Името му винаги ме кара да потрепервам.
Алеко е толкова голям, че не може да бъде обгърнат с един поглед.
Как е възможно по нашите земи да е живял такъв гений?
Как е възможно сред нас да е имало човек, който в една тънка книжка, озаглавена „Бай Ганьо“ е описал миналото ни, настоящето ни, и бъдещето ни?
Алеко е осъзнал българската обреченост. Присмял ѝ се е. И я е изстрадал.
Преди няколко години отидох в родната му къща в Свищов. Тя сега е музей.
Бащата на Алеко е бил голям българин. Богат човек, уважавана личност, построил най-красивата къща на брега на Дунава. Когато руският император дошъл в България, отседнал в дома му.
Днес тая велика къща е музей, овехтял, унил и студен, поради престъпното ни отношение към миналото ни.
В музея рядко влизат хора. А в оня ден аз бях единственият посетител.
Влязох вътре, пребледнял от вълнение.
Видях бюрото, на което Алеко е пишел домашните си. Видях пианото, на което са свирели сестрите му.
И в една от стаите, в една стъкленица, видях сърцето на Щастливеца, пронизано от куршум.
Чакайте бе, хора!
Защо сте сложили в музея това пронизано сърце?
Каква е тая зловеща некрофилия?
С това ли искате да бъде запомнен Алеко?
Какво казвате с това простреляно сърце на децата, които влизат в музея?
Че Щастливците в България ги трепят?
Ами да, трепят ги.
Това е положението.
Бай Ганьо се оказа безсмъртен, за разлика от автора си. Днес Бай Ганьо живее в целия ни народ, а Алеко само в неколцина щастливци.
Затова ми е толкова скъп.
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.