Истината - Зад това, което знаем

Феноменът Симеон Велики: между историческите факти и националните комплекси

13 August 2017   0

Автор доц. Веселина Вачкова

Феноменът Симеон Велики: между историческите факти и националните комплекси

Фактът, че българите най-малко от 5 до 11 век са възприемани като устроители и пазители на границите в Европа засега е малко известен и като цяло се цитира без връзка с цялостната последователна военно-политическа програма на средновековна България.

Факт е също, че историята на Християнството по нашите земи, която датира още от апостолските времена (1 в. от Христовата ера), не се взема предвид при коментари на поведението на българските владетели християни преди 9 в. – крал Кеан (Реан) Велики, кан патриций Кубрат, кан кесар Тервел (св. Тривелий), а най-вероятно и Аспарух и Омуртаг. 

Предполагаем вид на статуята на кан-кесар Тервел, издигната до Църквата със златния покрив („Св. Апостоли“) в Константинопол в началото на 8 в. Худ. Реконструкция Т. Алексиева по идея на В. Вачкова

 

Древната християнска традиция е също толкова пренебрегвана при опитите за интерпретации на забележителното духовно развитие на България през Средновековието, когато тя успява да създаде и да наложи трети мощен център на европейската християнска култура: благодарение на България християнската култура се развива пълноценно не само на гръцки и латински, а и на български език.

Тези факти, които не говорят особено ласкаво за битуващите в нашата наука представи за приемствеността в културното развитие, са видими особено отчетливо при коментарите за истинските мотиви и реалните измерения на цар Симеоновата политика. 

Колко и защо е велик Симеон Велики?

Авторитетът на средновековните, възрожденските и съвременните автори е издигнал единодушно цар Симеон (893-927) в един вид икона на българската история. Икона – да, но тази икона не е нито най-светлата (кaто Левски), нито най-славната (като Аспарух), нито най-драматичната (като Самуил), нито най-„исконно българската” (като Йоан Рилски).

Единодушно – да, но не и с еднакви мотиви. За съвременниците му цар Симеон на първо място е бил строител, „книголюбец” и не само щедрият меценат, а и душата на онази грандиозна културна програма, наречена по-късно „Златен век”. Накратко – в средновековната памет Симеон е се асоциирал с онова, което днес наричаме просперитет, а блясъкът е бил една от централните характеристики на неговата епоха. Неслучайно така виждаме за първи път царя, описан от Йоан Екзарх в „Шестоднев” – блестящ владетел, заобиколен от блестящ двор, сред блестящ дворец, красящ блестящия Преслав:

“Когато някой неблагороден и беден, и чужденец, дошъл отдалече при вратите на княжеския дворец ги види, се изумява… Като влезе и види високите палати и църквите, украсени невероятно с камък и дърво, и багри, а отвътре — с мрамор и мед, сребро и злато, понеже не знае с какво да ги сравни … бедният, изгубвайки си ума, им се чуди. Ако ли пък му се случи да види и княза, седнал, в мантия, обшита с бисер, с огърлица от монети на шията и с пръстени на ръцете, препасан с пурпурен пояс, и с висящ на бедрото му златен меч…”.

Общ изглед към Велики Преслав и Кръглата (Симеоновата) църква. Съвременно състояние

Симеон се опитва да заслепи с блясъка и богатство на своята държава не само „бедния чужденец”, а и Византия – най-богатата и бляскава средновековна цивилизация. Поне с такова впечатление остава човек, когато чете византийските описания на българската войска, доведена пред Константинопол по повод сключването на мира през 823/4 г:

„Пристигнал Симеон, водейки голяма войска, разделена на много отряди, едни въоръжени със златни щитове и копия, други със сребърни щитове и сребърни копия”. Златният блясък на Симеонова България изглежда продължава да свето все така ярко десетина века след времето на Симеон. Доказва го популярното детско стихотворение (превърнато в още по-популярна допреди петнайсетина години песен) на Иван Вазов: „Край Босфора шум се вдига / лъскат саби, щитове, / ето Симеон пристига, / воеводите зове…/ - Не щъ дарове, ни злато! / гордо викна Симеон, / - мойто царство е богато,/ златен е и моят трон…”

Разкошен скъпоценен накит от Преславското съкровище. Обикновено, с типичните за българската наука комплекси, изработката му да се определя като „прецизна работа на византийски майстор“. Цялата символика, вплетена в украшението, обаче, неоспоримо свидетелства за българския му произход.

            

Типичен пример за пътищата и стила на демонстриране на българските богатства, могъщество и култура е Симеоновият сборник (тук – т. нар. Светославов препис от 1073 г.)

Уви, за българина (както и за всеки, който го е познавал и го познава) от времето на Османското владичество до днес, този образ на богата и бляскава България изглежда като далечен мираж.

Нещо повече, той изглежда като носталгично-патриотична измислица за митологичния Златен век, който древните винаги са си представяли в едно далечно Минало, обитавано повече от митични герои и полубогове, отколкото от хора. Друг е въпросът, че за грамотните Симеонови опоненти в Константинопол златният трон и меч са били задължителна царска регалия, а коментираното екзотично въоръжение далеч не е било парадиране с разкош.

То е схващано като заявка на Симеоновата претенция, че е законният потомък не само на своя царски род (Симеон е седмият представител на своята династия, ако приемем, че Крумовата династия не продължава Кубратовата), а и на древните царе. Защото „златните щитове” и отрядите на „среброщитоносците” в тази епоха са се свързвали автоматично с описаните в Библията златни щитове на цар Соломон и среброщитните елитни отряди на Александър Македонски и наследниците му.

Очевидно последното, с което е можел да бъде свързван този, крайно неутилитарен воински реквизит, е било конвенционалното воюване.

Цар Симеон Велики, препасан с прословутия златен меч. Така най-вероятно е изглеждала статуята на българския владетел в Константинопол, за която става дума нататък. Художествена реконструкция Т. Алексиева по идея на В. Вачкова.

 

Войните, обаче, са онова, което до днес доминира повечето представи за управлението на Симеон. Водени в годините между 894-896 и 913-920, на практика войните обхващат по-малко от една трета от дългото Симеоново управление. Въпреки това значението им не само е хипертрофирано. Лишени от конкретния им исторически и дипломатически контекст, войните от една страна се представят като „безспирни”, а от друга се свеждат до „великите” (в смисъл на много кървави) български победи, кулминирали с битките при Булгарофигон (896 г.) и Ахелой (917 г.).

 Без съмнение героизацията на Симеон е била нужна във възрожденското време на Паисий Хилендарски и Спиридон Палаузов, т.е. през 18 и 19 в., когато се налога този стил в представянето на Симеон. Точно тогава героят-ромеофоб Симеон измества Симеон „миротвореца” и „учения полугрък” – тънък познавач в равна степен на Писанието и на „силогизмите на Аристотел и Демостен”, както е определян от съвременниците му, а и както сам се е определял българският владетел. Проблемът не е само в подмяната на акцентите.

Проблемът е, че героите на един народ винаги са били оценявани от неговите противници като крайно неприятни и кръвожадни типове. Ето защо Симеон е наричан понякога във византийските извори не „учен книголюбец”, „кръвожаден войнолюбец”. Тази характеристика, цитирана извън контекст, наистина може да наложи мнението, че хипотетичната омраза между Симеон и ромеите е била не само съвсем реална, а и напълно взаимна. Всеки специалист обаче е наясно, че подобни реторични формули са целели не да покажат ромейските чувства, а да дискредитират българския владетел в очите колкото на ромейската, толкова и на българската публика. Дискредитирането и тогава, както и сега, се постига чрез прецизно подбиране на едни моменти, образи и цитати, свързани с дадена личност и пълното игнориране на други.

В резултат Симеон – войнолюбеца, се противопоставя на Лъв VI (Македонец), Роман (Лакапин) и Петър (Симеонов) – миротворците. Така българският цар става враг не само на византийците, а и на българите, които „бил изтощил” с безконечните си войни и неутолимите си амбиции. В този контекст се забравя, че всички войни на Симеон са били спечелени. А войни се печелят не със златни щитове и сребърни копия (които само свидетелстват, че народът ти е далеч от финансово и каквото и да било друго изтощение) и не с амбиции и кръвожадност, а с умна стратегия.

Ерудицията на Симеон, макар в други случаи да се подчертава, обикновено не се споменава в разказите за войните му. Толкова по-зле за тези разкази, понеже Симеоновите войни са били печелени и на бойното, но най-вече на дипломатическото поле. Факт е, че дори крайно тенденциозните ромейски автори представят разрешаването на проблемите между България и Византия след лични преговори на най-високо равнище: първо – между Симеон и главата на Регентството патриарх Николай Мистик (през 912/3 г.) и после – между Симеон и император Роман Лакапин (през 923/4 г.). Това, че византийските писатели не намират за нужно да представят условията на договорите, сключените при тези срещи, е проблем на модерните изследователи, а не на Симеоновата дипломация. Защото днес можем с години да се опитваме да разшифроваме смисъла на приказките, как патриархът коронясал Симеон вместо с царски венец, с епиритарий и как над главите на Симеон и Роман политнали от Изток и Запад два орела, изкрещели и се върнали обратно откъдето дошли.

Но съвременниците идеално са виждали реалното и логично развитие на събитията: в първия случай, след 913 г. Симеон неизменно ще употребява титлата „цар на българи и ромеи”, понеже ще е уговорил брак между дъщеря си и малолетния император Константин VII, за законен защитник на чиито права ще се обявява докрай. Във втория случай, след 923 г. Симеон снема всичките си претенции към Византия, което може да означава само, че в същността им те са били изпълнени.

Среща на Симеон и синовете му с император Константин в довреца му на Златния родг. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

Омразата към Византия, породена от жажда за себедоказване, следователно, не е била сред мотивите на Симеоновата външна политика. Със сигурност не е била такъв мотив и завистта към константинополските василевси – две емоции, сочени като централен двигател на Симеоновото поведение. Впрочем тези емоции са сочени изобщо като обяснение на една нерядко споменавана (и крайно невярна) „статистика” – че българските войски били спечелили всички битки, но управниците им, водени от болни амбиции, били загубили всички дипломатически схватки.

Последното може и да е заприличало на печална закономерност, но в едно друго време, в което българските управляващи са имали „болни” мотиви да завиждат на чуждите си колеги било за мястото им в международната йерархия, било за големината на държавата им, било за народа, над който им се е паднало да властват. Завистта, обаче, е последното чувство, което Симеон е можел да изпита към византийските управляващи след 912 г., а и преди това. От съвременните му василевси и регенти Лъв VI (889-912) е бил незаконен син на Михаил III и официалният му баща (Василий Македонец) го е малтретирал почти до смъртта си. Александър (912-913 г.), братът на Лъв, е законен син на Василий, но е личност, лишена от всякакви владетелски качества, дори от желание да управлява. Николай Мистик (901-907; 912-925) е знаменит интелектуалец, но  всички знаят, че дължи поста си на едно обстоятелство – бил единственият духовник, склонил да освети втория, кръвосмесителен брак на император Александър. Що се отнася до Роман Лакапин (920-944), той е арменски селянин от Мала Азия (роден в селището Лакапе) и става император точно по начина, замислен от Симеон – омъжва дъщеря си за малолетния Константин VII. Естествено, в това, че Роман е бил човек от низините, византийците не са виждали нищо нередно. В ромейската история мнозина от най-великите императори са били точно такива обикновени провинциалисти, издигнали се благодарение било на лични качества, било на конюнктурата.

Цар Симеон обаче, „благородник (поне) до седмо коляно”, израснал в Константинопол и учил в тамошния университет Магнаура, е схващал ситуацията в Империята като абсолютно нередна​.

Общ изглед към града на Симеоновото детство и юношество – Константинопол (по Нешънъл джеографик). На рисунката е отбелязано мястото, където по-късно ромеите ще издигнат статуя на бъдещия знаменит български цар.

Идеите на Симеон за Християнската империя са включвали много компоненти, обединени от визията на класическия интелектуалец. За интелектуалеца полуграмотните селяни (като Роман от Лакапе) биха могли евентуално да станат добри войници, но не и „от Бога поставени владетели”. Това обяснява и радикално различното отношение на Симеон към Лъв VI, Николай Мистик и Константин VII – от една страна и към Роман – от друга. Първите може и да не са били благородни колкото Симеон. Те обаче са били интелектуалци по онзи начин, по който е можел да бъде интелектуалец само човек, учил в Константинополската Магнаура – за онази епоха единственият университет, даващ истинско светско и духовно знание.

А Роман… е той не е бил интелектуалец нито в магнаурския, нито в който и да било друг смисъл на думата – обстоятелство, с което самият Симеон не е спекулирал много, но което е давало постоянно основания на зет му (Константин VII) да се подиграва с него. Синовете на Роман, изглежда, също са намирали за притеснително бащиното си присъствие в двореца, поради което ще се опитат да го елиминарат. Точно тези принцове ще влязат в полезрението на Симеон като евентуални нови средства за реализация на константинополската му политика. Защото Симеон наистина е имал „мечта за Константинопол”, макар тя да е била много различна от постоянно цитираната „несбъдна мечта да завладее Константинопол”.

Всеки, живял дори за кратко в Константинопол, е бил не само пленен от великолепието на този Суперград; той е бил и наясно, че може да управлява Константинопол само със съдействието на неговите граждани, църква и елит. Ето защо най-голямата Симеонова  амбиция е била да управлява Константинопол чрез българското лоби около дъщеря си, чиито деца от Константин VII са щели да бъдат напълно законни наследници както на ромейския, така и на българския престол. След като действията на Роман Лакапин провалят този замисъл, Симеон задейства „План Б” – брак между сина си Петър и Мария, дъщерята на Христофор, син и съимператор на Роман. Този брак е уговорен под стените на Константинопол през 923 г. и е сключен горе-долу на същото място през 927 г. Междувременно Симеон се е постарал да утвърди авторитета на България като най-значимата за момента западна политическа сила чрез признаване и от Рим – момент, който неимоверно ще облекчи бъдещите контакти с латинския християнски свят на българските владетели, наследници на „признатите от Рим царе Симеон, Петър и Самуил”.

 Невъзможността постигнатото от цар Симеон да бъде ревизирано нито по военен, нито по дипломатически път, получава максимално красноречиво представяне в една история, разказвана от византийските автори над два века след Симеоновото време. В нея смъртта на българския владетел на 27 май 927 г. се обяснява не с друго, а с действието на… бяла магия. Наричана „бяла”, понеже е била насочена към защита на Богохранимата Империя, тази магия, поне както е описана в множество ромейски извори, доста прилича на онова, което днес наричаме ‘вуду’ и минава за класическа черна магия.

За целта Роман Лакапин прибягнал до услугите на професионален астролог, защото сам нямал нужните познания за подобни занимания (за разлика от Лъв VI и Николай Мистик, често иронизирани в Симеоновите писма за увлеченията им по предсказания и магии). Йоан, въпросният астролог, разкрил на императора, че една константинополска статуя е магически свързана с цар Симеон и, ако главата й бъде отрязана, Симеон ще умре. Така и било направено по заповед на Роман. В същия миг Симеон починал от сърдечна криза, с което многогодишното съперничество било реторично решено във византийска полза.

 В светлината на тези факти, повтаряният като заклинание от историците „крах на Симеоновата политика” и „обрат, настъпил при Петър”, очевидно не почиват на исторически факти. Тези „крах” и „обрат” са израз на съвременния ни афинитет към „повратното” и „несбъднатото” в нашата история, интерпретирани като резултат и от външна злонамереност, но най-вече от грешките на нашите държавни мъже. Тези грешки се извеждат като основен обяснителен механизъм на миналото с действие, проследимo назад във времето поне до Кубрат и символизиран от един Симеон такъв, какъвто не е съществувал дори в най-негативните ромейски полемики.

„Симеон книголюбеца“ в българската „Магнаура“, представен от Алфонс Муха

Тържествена делегация, начело с патриах Николай Мистик, предава на цар Симеон символичния ключ на Константинопол. Худ. Николай Павлович



Виж още от Истината »

ВРЕМЕТО ЛИ Е СПРЯЛО, НИЕ ЛИ СМЕ ТРЪГНАЛИ НА ЗАДЕН ХОД?

ВРЕМЕТО ЛИ Е СПРЯЛО, НИЕ ЛИ СМЕ ТРЪГНАЛИ НА ЗАДЕН ХОД?

Факт е обаче, че чалгарската кючекчийница се шири по шантаните, както в София, така и по Черноморието, че и по цяло българско. Кой е казал и кога, че този 21 век за нас, българите, трябва да бъде чалгаджийски век? Кой е казал, че простофилията и мутризацията на държавата ни е средата, в която ще трябва да живеем?

14 August 2017

Световният маниак вярва в българския дух

Световният маниак вярва в българския дух

Кое друго посолство може да е толкова самонадеяно, че без да пита, започва да повдига духа на чужд народ. Представете си Турция, която ни познава много повече, да повярва също така силно в българския дух и да презентира със свой колаж „Човекът, който ще промени България”. Дали няма да се съмняваме повече, отколкото се съмнявахме в Местан.

05 August 2017

Да тричаме българския комплексар

Да тричаме българския комплексар

След това обаче се отазах, защото това е начинът да си наясно каква е действителността в България. Тя не е „На кафе” с Гала, нито дупарата на Гери- Никол, тя за съжаление не е дори и средният пръст на Сузанита Мурад. Действителността в България е ТБГ (типичният българки комплексар).

29 July 2017

Коментари


Специален коментар