Истината - Зад това, което знаем

Средиземноморска България

09 July 2017   0

Автор Костадин Костадинов

Средиземноморска България

Географски и исторически България винаги е била свързана с морето. Нещо повече – не с едно, а с цели няколко морски басейна.

Макар и да не отдават никакво значение на развитието на своя флота, още от самото начало на българската държавност на Балканите българските владетели разбират добре както възможностите, така и опасностите, дебнещи откъм морския бряг, и предприемат мерки за блокиране на опитите за византийски морски десанти.

Още Аспарух е този, който започва изграждането на серия от отбранителни валове по крайбрежието на Черно море, а при неговите наследници целият черноморски бряг е още по-плътно укрепен.

В средата на VIII век българите вече имат възможност да блокират и Дунав, чието устие е преградено от тях с желязна верига, непозволяваща на византийската флота да навлезе по реката. В следващите десетилетия с разрастването на българската военна сила и мощ постепенно българските граници опират до бреговете на Бяло, Адриатическо (наречено от българите Синьо) и Йонийско море.

Дори и в моментите, когато България е принудена да се оттегли от тях заради византийския натиск, българското население остава по тези земи, които в очите на всички наши и чужди хронисти си остават български по етнографски характер.

Така например през XIV век, когато Второто българско царство е в пълен упадък, някои негови регионални държавни форми като Добруджанското деспотство на Добротица и Валонското деспотство на Йоан Комнин Асен (брат на цар Иван Александър) в Албания изграждат силни флотове съответно в Черно и Адриатическо море, изрично отбелязани като български.

Българските пирати по крайбрежието на Йонийско море и Адриатика са толкова силна заплаха за търговията в този район на Средиземноморието, че Венеция е принудена да изпрати специална военна експедиция срещу тях. От средите на беломорските българи пък произлиза един от най-страшните морски разбойници на всички времена – прочутият Драгут (чието рождено име е Драгота), който попадайки в турски плен е принуден да приеме исляма и става първо корсар, а после се издига до главнокомандващ на цялата османска флота.

Петте века турско робство водят до сериозни етнически промени на Балканите. Българите в Адриатика са избити, прогонени или асимилирани, но тези по беломорското крайбрежие остават като сериозен фактор, населявайки плътно северния егейски бряг от Сароския залив на изток до устието на Бистрица в Солунския залив.

Ето защо когато въпросът за възстановяването на българската държава започва отново да се поставя на дневен ред, от самото начало се коментира и нейният средиземноморски излаз. Още по време на Цариградската посланическа конференция през 1876 г., когато за първи се обсъждат границите на бъдеща България, става ясно, че тя няма как да се развива нормално без излаз на Бяло море и свободни пристанища. Естествените пристанища на българските земи за връзка със средиземноморския свят са на брега на морето, където се вливат течащите през тях реки Марица, Места, Струма и Вардар. По долините на тези реки на юг се спускат древни пътища, по които от векове и хилядолетия наред се осъществява търговският и културен обмен с егейския свят. По пътищата край тези реки са ставали и главните движения на българите на юг.

Това е основната теза, защитава от руския представител, а по-късно и от австро-унгарския и германския делегати. Конференцията предвижда България да се раздели на два автономни вилаета, като източният със столица Търново да е под руско влияние, а западният със столица София да е под австро-унгарско влияние. Заради съпротивата на френския, италианския и особено на английския делегат (който откровено саботира конференцията и е против възстановяването на България), и на двата вилаета е отрязан излаза на Бяло море. Окуражено от тези сигнали, турското правителство отказва да се съобрази с решенията на Цариградската конференция, което от своя страна става причина за началото на Руско-турската освободителна война.

След края на войната по силата на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. България получава устията на Струма и Места с пристанищата Кавала и Порто Лаго.

Така страната ни се сдобива с два широки морски излаза на Черно и Бяло море, гарантирани с международен договор. За англичаните това е най-тежкия геополитически удар, който им нанася Русия. С един замах приятелската им Османска империя е почти напълно изхвърлена от Европа, въпреки отчаянието опити на Англия да я спаси, и на нейно място се появява русофилска България, заемаща на практика почти една трета от Балканския п-ов. По време на войната хиляди английски „доброволци“ (почти всички от тях кадрови военни от британската армия) се записват в турската армия, а армията на Сюлейман паша, която в началото на военните действия се намира на черногорската граница, е пренесена с английски военни кораби до Дедеагач, за да се бие с руснаците.

Накрая, когато руската войска е пред портите на Цариград, кралица Виктория праща британския флот да охранява турската столица, давайки ясен знак, че руска атака срещу града ще означава война с Британската империя. Ето защо не са изненада последващите действия на англичаните.

епосредствено след подписването на Санстефанския договор те подклаждат метежа на Сенклер. Този английски благородник, подкрепен с пари и оръжие от Лондон, приема името Хидает паша и се опитва да разбунтува мюсюлманите в Родопите срещу руснаците и българите. Метежът е слаб, бързо се изражда в традиционните башибозушки нападения над беззащитните български села и е потушен от руската войска с помощта на четата на Капитан Петко войвода. Буди озадачение обаче факта, че този метеж се случва точно в района на Беломорието, а не в Лудогорието, където все още има повече от 80 000 турски войници и където няма нито руска, нито българска власт. Отговорът на този въпрос е очевиден – за да се създаде смут в бъдещите южни български земи и да има основание на един следващ етап те да не бъдат включени в състава на българската държава. Както и става.

Макар и неуспешен, метежа на Сенклер създава впечатлението, че в тези земи не живеят българи, щом местното население се бунтува срещу България и Русия. Окуражени, англичаните се опитват да лишат страната не само от беломорски, но и от черноморски излаз. На започналия вече Берлински конгрес султана започва да се пазари за Варна и Шумен, които все още са в негови ръце. Той отказва да ги предаде с мотива, че в тях не живеят българи.

В този момент на турска страна се намесват и местните гъркомани, които изпращат мемоар до конгреса, в който настояват да се обособят в автономно Елино-варненско княжество под властта на Османската империя. Турците започват да настояват за запазване на цялата черноморска ивица до Балчик, като предлагат България да има излаз на море само между Балчик и Каварна. Благодарение на дипломатическия талант на руските представители Горчаков и Шувалов това не се случва, но се налага да се жертват още български земи, за да се спаси Черноморието. Така освободената по време на войната Горноджумайска област е върната на турците като компенсация за Варна, Шумен и Бургас, оставени на Княжество България и Източна Румелия. Беломорският излаз на страната ни обаче е напълно ампутиран.

Но тясната ивица земя между южната граница на България и беломорския бряг от стопанско гледище не е полезна за никоя друга държава, освен на българската. Единствено Солун се развива като пристанище в този район, всичко друго започва бързо да запада. От своя страна, лишена от този излаз, България трябва да изгражда своите търговски пътища към света в неестествена посока – не от север на юг, а от запад на изток, към Черно море. От София до Солун разстоянието е 280 км, до Кавала са 348 км, до Бургас са 400 км, а до Варна 450 км. Износът през черноморските пристанища не само удължава и оскъпява пътя на българските стоки към световните пазари, но и поставя свободата на българската търговия в зависимост от волята на този, който владее контрола над проливите. Все пак правото на България на средиземноморски излаз е в някаква степен признато (или поне обсъждано) на всички международни конференции, в които тя участва до Балканската война.

След края на Първата балканска война (1912 – 1913) по силата на Лондонския мирен договор България получава широк беломорски излаз от устието на Марица до устието на Струма, с което той задминава по големина черноморския ни излаз. Този договор е утвърден и от всички Велики сили. След неуспешната за нас Втора балканска война (1913 г.) с Букурещкия мирен договор запазваме едва половината от него – вече само между Марица и Места. Въпреки това България за втори път в рамките на една година получава положителна международна санкция на своите претенции за излаз на Средиземно  море. Само за няколко години Беломорска Тракия е плътно интегрирана в българската държава, бидейки почти напълно българска по своя етнически състав. Отдавайки голямо значение на тези земи за бъдещото развитие на царството, правителството в София отпуска сериозни средства за неговото развитие, изостанало от останалите български земи заради продължилото и след 1878 г. турско робство. За отбраната на морето се изгражда и Беломорски флот.

На всички тези усилия е сложен край само няколко години по-късно. Когато България губи Първата световна война с Ньойския договор тя губи и Беломорска Тракия, която е превърната в подмандатна територия на Обществото на народите под управлението на Франция. Начело на територията застава френският генерал Шарпи. България запазва правото си на икономически излаз, както и всички права на местното българско население. В хода на преговорния процес по подписването на договора най-голяма подкрепа българските делегати получават от САЩ. Американците се обявяват твърдо против желанието на Гърция да анексира тези земи и в противовес на техните претенции предлагат дори форма на управление с американски мандат, но французите и англичаните не се съгласяват. Все пак благодарение на тях американския президент Уилсън България запазва Източните Родопи, който отхвърля претенциите на гръцкия министър-председател Венизелос границата да върви по Арда. Така през ноември 1919 г. една изконна част от България е превърната във френска колония. Това положение обаче е временно – само половин година по-късно, през април 1920 г. конференцията в Сан Ремо я дава на Гърция, за да се обезпечи по този начин нейната сухопътна връзка с Източна Тракия, която пък и е дадена от Османската империя по силата на Севърския мирен договор. Окуражени от английското и френското правителство, гърците започват политика на брутален геноцид срещу местните българи и само за няколко месеца изгонват или избиват цялото българско население. Въпреки това България не се отказва от своите права.

През 1922 г. на Лозанската конференция тя поставя въпроса да и се върне излаза. Гърците са притиснати, но опрени за пореден път на английската подкрепа предлагат да отстъпят територия от само 3 кв. км. до Дедеагач, където да се построи свободно българско пристанище. Българските делегати отказват да приемат този вариант и напускат конференцията. Българският натиск се засилва и съчетан с турските успехи срещу Гърция, която е принудена да върне на Анкара цяла Източна Тракия и Измирския вилает, заплашва да ликвидира гръцката власт в Беломорска Тракия. Превратът в София на 9 юни 1923 г. обаче слага рязък и непредвиден край на тези български усилия. След него страната изпада в продължителна международна изолация.

Все пак политиката на мирен ревизионизъм остава водеща в София. Началото на военните действия на Балканите през 1941 г. по време на Втората световна война внезапно решава дългогодишният проблем с българския излаз на Бяло море. След капитулацията на Гърция българската власт в земите между Струма и Марица е възстановена, без територията около самото устие на Марица.

България получава за първи път в своята история и островите Тасос и Самотраки. Така до 1944 г. страната ни отново заема своето място сред другите средиземноморски държави. Както и в периода 1913 – 1919, така и сега огромни средства от държавния бюджет са заделени за инвестиции и развитие на тези бедни и неразвити бивши гръцки покрайнини, умишлено оставени от гръцкото правителство да тънат в бедност и мизерия. Възстановен е и българският Беломорски флот, в Кавала е изградена корабостроителница, а старото българско население, прогонено през 1920 г. започва да се връща обратно по своите родни места. Промяната в генералния ход ход на войната обаче, както и (за съжаление) поредният български преврат слагат край и на това българско връщане край Бяло море. На 9 септември 1944 г. по заповед на новото прокомунистическо правителство българските войски и администрация започват изтегляне от Беломорска Тракия. Буквално дни по-късно Сталин разбира за случилото се и започва да ругае българските комунисти за действията им, тъй като те е нямало как да знаят, че Гърция е била предвидена да остане в английската сфера на влияние, а Сталин се е договорил за 10% съветско влияние в нея, което отговаря точно на размера на българския беломорски излаз.

Оставането на българските власти съвместно със съветски окупационни войски би гарантирало с висока степен на вероятност запазването на тези земи за България, ако се беше случило, но в историята така или иначе няма „ако“. По-късно, на Парижката мирна конференция през 1947 г. българското правителство настойчиво поставя въпроса за получаването на Беломорието отново, но се сблъсква с насрещните гръцки претенции за отстъпване на целия Рило-Родопски масив на Гърция. СССР подкрепя България, докато този път на гръцка страна освен традиционно прогръцки настроената Англия застава и САЩ. В крайна сметка резултатът е реми и границата остава такава, каквато е начертана след края на Първата световна война.

Така от 1947 г. насам е фиксирана следната географска и политическа ситуация – цяла България на юг от Стара планина е обърната за изход на море към юг, по долините на нейните реки. Няма в света друг случай, когато долните течения на големите реки на една държава, каквито са Марица, Места и Струма, да са отделени от територията и с държавна граница само на няколко километра преди морския бряг. Най-южната точка на България отстои на едва 27 км от Бяло море. Родопите буквално са задушени икономически и за тяхното развитие през следващите години държавата инвестира стотици милиони левове. За местните българи остава само утехата при хубаво време да виждат от най-южните български върхове в далечината беломорската шир.

Въпреки това България остава до някаква степен средиземноморска страна. След влизането на страната в Европейския съюз през 2007 г. започва отварянето на затворените през войната пътища. Макар и с обструкции от гръцка страна, поради нежеланието на гърците българите да се завърнат под една или друга форма по тези земи, започва отварянето на нови гранични пунктове – при Гоце Делчев, Златоград, Ивайловград, Маказа, като предстои да се пуснат пътищата при Рудозем и Горна Арда. Българският език отново е в трайна употреба в Беломорието, където оцелялото след гръцките репресии местно българско население плахо се връща към своите корени и търси контакт с роднините си в България. Българският бизнес и българските туристи превръщат българското присъствие тук в нещо, с което местните гърци свикват и дори започват да желаят.

Защото ако за гърците и до сега тези техни земи си остават просто едни неразвити и по-бедни покрайнини в сравнение с другите гръцки области, за българите те имат особена историческа и емоционална стойност, която ще ги кара да се връщат отново и отново там. Блясъкът и омаята на Бялото море ще продължат да властват с особена сила над българското съзнание независимо от превратния ход на историческите събития.



Виж още от Истината »

„Плача за Левски.“

„Плача за Левски.“

Този текст за Левски е изпратен в редакцията на Lentata.com от Моника Иванова, на 15 години, от Варна. Ето как обяснява тя причината за написването му: "Трябва да се борим със забравата на миналото, за да не бъде забравен някога и нашия народ! Огорчена от това, с което се сблъсквам всеки ден, написах есе за Левски, с което участвах в Националния литературен ученически конкурс „Паметта за Левски днес", организиран от Община Карлово и МОН. За моя радост есето ми спечели първа награда...

15 July 2017

От курва на курва и от век на век

От курва на курва и от век на век

И подло, брате, се живее сред проституция ограничена и ограничаваща. Която стои на вечния кръстопът и като жандарм прегражда пътя. Едните дърпат на Запад, другите – на Изток. Вечния въпрос кой път да хванем. И вечно непредложения отговор, че може да имаме собствен път. Който плаща, той поръчва пътя – така го разбират и западните, и източните наложници.

13 July 2017

За забравената древна слава на Християнството в българските земи

За забравената древна слава на Християнството в българските земи

Миналото на Българската църква е сред най-пренебрегваните теми в нашата история. За християнството в България се говори като за късно и насила наложено при управлението на княз Борис (864 г.), а за християнската ни култура – като за един вид „провинциално издание“ на византийската.

10 July 2017

Коментари


Специален коментар