Гробището Европа е затворено

Фактът, че  Фьодор Михайлович Достоевски /1821-1881г./е велик руски писател и детайлен познавач на човешката душевност, е мно­гократно доказван и не се оспорва от никого. В неговите произведения, толкова години след написването им,  често намираме  различни про­рочества. В последните години все по-ясно се откроява едно ново такова, а именно липсата на неща в Европа, на които можеш да се позовеш и опреш за подкрепа като към светини.

 Във великия си роман „Братя Карамазови” при разговора в кръч­мата Иван Фьодорович Карамазов  казва на брат си Альоша : „ Аз искам да отида, Альоша, в Европа, оттук ще тръгна. Та аз зная, че ще отида само на гробище, но на най, на най-скъпото гробище, ето какво. Скъпи покойници лежат там, всеки камък над тях говори за такъв горещ преминал живот, за такава страстна вяра в своя подвиг, в своята истина, в своята борба и в сво­ята наука, че аз, зная предварително, ще падна на земята,  ще целувам тези камъни и ще плача над тях- в същото това време  съм убеден с цялото си сърце, че всичко това отдавна вече е гробище и нищо повече. И не от от­чаяние ще плача, а само просто поради това, че ще бъда щастлив от про­лятите от мене сълзи. От собственото си умиление ще се опия.”

Тук най-характерно е отношението на Достоевски към Европа и към запада като към гробище. Към достиженията, търсенията и опита, към „скъпите покойници”. Още тогава, през 19-ти век, горният израз сви­детелства за разбирането му и признанието, че Западът е безплоден и безплътен.

Цялата история на Запада, цялата история на 20-ти век - това дори не е история на залеза /и тук Освалд Шпенглер е бил голям оптимист/, е по-скоро път към гробището, към това тихо местенце за упокой на всякакъв смисъл и ценности, и само нацизмът /1933-1945г./ разтревожва тези мъртъвци.

Първо в Европа умира християнството, убито от хуманизма - да припомням ли призива на Волтер  - „Размажете гадината”. След него почина комунизмът, изяден от еснафството и здравите протестантско-капи­та­листически идеи. По-нататък дойде ред и до здравите бюргерски устои, тотално убити от повсеместното внедряване на  правата на човека и така наречените либерални ценности.

Успокои се Кантовият морал, след него почина Хегеловата нравственост, повличайки на оня свят и класовата етика на марксизма.

Сега дойде редът на висшата либерална ценност- правата /суверенитетите на държавите се рушат или издигат според кефа на Евросъюза/ и свещената крава на либерализма - правото на собственост. Банковите сметки се запорират и изземват според потребностите на Евросъюза - спомнете си банковата криза в Кипър.

Зигмунт Бауман - един от водещите световни социолози говори за отсъствието в съвременния западен свят на ясен образ за бъдещето, глобален проект, можещ да вдъхнови човечеството, и това не бива да учудва никого.

Би било удивително и крайно глупаво да търсим в гробището каквито и да са проекти и перспективи.

Бауман през 2012 г. бе в София, където изнесе  лекция. По време на посещението си  даде голямо интервю, публикувано във в-к „Култура” в бр. 40 от 23.11.2012г.  Редакцията правилно е разбрала стратегическия замисъл на неговите идеи, поради което интервюто е озаглавено „Бъдещето не съществува”.

Гробището няма никакво бъдеще. То не представлява дори и миналото.

То е само бегъл спомен, напомняне на живите за това светло настояще, което е било някога. То е символ на един завършил живот с неговите извисявания и падения.

Но какво е все пак гробището? То е нашите корени, връзката ни със земята и нашите предци, нашата приемственост с „тях”, свидетелство, че не само тях ги няма, но и че  някога са живели. То е зримото доказателство за нашето бъдеще и краха на човешките страсти.

Крахът на СССР, както днес става все по-очевидно, се оказа на­чалото на краха на Европа. На краха на „скъпите й покойници” – високите идеали, мечти и стремежи.

В  последните години става все по-очевидно, че гробището Европа е затворено.

В Европа днес няма нещо, на което можеш да се опреш или да обосновеш като светиня, и това се отнася еднакво както за честния човек, така и за най-последния негодяй. Хора, религии, всякакви идеи, мате­риални предмети - всичко е сринато, опошлено и остойностено.

И на днешния Иван Фьодорович, след всичко, станало в Европа през пос­ледните години, трябва да му стане пределно ясно. В Европа няма защо да  ходи, а и няма при кого. Няма пред кого да пада, няма какво да целува, няма над какво да плаче. Всичко е оплюто, омърсено и извратено. Еснафството и двойният морал са завзели миналото, господстват в нас­тоящето и пре­тендират, че тяхно е и бъдещето.

А какво ще е бъдещето, ако изобщо има такова, ще разберат следващите поколения. Дано от смъртта на Европа се роди нещо ново. Дано е прав Хенри Торо с неговия извод : „Заслепяващата  светлина ни се струва като тъмнина. Изгрява само тази утринна зора,  за която сме се пробудили ние самите”.