Актуално! - Актуални публикации

Защо заминахте?

30 December 2016   0

Автор Адриана Аврамова

Защо заминахте?

България.

Декември. Зима. Студ. Сняг.

Аромат на ошав, сушени чушки, тиквеник с канела и содена питка - така типичен за този период.

Запотени прозорци, снежинки навън, елха и подаръци.

Семейна идилия около трапазета.

Така е в България веднъж в годината. На Коледа.

Поредната Коледа, която мина като миг.

Няма да ви лъжа, едва ли този текст ще завърши позитивно. Гледам снега навън и се връщам назад в детските си спомени около празника.

И на финала на 2016-та си мисля колко много се промени животът, традициите и отношенията в последно време.

Помня как като дете се радвах на снега, а сега нямам търпение да спре да вали. Помня как баща ми ме извеждаше на поляната отсреща, за да се пързаляме с шейната, а днес, на същото място има фитнес център.

Помня как тичахме до магазина пред блока ми за лимонада и хляб, днес той е празен.

Помня и как обичах зимните разходки с мама, и игрите в снега с моите приятели от детството.

С тях си разменяхме малки подаръчета покрай празниците, събирахме се на топло в домовете ни, а бабите ни приготвяха лакомства.

На Коледа бяхме на гости у съседите, правеха страхотна трапеза и половината блок се изсипваше у тях, за да отпразнуваме Рождеството, а на Нова година обикаляхме по домовете да сурвакаме. Нали помните '' Сурва, сурва година ...''

Имахме чорапчета за сладки, не мечтаехме за айфони и скъпи придобивки, радвахме се на топли пижами и касетка на любимата певица.

На Нова година чакахме Дядо Мраз - един съсед обличаше костюм и оставяше пред вратата подаръче за всяко дете във входа.

От тези мили детски времена, са изминали едва десетина години, в които обаче настъпиха твърде много промени.

Младите пораснахме, възрастните остаряха.

Животът се забърза и ако забавиш темпото набързо си вън от него.

Децата вече не мечтаят за простички неща, шейната им е под нивото, а книгите не представляват интерес. Родителите са уморени, нямат време за сън, какво остава за суетене около печката в празничния ден.

Някак по-тихо е навън и по-самотно.

Може би, защото съседските деца, с които се събирахме винаги по празниците ги няма. Поеха по друг път, надалеч, в чужбина и не винаги им остава време да се приберат за празниците. В блока ми останаха предимно възрастни хора.

Бабите ни починаха.

Много от съучениците ми от кварталното училище заминаха да търсят късмета си навън. Прибират се, когато могат, но ... с всяка година все по-рядко. Не знам дали причината е наистина в цената на билетите по празниците или просто в нежеланието им да се върнт към миналото.

Разбрах обаче едно. Българската Коледа е по-различна от тази в чужбина. По-истинска е и по-специална.

Най-хубавият подарък за десетки семейства в градовете и селата е да прегърнат близките си за празника, близки, които са заминали някъде надалеч.

Гледката на летище София около празниците  и особено след тях е едно от най-тъжните неща, които човек може да види през краткия си престой на земята.  

Това предстои - сега, през януари. Така започваме всяка Нова година.

Семейства се разделят. Дете плаче за майка си, която се връща на работа в чужбина. Родители изпращат детето си със сълзи и надежда, че някъде другаде ще е ''по-добре''. Двойки се разделят, с обещание, че ще поддържат връзка от километри, но знаят, че това е почти невъзможно. Приятели се сбогуват и знаят, че никога нищо няма да бъде същото, защото човек бързо се променя спрямо новата среда и хора.

Виждала съм това и именно тази гледка е причината за този текст.

Не искам да се видя на това летище.

Не искам да ми се наложи да се сбогувам със семейство, приятели и любим с обещание, че ''скоро ще се видим'', без дори да съм сигурна в думите си.

Не искам парите и възможността за по-добър живот да ги виждам само в чужбина. Сигурна съм, че България грешно е сочена за страната с ОГРАНИЧЕНИ възможности и добрите примери за това са навсякъде. Но и знам, че трябва воля и желание не по-малко от това да се пребориш за работа в чужбина.

Не искам да обърна гръб на родината си, с всички спомени, и да отида да градя живот на друго място.

Не искам децата ми да учат чужда култура и език.

Искам да ги възпитам на любов и уважение към Родината, на желание  да познават миналото и да искат да променят историята. Да бъдат горди и непреклонни българи и да се борят за своето.

Защото един ден моята България ще бъде и тяхна.

И ми се иска да чувам това и от други млади хора. А не само мечти за някъде далеч, навън.

Искам един ден Коледа да не е единствената причина летищата ни да се пълнят с наши емигранти, а сълзите най-сетне да бъдат от щастие.

Знам, че е възможно.

И го пожелавам. За Новата година и за всички следващи...



Виж още от Актуално! »

Помиярът носи фес

Помиярът носи фес

Даже еничари не сте, защото ви липсва трагиката на принудата. Вие сте осъзнат избор, вие сте доброволно вдигнатата ръка, вие сте ръцете, които сами си навиват чалмите и сами си свалят гащите. Вие сте потурнаци по желание и дьонмета от доброволческия корпус. Вие дори нямате болен човек вкъщи, заради когото да правите трудни избори. И затова никога няма да бъдете българи с българите, турци с турците, нито антикомунисти с евроатлантиците. Ще бъдете равни единствено с помиярите и точно това трябва да пише на моралния ви гроб.

23 February 2017

Отворено писмо за Крисия

Отворено писмо за Крисия

Разочарована съм, че текстът ми не предизвика адекватна и зряла дискусия по отношение на това как славата се отразява на децата, но за сметка на това избълвахте куп гнусотии по адрес на Крисия. Което не ви прави чест, защото пред същото дете се прекланяхме само преди две години. Във ваше дясно в сайта, в графата най-четени, ще видите мой материал от 2014-та година, когато Крисия беше нашият герой и повод за радост и усмивки. Искаше ми се статията ми да стигне до нея, за да разбере, че нищо не е по-прекрасно от пълноценното детство, защото то няма да се върне.

22 February 2017

Ние - индианците на Европа

Ние - индианците на Европа

То като сме демокрация и светът толкова се вълнува от темата СЕТА, не е ли редно да се започне разговор защо подминахме опцията референдум? Това е един от най-важните въпроси за икономиката и бъдещето на страната все пак… Но за разлика от индианците, които държали да умрат на земята си, ние лесно се мятаме на самолета в поиск на по-достъпно ГМО и по-голяма плазма.

20 February 2017

Коментари


Специален коментар