Журналистите умират млади

Помня една класация от преди 20-ина години – тя посочваше най-рисковите професии и средната продължителност на живота в тях.

Тогава журналистиката беше поставена на трето място. Преди нея се нареждаха летците-изпитатели и миньорите. От тогава не съм чел подобни изследвания. Знам обаче със сигурност, че журналистиката си е все там – в първата тройка по ранна смъртност, по напрежение, по психическо и физическо износване на човека…

Лично аз не познавам човек, който да е работил във всекидневник и да е доживял дълбоки старини. Дълбоките старини са противопоказни на журналистиката.

Който не успее или не иска да избяга от нея навреме – да се скрие я в политиката, я в дипломацията, я в литературата – със сигурност си остава незащитен за нейната непрощаваща алчност.

Вестникът, радиото, телевизията винаги са гладни и искат журналистът да им дава храна – късайки от съня си, от спокойствието, от здравето си. Лакоми са за слово, за текст, за внимание. Ненаситни. Незнаещи и непризнаващи почивка. Не се интересуват от умората, от неразположението, от семейните грижи. Те искат слово.

На тях им е чужда милостта към претоварения дух, не прощават липсата на форма, неспособността днес да пишеш. Те искат слово и няма прошка, ако днес не им го доставиш. И не кога да е, и не изобщо, а до определената минута, нито секунда по-късно. Онемявал съм, когато съм чувал приказки като тази. Журналистиката ли, тя е проста работа.

Бай Ганьо пръв се изказа по въпроса. Проста е, само че вижте косите на четиридесетгодишните – те са побелели, вижте ръцете им – вече треперят. Вгледайте се в очите им – те вече издават умора.

Наблюдавайте ги и когато са в почивка. Няма такова състояние – почивка в журналистиката. Ако не си във вестника днес, утре ще бъдеш. И винаги има тема, която те чака. Ако не пишеш върху нея, то задължително мислиш…

…Журналистиката е длъжна да се вглежда в злото на живота ни, да го открива, дори ако още не е започнало да сее бедите си. И да се изправи срещу него – да застане на пътя му, да изкрещи в лицето му. Да го спре.

Журналистът няма право на дрямка. Той трябва да бъде първи, защото закъснелият журналист е гладен журналист. Слабият журналист също е гладен журналист. Да бъде смел, защото страхливият журналист е излишен журналист. Да бъде достоен, защото недостойният журналист е задраскан журналист.

Наричат журналистиката професия, но това не е професия. Както и да си лекар не е професия. Както и да си учител. Да си журналист, е мисия. Защото от твоята съвест, от силата и издръжливостта ти, от собствения ти човешки и обществен морал, до голяма степен зависи моралът на времето. Защото именно тя, журналистиката всеки ден го формира.

Затова и журналистите умират млади. Те живеят сгъстено.

Съдбата им е напомпана с много атмосфери социално време. Прекалено много иска от тях мисията, с която обществото ги е натоварило. С цената на младостта си, на здравето си, на живота си…

Зад тях остават хилядите изписани страници и един най-често кратък жизнен път. Не винаги признат, не винаги навреме оценен.

Такава е съдбата на всички, които вместо професия, са избрали мисия.

***

Проф. Марко СЕМОВ