Помня.

09-05-2017г.

Лентата

Преди няколко години посрещах нова година в Москва.

На 1 януари сутринта, след животозастрашаващо празнуване с песни, танци, хайвер, водка, фойерверки, тотално непознати хора, които внезапно ми станаха първи дружки и веселба на корем, моите приятели руснаци ме замъкнаха на ваганковските гробища.

Казаха ми, че искали да си почетат мъртвите. Помня, че гробищата бяха пълни с хора. Подпийнали руснаци рецитираха стихове на гроба на Есенин, свиреха с китари на гробовете на Висоцки и Окуджава, викаха, пееха, въобще, цареше някаква абсолютно неприлична вакханлия, все едно сме на карнавал, само дето декорите бяха доста смущаващи.

Аз се препъвах между гробовете, хълцах и исках просто да се приберем и да си легна, щото дори гръцкият ми темперамент се сломи под руската водка.

В един момент, криво-ляво, ме замъкнаха до братските могили от войната. Помня, че в този момент усмивката ми замръзна.

Помня, че внезапно изтрезнях.

Помня и усещането за пустош и нереалност, когато наляво, надясно и напред, докъдето ми стига погледа, виждах само гробове, гробове, гробове, стотици хиляди гробове. И седях, гледах тъпо и се опитвах да осмисля какво точно значи 20 милиона убити.
Както казва Дона Делова: "Човешкият ум е така устроен, че по-лесно забравя лошото. За да може да оцелее. Или помни само последното лошо, което е преживял. Или само това лошо, което в момента му изнася – на светогледа, на политическите убеждения, на модерността. Но има неща толкова ужасни, че и най-обиграният политически ПР не може да ги извърти така, че да ги изкара приемливи, цивилизационни, политкоректни. Тези неща не трябва да се забравят. Каквото и да диктуват трендовете. Честит Ден на победата!"