Чакали

Вият най-редовно. Единият вие от единия край, другите му отговарят от своите си кюшета.

Айлллляяяяяяяууууууууааааааааяяяяааааагбааааааау. Звучат ужасяващо, но са си най-обикновени страхливци самите те, а това е тактиката на всички страхливци, да плашат другите.

Постепенно за пет години бяхме принудени да сменим лексиката си. Вече не можем да говорим онова, което някога беше нормално да изричаме. Че хората, които преминават незаконно границите ни, не бягат от никаква война, а просто завладяват нови територии.

По-голямата част от тях, разбира се. Макар че ислямистите не са като другите хора, предполага се, че майките с деца все още мислят предимно за децата си и после за завладяване на територии.

Пропагандата беше жестока. В медиите ни показват сърцераздирателни снимки на дечица и трупове, а една жена беше демонизирана, понеже „спънала“ един бежанец и той бил паднал в резултат на „спъването“.

И стигнахме до 1 септември, 2015, когато един сайт публикува текста ми за нашествието на другородците. Либералната пасмина наскача срещу мен. Синът на един известен писател беше възмутен какви думи съм използвал за ония нещастници, дето подритваха водата и хляба, които им предоставяха европейците по гарите. Лидерът на една гей-партия, с когото си пишех преди време, понеже беше продуцент на един як цигански оркестър, за който написах хубава статия, ми заяви, че се срамува заради мен.

Либералната сган постепенно взе да се обособява. Всичко се случи през последните две години. Всеки от нашествениците тогава носеше смартфон в ръка, по който получаваше инструкции какво да прави. Беше истинска война. В момента е затишие само. Преди буря. И на пропагандния фронт, и по границите.

Институцията, наричана Комисия за защита от дискриминация, се намира до Музея на комунизма. Привикаха ни, значи, да се обясняваме. Ще се глобяваме ли, какво ще правим... Редакторът на медията, пуснал двете статии „Муслим парад“ и „Нашествие на другородци“, адвокатката му и аз стояхме пред вратите и чакахме уважаемия съд да ни приеме. Шеф на уважаемия импровизиран съд е някой си Лало Каменов, един от онези силните на деня депесари, срещу които не е добре да казваш каквото и да било. На него обаче му е все едно, Комисията му просто трябва да реагира някак на оплакването на онова анемично създание, което видях на първото заседание на уважаемия съд.

Наредихме се досущ като в съдилището – от едната страна ние, от другата ищцата, на подиума отпред се изтъпаниха служители от КЗД, облечени еднакво с униформа, любимият им формат от еврейските филми беше спазен. Един от тях изпълняваше дори функцията на прокурор. И мън, мън, това, онова... Никой не поиска от мен да говоря каквото и да било. Адвокатката ни инструктира да си траем, ще се разминем без глоба, само със сваляне на статиите.

Стоях, гледах, пулех се, не вярвах на очите си и ушите си – беше 2016 година пролетта...

Така се бях чувствал за последно като ученик, когато ме привикваха на учителски съвет за лоша дисциплина, бях се скарал с онази по литература, дъщеря на стар партиен функционер. Стоиш отпред пред погледите на съдиите, тези компетентни, тежки, мъдри и важни хора, навиваш си ризката на рулце, подсмърчаш и пак я спускаш надолу, за да почнеш да я навиваш отначало.

Проверих името на безжизнената жълтеникава девойка, която беше подала сигнала – оказа се активна протестърка, участвала в не една акция на БХК и други производни организации.

Предполагам, че получи хонорар за заведеното срещу мене съдебно производство. Тя победи, статиите бяха махнати. Само от тази медия обаче, на други места вече бяха копирани многократно. Губещ беше само редакторът на сайта, значи. Целта беше него да дресират, мен няма да могат. Да речем, че ми друснат глоба – ще заведа дело срещу тях. И ще почнем да си доказваме коя дума съдържа обидни конотации и че действително моите думи имат свойството да предизвикват насилие.

Все се чудех някога на старците, които завеждат дела за щяло и нещяло. Да не би да се превръщам в един от тях?

Да си представим следната ситуация – това уточнение го правя само заради моите приятели мюсюлмани, които се чувстват обидени от някои мои думи.

Някоя християнска секта, да речем някакви съботяни или мормони, нахлува в някоя мюсюлманска страна и почва да гази и да взривява. Аз ще съм първият, който ще им каже, че са изроди и боклуци. И ще съм първият, който ще застане срещу тях. Такава трябва да е реакцията и на всички кротки хора, изповядващи исляма спрямо ония кретени, дето убиват. И нито една моя дума не е насочена срещу кротките хора. Между кротките хора и чакалите разликата е очевадна.

Чакалите се размножиха доста през последните години. Грозни и бъзливи същества. Само звуците, които издават, са като сътворени от Стивън Кинг. Целта им е да те уплашат, нищо повече.

Онзи ден минавам през нощта по пътя към село и три малки чакалчета тръгнаха да бягат пред колата ми. Едното отскочи вляво, другото в дясно, а третото продължи по асфалта. Забавих ход, за да не го блъсна. Разказвам на комшията, врял и кипял човек, а той ми вика – що не го сгази! Трепи, казва, тая гад, че много се навъдиха. Беше ми жал, животинка, мъничка, още не видяла нищо от света, още не погрозняла съвсем като баща си. Заради тая жалост го оставих да живее. И това може би ми е грешката.

Някой ден ще ни превземат напълно. И не, нямам предвид муслимите, дори така да ви се е сторило. Имам предвид онези хилави, жълтеникави и безродни създания, които не умеят нищо друго освен да вият.