Преди чукахме стени с главите си

Преди чукахме стени с главите си
15-04-2017г.
20
Венци Мицов

Виждаме се два пъти годишно...
Веднъж по Коледа.
Втори път - по Великден.

Приятелите от малкия град.
Ония чепати идиоти, които правят разликата между аднимистративните граници, които определят едно населено място и истинския смисъл на същото това населено място.
Виждаме се по Коледа или по Великден и винаги продължаваме разговорите и споровете си оттам, където сме ги зарязали последния път.
Пием по едно кафе. 
Кафето често преминава в бира (без мен, аз вече не пия бира по силата на докторските забрани).
И аха бирата да премине в нещо по-силно и да се насвяткаме до умопомрачение и да започнем да правим това, в което ни бива най - много - а именно да правим простотии - се спираме, защото утре трябва да пътуваме, трябва да правим разни неща, характерни за скучните възрастни, трябва да пазим някакво поведение, защото вече сме уж хора с някакво положение в обществото или пък просто сме остарели и сме се изпълнили с предразсъдъци и неврастении.
Приятелите, които виждаме два пъти годишно са барометър за това къде сме, какви сме, какво сме направили с живота си и дали не сме направили грешен избор.
Днес отново ще се видим, ще се прегърнем, после ще се поскараме, после ще се посмеем над живота си.
И след това кой откъде е.
До следващата Коледа.
Или до следващия Великден.
Днес се чудя - какво би станало, ако всичките онези мои приятели - изключително иновативни, креативни, талантливи и честни хора - бяхме останали тук, в малкия град и бяхме имали силата да впрегнем всичката си енергия, за да превърнем тези административни граници в истински град на умните, свободни и смислени хора?
И нямам отговор.
Ние всички избягахме.

Слагам бас, че голяма част от сегашните жители на града дори не знаят, че съм местен.
И че приятелите ми са местни.
Но за това сме си виновни ние.
И на Великден чувството ни за вина ще възкръсне, но само за малко, за да бъде отново разпнато от собствените ни оправдания пред разпятието на собствената ни ценностна система.
Старите приятели.
Всъщност не знам дали имам нови такива.
Дали голяма част от мен не умря някога, когато старата тайфа от млади, недоволни бунтари се разпадна и се вля в мейнстрийма.
Утре, скъпи приятели, ще се чукаме с яйца.
А преди чукахме стени с главите си.
Уви, стените се оказаха доста здрави...
Обичам ви, па макар и с разбита глава!

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.