколкото човек може да разпознае в речите му нещо подобно), изглежда се основава на две предпоставки: вътрешно финансиране и сключване на по-изгодни за Америка сделки, под заплахата от въвеждане на търговски тарифи и квоти. Но ако започне да играе силова игра с Китай, притискайки китайците да преоценят техния ренминби, в съчетание със заплахи от тарифи и други подобни, в края на краищата той може и да спука балона на китайските частни дългове – което пък ще доведе до потоп от лоши последствия, които могат да унищожат резултатите от всички евентуални домашни стимули.

В такъв случаи инфраструктурните разходи на Тръмп ще се превърнат в проста форма на финансиране на големите корпорации, а положителният резултат от тях ще бъде минимален. Това от своя страна ще подготви сцената за евентуални бъдещи политики на остеритет, докато паниката около американските лихвени проценти се увеличава, а липсите във федералния бюджет поставят под допълнителен натиск вече съществуващите неизплатени правителствени задължения (като например онези от сферата на социалното осигуряване).

Ако Тръмп би желал средносрочната му икономическа стратегия да има някакви шансове за успех, той трябва да разбере, че не американските държавни, а китайските частни дългове трябва да бъдат реструктурирани. В противен случай разплащанията по американските държавни облигации биха могли да се покачат астрономически, което пък силно ще отслаби способността на САЩ да изплащат финансовите си задължения.

По същия начин Тръмп трябва да разбере, че не може да направи Америка отново велика, като се опитва да повтори политиката на нефинансирани стимули, приложена от Роналд Рейгън. Онзи трик проработи, тъй като Минотавърът все още беше окован във вериги и хранен редовно; той обаче няма да проработи в наши дни, когато дори и Драконът вече е изгубил огнената си мощ. Вместо това, ако наистина би желал да балансира отново икономиката на САЩ, така че икономическият растеж да облагодетелства изоставените хора, на които е обещал толкова много, Тръмп ще трябва да направи онова, което беше направил някога Франклин Д. Рузвелт и да се стреми към едно кейнсианско подновяване на системата от Бретън Удс.[4]

***

[1] Непропорционалното увеличение на важността на финансовия бизнес за световната икономика. Бел. пр.

[2] Китайската парична единица, по-добре известна под името Юан. Бел. пр.

[3] Тоест има цена, която не отговаря на стойността му. Бел. пр.

[4] С други думи, да въведе политики на реално държавно финансиране на инфраструктурните и всякакви други проекти, които е обещал, а не предвижданото в момента тяхно финансиране чрез привличане към участие на американския корпоративен капитал, което е прекалено несигурно като база за такова гигантско възстановяване, от каквото в момента има нужда американската икономика. Бел. пр.

Янис Варуфакис е гръцки икономист, финансов министър на Гърция през 2015 г. в правителството на премиер-министъра Алексис Ципрас. Варуфакис е професор по икономика в Атинския университет и университета в Остин, Тексас, както и автор на многобройни книги, сред които и „Глобалният минотавър“ (The Global Minotaur, 2011).

Източник: librev.com



Виж още от Истината »

ВРЕМЕТО ЛИ Е СПРЯЛО, НИЕ ЛИ СМЕ ТРЪГНАЛИ НА ЗАДЕН ХОД?

ВРЕМЕТО ЛИ Е СПРЯЛО, НИЕ ЛИ СМЕ ТРЪГНАЛИ НА ЗАДЕН ХОД?

Факт е обаче, че чалгарската кючекчийница се шири по шантаните, както в София, така и по Черноморието, че и по цяло българско. Кой е казал и кога, че този 21 век за нас, българите, трябва да бъде чалгаджийски век? Кой е казал, че простофилията и мутризацията на държавата ни е средата, в която ще трябва да живеем?

14 August 2017

Феноменът Симеон Велики: между историческите факти и националните комплекси

Феноменът Симеон Велики: между историческите факти и националните комплекси

Фактът, че българите най-малко от 5 до 11 век са възприемани като устроители и пазители на границите в Европа засега е малко известен и като цяло се цитира без връзка с цялостната последователна военно-политическа програма на средновековна България.

13 August 2017

Световният маниак вярва в българския дух

Световният маниак вярва в българския дух

Кое друго посолство може да е толкова самонадеяно, че без да пита, започва да повдига духа на чужд народ. Представете си Турция, която ни познава много повече, да повярва също така силно в българския дух и да презентира със свой колаж „Човекът, който ще промени България”. Дали няма да се съмняваме повече, отколкото се съмнявахме в Местан.

05 August 2017

Коментари


Специален коментар