КУЛТОВО ОТ КАРБОВСКИ: ОБЩЕ-ЖИТИЕ

Lentata.com публикува някои от най-култовите текстове на Мартин Карбовски.

Този път, на 8 декември, празника на студентите, ви предлагаме текста „ОБЩЕ-ЖИТИЕ”, публикуван на страниците на списание "Егоист", в броя от февруари 1998-ма.

Повече за книгите на Карбовски, ТУК.

***

04. февруари.1998

В центъра на София избухва стълб от магма и пепел... От небето започват да падат камъни, докато канализационните шахти излитат нагоре със съсък и могат да бъдат снимани от СNN в хедлайн-новините...

Сградите се чупят kато kлечки в декор от много скъпа холивудска продукция...

Дворецът на Културата потъва със скърцане и пращене дълбоко в магмата.… на негово място бликва фонтан от вода и пясък с високо златно съдържание...

Единствената оцеляла сграда е Мавзолеят, но това ще разберат само антрополозите след две хиляди години, защото ще го намерят консервиран дълбоко в огромен пласт разтопен силициев двуокис. Но дори и това няма да остане, защото и без земетресение него след година ще го събори Бакърджиев.

Развълнуваната пръст счупва на малки парчета язовирната стена пред Искъра и Панчарево и те разливат водите си из цялото Софийско поле.

От което има и някаква полза, защото са потушени пожарите.

Водата скрива ужасяващите разрушения, над нея остава само да стърчи наклоненият Партиен дом, който след време става печеливша туристическа атракция.

След двеста години на това място плуват лодки и свръх бързи скутери. Катаклизмът е огромен, жертвите - трудно преброими.

Почти нищо не е оцеляло от витрината на Златния социалистически век.

Велико Търново отново става столица.

Тук има нещо живо!

Нещо е оцеляло! Част от мръсния и неподдържан град, която никога няма да умре. Част, която е склонна да предизвиква ексцесии, но не и да ги търпи. Тази част, в която да живееш само по себе си е ексцесия и катаклизъм. Част от града, където се радват на падащите от небето камъни. Това не е Факултето, въпреки че малко прилича на него. Това е Град в града, Свят в света, Място в мястото, Приятното Начало В Голямата Преебушка, Содомът в Гомора, чистата проба свобода, от която или умираш, или трябва да си тръгнеш. Обикновено си тръгваш.

Това е Обще-Житието.

В полите на Витоша съществува резерват, парцел, гето, където Неувереното Общество си отглежда студенти. Резерват, парцел или гето, в което без страх влизат само шофьорите на автобуси с номера 280 и 94. Но и те бързат да го напуснат, когато им свърши смяната. Град в града, независим от останалите гета на столицата, независим от вездесъщия Център. Независим от всичко, дори ако Земята се разтресе и Големият Град бъде залят с вода, Обще-Житието ще оцелее. Ще оцелее, защото е на хълм, защото там живеят хора еднакво извисени над битуването, с различни съзнания и единственото общо между тях е житието им - страниците, които пишат в началото на живота си и половата си зрялост. Защото там има всичко, което е нужно на властващите форми на живот, изградени на въглеродна основа - алкохол, цигари, месо, жени, кино, пералня, аптека и видеотека, книжарница и поликлиника, секс и рокендрол, наркотици и чалга, безпътица и незнание на колко си години. Защото това няма значение. Това е Обще-Житието.

Хотел Калифорния на Загубеното Гламаво Неуверено Общество.

Студентският Град.

Тук не можеш да се задържиш 
[Синдромът на ключалката]

Влизаш, живееш си живота, сякаш си роден да правиш само това и си отиваш. Пиеш и изтрезняваш бавно. Чукаш и свършваш бързо. Ядеш и се подуваш. Не ядеш и пак се подуваш. Обичаш и нищо не се получава. Не обичаш и нищо не се случва. Учиш и ставаш инженер. Не учиш и пак ставаш инженер.

Това е Синдромът на ключалката. Първият Синдром на Обще-Житието. Когато човек вкарва ключа в ключалката, освен чисто фройдисткото удоволствие индивидът регистрира и желание за Бъдеще. Всеки на 18-20 години му се ще да ебе майката на Вселената, да дефлорира събитията, да сцепи мрака на две и на три. Всеки на тази Възраст си представя живота като низ от коридори и врати, на които той ще почука, отключи, разбие, изчовърка или измами със шперц. Или поне ще им бърка в ключалките.

Обще-Житието предлага точно това - коридори и врати, които от отваряне, затваряне, ритане и блъскане са заприличали на дълго употребяван лабиринт за милиони опитни мишки, всяка от които знае, че експериментират с нея, но си мисли, че е първа. Обще-Житието е концентриран израз на Житейския Лабиринт, в който Нормалните Хора вече не тичат и не отварят врати, а са си избрали ниша, стъкнали са си огън, приласкали са женска и се ебават с всеки, който профучава нататък покрай тях. Разликата между Житейския Лабиринт и Обще-Житието обаче е огромна. Заради възрастта си всеки член на Обще-Житието искрено подозира, че всеки лабиринт завършва с асансьор и оттам нататък си само нагоре или само надолу. Заради възрастта си всеки член на Обще-Житието минава през почти всички коридори, всички женски стаи, през всички Читални* , през всички познати и непознати вагини (поне по един път), през всички бутилки, които му се изпречат на 
пътя, както и през всички кенефи и портиери. Заради възрастта си, чест му прави, Той - обитателят на Обще-Житието - минава през всичко. И стига до Асансьора.

Не го приемайте тъжно, но повечето асансьори на Обще-Житието не работят. Там няма светлина и стигналите до асансьора често се сгромолясват в шахтата на Нормалното Благополучие, дъното на Ординерното съществуване и мазето на Липсата на Емоции.

Асансьорът е капан. Забелязали ли сте, че асансьорите в тази страна нямат ключалки?!

Тук няма човешко нещастие [Провинциалният Синдром - Синдромът на Свободата]

В основата на човешкото нещастие лежи ограничението. По дефиниция не може да има нещастен човек, на който всичко да му е позволено, освен принцесата на Уелс (Бог да я прости) и шефовете на групировки в България.

В Обще-Житието няма забранени неща. Кухата липса на ограничения идва от провинциалния синдром: момичето от Пазарджик, с баща миньор и майка - началник-склад, докато живее в родния си дом има само една свобода - свободата на вероизповеданието. Тя може да вярва в каквото си иска! В принца с алените платна, в Аллах, в чичото, който я опипва, в сапунения сериал, в техническия прогрес или идеята за анархо-либерализма... Неи е разрешено да вярва в каквото и да е, стига да не го иска и да не си го позволява, стига да се прибира преди да се стъмни, стига да има добри оценки и да помага при приготвянето на зимнината, което в Пазарджик трае 364 дни в годината. Един ден остава, за да бъде тази зимнина изядена.

Неи е разрешено да вярва, стига да се пази девствена тялом и духом - докато може, разбира се.

Момичето никога не използва тази си свобода както трябва. Вместо да се посвети на анархо-либерализма, тя обикновено членува в пазарджишкия клон на секта, където Иисус е добрият овчар, а тя е от неговото добро стадо. Това я пази девствена тялом и духом (докато може, разбира се) и не създава проблеми от социално и семейно естество. Това може да се превърне в трагедия, но преди трагедията се случва чудо: приета е на Обще-Житие. Не е важно какво ще учи, не е важно какво ще прави през живота си - тя е Приета! Може да бъде приета навсякъде - може да бъде инструктор по хранене, дефектолог, механична технология на октопластите. Може да стане специалист в леенето на чугун по метода на противоналягането, може да е в националния отбор по тероризъм... Тя е Приета!

Ако баща й (миньор), и майка й (началник-склад), знаеха истината, нямаше да я пуснат никъде. Майката и бащата на студента никога не знаят, че тяхното чедо не е във Висшия Едикойсически Институт за калпазани и Аматьори (ВЕиКА), а просто е прието на Общежитие, влязло е в лоното на разврата, в правото на абсолютна власт над себе си, което на всичkи езици означава едно - абсолютната свобода. Технически вече никой няма контрол над него и ако не е страхът от непознатото, нашето момиче за пример още първата седмица ще почине от разврат, наркотици и лоши битови условия.

Можете да ги видите по улиците на Обще-Житието: глутници чудесни човешки екземпляри, и мъжки, и женски, вият към планината и търсят нещо за доизпиване и доебаване, опиянени от най-добрата дрога - възможността да правиш каквото си искаш.

Никой не осъзнава добре, но в Студентския град не живее нито един софийски жител, освен ако не броим търкалящите се по коридорите, леглата и антретата приходящи студенти софиянци. Самите те също намират свободата си в Обще-Житието и често не се прибират вкъщи със седмици да се изкъпят поне. Ако някой обществен провокатор пожелае да предизвика повсеместна, всеразрушителна и истинска революция, той просто трябва да направи само едно: да наложи КОНТРОЛ в Обще-Житието. Ще бъде нещо като язовирна стена на Тихия Оkеан.

А аkо някой наистина голям хитрец реши да закрие Обще-Житието, може да го направи само за няколко часа. Просто трябва да покани родителите да живеят и да учат с децата си.

Не ми казвайте, че членовете на Обще-Житието не знаят какво да правят със свободата си - идете ги вижте. Те са като цар Мидас, който до каквото се докоснел, се превръщало в злато. Явно мястото е такова - ако докоснеш пиене, се напиваш така, сякаш са ти го слагали венозно. Ако докоснеш жена, тя се превръща в секс, ако те пипне портиер - той се превръща в жаба. Ако пипнеш пари - превръщат се в прах, хвани си гадже, то ще полудее, пипни трипер - ставаш герой... А училището хвани... Училището се е обърнало надолу с главата и колкото и да се тресе от събитията - никой не изпада от него.

Свободата превръща всичко, до което се докоснеш, в удоволствие.

Тук не може да се живее 
[Синдромът "бит" - синдромът на белите дрехи]

Големият разговор за битовите условия в Обще-Житието няма да се състои. Не е нужен. На кой му трябва клекало в Обще-Житието, като дори изпитването на голяма нужда си е чист кеф. Обитателите приличат на върли наркомани - не се интересуват в какъв свят живеят, те постоянно са под знака на хебефренията, еуфоричността и търсенето на нова доза свобода и преживелици. На който му трябват перила по стълбите - нека просто да слиза надолу, подпирайки се на стената. На който му трябва лампа в коридора - нека да крещи „светлина, повече светлина...", който иска да почива, ще си почива след като умре, който иска топла вода, да я изобрети, който иска ремонт - да търси аварийната група, който иска да учи - вика полиция...

Синдромът на белите дрехи се набива в очи на всеки незапознат с правилото на обитателите: „всичко може да е в лайна, но ние сме в бели дрехи". Няма лошо облечен обитател, няма беден студент - фрапиращ контрапункт на извадените очи и вътрешности на сградите, на тоновете боклуци, по които можеш да стигнеш до втория етаж, на употребяваните презервативи под прозорците, използвани като дъвка от бездомните кучета.

Всички тук миришат добре, за разлика от света, в който живеят. Както казват обитателите - битовите условия са ебани, това е.

Тук има всичко за всички 
[Синдромът Ин-Женерия]

По улиците на Студентския Град вървят трима човека - единият импотентен, другият сляп, третият - въоръжен. Кой от тях е самоубиец?

Този, който не си носи презерватив.

Елементарното съзнание свързва дълбокия житейски кеф с образа на жената. Елементарното съзнанание винаги е било на прав път, въпреки че допуска стратегически грешки - Студентският Град за елементарния наблюдател прилича на менажерия от различни животински видове, събрани от всички краища на татковината. Това не е точно таkа. Обще-Житието е място, където попадаш най-вече в среда на непознати и незавоювани женски видове и подвидове. Ин-Женерия! Джурасик парк от калейдоскопирани женски краkа, ръце, устни, гърди, задници... женски черни и бели дробове, женски жлъчки, женски бъбреци, мозъчни стомахчета, хипофизи и матки, матки, матки...

Добре дошли в Ин-Женерията. Толкова красиви, готови за участие и употреба, ненатрапчиви и еуфоризирани от свободата си женски сьщества. За никого не е тайна, че Големият град и дори богатите индивиди от Центъра идват в резервата за секс-екскурзии с опити за преспиване в Обще-Житието. Често парашутът им се отваря и захлупва една от най-големите екзистенциални трагедии на Неувереното Общество - търсенето на младо гадже и на освободена жена. По цели нощи между дисkотеките и незаконно построените заведения на Обще-Житието щъкат таксита и мръсни отвън скъпи автомобили. Човекът от Центъра не знае нищо за Обще-Житието и не го интересува. Човекът от Центъра исkа да обере плодовете от една чужда свобода, която самият той никога няма да притежава, защото като всяко Чудовище, решило да обере Златната ябълkа [на Обще-Житието] него го пресират и депресират тримата братя от приказката:

Успехът [в живота], Дългът [kъм някого] и Страхът [от свободата в Обще-Житието].

Иначе - добре дошли в Ин-Женерията. Единственото място, където жените никога не могат да бъдат обект на сериозен спор и надпревара. Просто има достатъчно и различни. Всичко за всички. Ако от околоземна орбита с инфрачервени лъчи по топлината на телата можеше да се познае къде в момента се прави секс, големият град към десет часа щеше да мъждуа като жар от огън, който вече не може да бъде запален. Ако продължите да наблюдавате (пак от орбита), по топлото на телата ще разберете към полунощ, че в пръстена на околовръстното (където сексьт е платен) свети със собствена светлина огромният скъпоценен камък на половия живот в Обще-Житието.

Не става дума за безразборен секс. Таkа или иначе разборен секс (секс, който се поддава на разбор) не съществува. Става дума за много секс - нещо човешко, твърде човешко, когато живееш в Обще-Житието и притежаваш личната си свобода. Двете условия за секс - свобода и много народ покрай теб - са залегнали в първия крайъгълен камък на Обще-Житието. Никой не може да коментира дали това е добро или лошо, то просто съществува и коментарът върху него прилича на рецептата, по която е бил сготвен Първичният бульон. Или моралният кодекс, по който са били съдени първите хора заради техния първичен грях.

Тук не се раждат деца 
[Синдромът на вторичния грях]

След първичния грях, когато Адам познал жена си гола и ги изгонили от небесното Обще-Житие заради непристойно поведение (винаги можеш да попаднеш на нервен портиер), Адам направил две деца на жена си (таа е по документи, вж. Библията) и спрял дотуk, формулирайки съвременния вторичен грях - „Защо ми е да правя деца, след като мога да си правя удоволствие?!"

В Обще-Житието, ако не броим няолко заблудени асистенти и аспиранти, никой не прави две неща - кариера и деца. Времената, когато негърчетата и българчетата в Обще-Житието бяха равен брой, отдавна ги няма - негърчетата пораснаха и отлетяха на юг, а българчетата пораснаха и започнаха да пускат децата си в канализационните шахти.

Аkо някой ден нацията умре, то значи смъртта й е започнала оттук - от канализацията на Обще-Житието. В нея се изливат ни повече, ни по-малkо средно 300 грама деца на час. Това е нещо, в kоето не могат да бъдат упрекнати членовете на Обще-Житието, въпреки че е една от най-отвратителните истини по тези географски ширини. Ако можеше да бъдат упрекнати, те просто нямаше да живеят тук. Свободата им ги тласка към удоволствието, а удоволствието ги поставя в грях.

Те самите не мислят върху това. И никой не може да ги накара да мислят. Ако всеки сексуален акт беше използван по предназначение, ако сексуалните атрибути бяха насочвани в онази цел, наречена „деца", ако един от всеки милиард сперматозоиди можеше да пристигне навреме и на място... Обще-Житието щеше да се надуе, да се пропука по панелните си шевове, да се сцепи и като от обществена утроба щяха да изтекат околоплодните води на цяла една нация, по-голяма от китайската.

Причината това да не се случи е свръх-тривиална. Обитателите на Обще-Житието не искат да отстъпят местата си на никого. Дори и на своите деца.

Тук всички са студенти 
[Синдромът "какво щях да правя, ако не се бях родил"]

Пак щях да бъда студент. Да си студент, член на Обще-Житието, да си свободен поне няколко години, да пиеш толкова много, да чукаш колкото си искаш, да стигнеш докъдето можеш, да не правиш каквото трябва, да ти втръсне от Удоволствията, без да усетиш самоубийствени мисли: ето какво ти е нужно. За да получиш това, не е нужно да плащаш - просто трябва да се родиш. Не физически и не благодарение на майка ти. Трябва да се родиш такъв - член на Обще-Житието.

Когато една пияна вечер Обще-Житието най-накрая те скапе и ти виждаш, че то не е за теб и трябва да го напуснеш, винаги при теб идва един негър. Не знам дали е един и същ, но винаги идва, изглежда като всеки негър, пиян е като бял човек и фъфли едни и същи неща с невъзможната си черна и весела йе-интонация. Винаги kазва: „какво си се скапал, йе?! Не виждаш ли - всичко тува йе идин цфетен телеви-зоур... Ие?!"

Ти му казваш да се разкара, защото се чувстваш зле, и че оттук нататък явно си решил да се чувстващ зле, тъй като това е твое неотменно право, пък и друго не те очаква. Тогава неговата черна весела йе-интонация изчезва. Доближава се до ухото ти и те пита на твърд български: „А какво щеше да правиш, ако не се беше родил?!"

Знаеш, че това, твоето раждане, просто не можеше да не се случи. Не за друго, а защото често си се усещал жив.

Тук, един ден, след време... 
[Синдромът на пчелата - страх от Бога]

Всяка нощ, когато всички спят (има такъв момент в Теорията на Обще-Житието) южните стени на блоковете на Обще-Житието падат целите. Падайки, те откриват килийките на Обще-Житието, в които неговите обитатели живеят и като мед събират удоволствия, свобода, знания и безпътица. Тогава идва Пчеларят - онзи, заради когото обитателите правят всичко това, надниква по килийките и си взима своето. После проверява дали всичко е наред и какво още трябва за общото Житие. И отново затваря кошера, вдигайки южните панели и захлупвайки килийките. Какво му трябва на Пчеларя, за какво се случва всичко това - в килийките никой няма да разбере. Няма нужда.

В тях остават да бръмчат страстите на Приятното Начало в Голямата преебушkа, на Содома в Гомора, на чистата проба свобода, от която или умираш, или си тръгваш. Обикновено си тръгваш.

София 1996

***