Те са готови да умрат, а ние какво

Джихадистите имат кауза, за която са готови да се разпаднат на парчета, повличайки със себе си напълно случайни, може и деца. Не е нужно да я разбираме, безполезно е да я клеймим, защото това си е тяхна кауза. От нея най-важното е да запомним, че са готови да умрат. Че не придават никаква важност на собствения си живот, какво остава за чуждия.

Ние пък за нищо на света не бихме умрели и дори търсим медицинската пътека на физическото безсмъртие. Нашата кауза е животът, за който сме единодушни, че е прекрасен.

Демокрация + консумация, либерализъм + комерсиализъм и всичко в името на личния егоизъм – толкова ни е прекрасен животът, че нищо не бихме разместили в него.

Дори да гърми и трещи през ден, искаме си живота постарому. Дори да газим собствената си кръв, не бихме отстъпили и милиметър от плячката на човешките си права, не бихме спестили и едно сутрешно кафе от навиците си. 

За да опазим цялата прелест на битието, също като джихадистите нямаме нищо против да измират хора. Стига само да е някъде по-далеч и смъртта им да не предизвиква много истерия. Даже да са напълно случайни, даже да са деца.

И ако може тяхната смърт да звучи като добре редактирано комюнике - днес военновъздушните сили на световното демократично правителство обстрелваха район, в който се предполага, че се крият лоши хора. При бомбардировките бяха поразени и цивилни обекти, но нищо особено, случва се.

Така винаги обяснено нашите бомби изглеждат добри, а техните - мръсни. Така винаги спестено жертвите на нашите добри бомби са косвени, а на техните – невинни като манчестърските деца.

Ние сме нещо повече от тях, животът на децата ни също струва повече от този на техните. Но понеже не е политкоректно да се бием в гърдите как превъзходството ни се дължи на расата, предимствата си рекламираме с политическия строй.

Благодарение на него и произтичащите ценности сме достигнали последния етап на човешката еволюция - преди нас по-добре никога не е било, след нас по-хубаво не може да стане. Затова трябва да устискаме, каквото и да ни струва.

Махнете с ръка и след манчестърското клане, удавете в клишета човешката мъка и я превърнете в досада. Важното е животът да продължава все така безгрижно, защото по-добър няма и не може да има.  

Нашият живот е шедьовърът на цялата съществувала досега човешка цивилизация и просто не разбираме как е възможно да се намират хора, които не го харесват и му пречат. Как е възможно да пожелаят да се разпилеят на черва и костици, преди да са си отживели. 

Как е възможно да бъдат такива неблагодарници, когато сме направили толкова много за тях.

Даваме им ноу-хау за по-добър живот, ремонтираме им режимите, кървавите, и докато кръвта се отече от пода и измие от стените, им предлагаме настаняване. А те донесоха още кръв, с която омазаха толкова образцовия ни живот.

Но ние продължаваме да вярваме, че ще успеем да ги променим, като ги превъзпитаме. Че ще успеем да им разкрием прелестите на консуматорския разврат, че те ще се очароват, ще придобият неща за губене и повече няма да си играят на камикадзета.

Продължаваме да вярваме, че имаме право да ги учим как да живеят и че с такива учители няма начин да не се научат.

И продължаваме да забравяме, че всъщност те са хората с кауза и са готови да мрат за нея.

А ние не сме готови да се разделим с нищо от собствения си живот, за да не развалим перфектните му форми.

Ние нямаме кауза, а само голяма либерална трагедия – имаме толкова много да губим, че накрая непременно ще загубим всичко.