“Disclosure Day” - новият “alien” филм на Стивън Спилбърг

Редно е да ви предупредя, че това е дълъг пост, в който изливам много мои … не предположения и не теории … а усещания. Ще се радвам ако посланието стигне до някого… Но то е само за готовите да го чуят.
Най-сетне гледах “Disclosure Day” - новият “alien” филм на Стивън Спилбърг и още не мога да изляза от усещането, в което ме остави.
Не знам как да го обясня по човешки. Не беше просто филм. Не беше просто сюжет за извънземни, правителствени тайни, прикриване на информация или възможно разкриване на нещо, което човечеството отдавна подозира.
Беше… разпознаване.
Разтърси ме. Разплаках се. И дори сега в мен има някаква странна тъга. Не тъга от страх. Не тъга от нещо лошо. А онова дълбоко, необяснимо “longing” - усещането, че си видял нещо, което някак винаги си знаел. Което дори познаваш някъде дълбоко в себе си. Като да чуеш мелодия, която уж никога не си чувал, но душата ти веднага разпознава.
И си помислих: „Това е много мое“.
Знам колко странно може да звучи това за някого. Но аз не почувствах тези същества като нещо чуждо. Напротив. В мен се появи някаква необяснима близост. Сякаш не гледах просто „извънземни“. Не гледах хора със способности и знания отвъд всичко. Сякаш гледах нещо, което е част от огромната картина на съществуването. Част от онова, което винаги съм усещала, че е много по-голямо от тази малка човешка версия на реалността.
А после остана темата за емпатията.
Във филма се казва, че емпатията е най-голямото еволюционно предимство на човечеството.
И това ме разтърси.
Защото какво би станало, ако можехме истински да усещаме другия? Не само да го слушаме, докато чакаме нашия ред да говорим. А наистина да чуем. Да почувстваме и неговия живот. Неговата радост и неговата болка. Неговия страх. Неговата история. Да разберем, че зад всяко лице стои цяла вселена. 
Много от нас го правят от години, но напрягаме себе си, губим себе си в това. Емпатията не е да се натоварваш, а да слушаш активно и да признаеш свободата на мнение и мироглед на другия!
Може би това е и причината финалът на филма да завършва с една дума:
“Listen.” (Слушай.)
Не „страхувай се“.
Не „бягай“.
Не „воювай“.
Не „вярвай сляпо“.
Слушай.
Може би това е първата стъпка към истинския контакт и то не само с нечовешкия интелект. А контактът един с друг. Контактът с живота. С вселената. С онова, което е отвъд нашата ограничена представа за реалността.
И тук за мен филмът става още по-дълбок.
Защото точно когато светът е на ръба на поредна война, когато човечеството отново се разделя на „ние“ и „те“, когато всеки вярва, че неговата страна е права, а другият е враг… се появява посланието: “Първо се научи да слушаш.”
Ами ако това е истинското „разкриване“?
Ами ако най-голямата тайна не е просто, че не сме сами?
Ами ако най-голямата тайна е, че никога не сме били отделени?
После започнах да мисля за всичко останало.
За това, че в момента около нас се говори все повече за „non-human intelligence“ - нечовешки интелект, а не просто за „извънземни“. За това, че от години се появяват идеи, че тези същества може би не са просто от друга планета. Че може би реалността е много по-сложна. Че може би има измерения, честоти, пространства и форми на съществуване, които човешките ни сетива просто не могат да възприемат.
И тогава се запитах:
Ами ако това не е просто филм? Ами ако филмите отдавна са един от начините, по които човечеството се подготвя за неща, които още не е готово да приеме?
Не казвам, че всяка теория е истина. Но усещам, че е невъзможно да гледаме на всичко това като на напълно случайно.
Понякога една идея се появява отново и отново. Във филми. В интервюта. В документални материали. В изказвания на хора, които обикновено не говорят за такива теми.
И може би “predictive programming” не означава непременно „предсказване на бъдещето“. Може би означава: свикване с невъзможното, преди то да стане възможно.
Преди да се появи в небето, първо се появява на екрана.
Преди да стане официална информация, първо става сюжет.
Преди човечеството да може да понесе една истина, то първо трябва да започне да си задава въпроси.
А филмът определено задава въпроси.
Какво ще стане с религиите?
Какво ще стане с представата ни за Бог?
Какво ще стане, ако една сутрин правителствата на света кажат: „Да. Това е истина. Не сме сами. Знаем от десетилетия.“
Какво ще стане с хората?
И тук за мен идва най-интересното. Някои казват: „Това ще накара хората да се съмняват в Бог.“
При мен се случи точно обратното. Аз не загубих Бог. Аз почувствах Бог още по-голям.
Защото защо Бог трябва да бъде ограничен до една планета?
Защо Вселената да е изпълнена с милиарди галактики, милиарди звезди, безкрайни пространства… и Бог да е създал само нас?
Защо Бог трябва да бъде точно определен от някого?
Защо нашата представа за Бога трябва да бъде по-малка от самото творение?
За мен, ако съществуват други цивилизации, други същества, други светове, други форми на интелигентност, това не отнема нищо от Бог.
Напротив. Прави Го още по-велик.
Защото Бог не е само „нашият Бог“ в смисъла, в който ние мислим за Него.
Може би Бог е Бог на всичко.
На всяка галактика.
На всяка форма на живот.
На всяко измерение.
На всяко съзнание.
На всичко, което диша, мисли, чувства, съществува или просто е.
И тогава ми дойде още една мисъл.
Ами ако ние самите не сме толкова „земни“, колкото си мислим?
Не знам защо, но в мен винаги е имало усещането, че хората са някак… по-различни от всичко останало на тази планета.
Ние сме единственото същество, което систематично унищожава средата, от която зависи.
Ние строим градове, излизаме в космоса, създаваме технологии, питаме откъде сме дошли и какво има отвъд звездите.
Ние имаме алергии от слънцето и от много природни средства и обекти.
А животните от друга страна просто са тук. Те са в съвършената си връзка със Земята, Слънцето и всичко наоколо. Те знаят кога да се движат, кога да почиват, как да усещат опасността, как да живеят в ритъма на природата.
И понякога се питам…
Ами ако животните са истинските естествени жители на тази планета?
А ние?
Ами ако хората сме пътешественици?
Същества, които са дошли отнякъде.
И са забравили.
Може би затова в толкова много древни традиции съществува идеята, че човекът е „небесен“. Че душата идва от звездите. Че сме повече от тяло. Че сме съзнание, което временно преживява себе си като човек. И може би това е причината някои хора да гледат към звездите и да изпитват не страх, а носталгия.
Някаква странна, болезнена нежност.
Като да гледаш към нещо, което знаеш, че познаваш, без да можеш да обясниш защо.
И затова сега съм едновременно развълнувана и тъжна. Защото ако това, което усещам, е вярно… тогава може би човечеството е било много дълго време отделено от една огромна част от собствената си история. Живели сме в малка стая и сме вярвали, че стаята е цялата Вселена.
А сега някой започва да отваря вратата. И това може да бъде страшно за някои. Но за други може да бъде завръщане.
И точно тук разбирам защо думата „слушай“ накрая на филма ме докосна толкова силно. Защото може би ние сме забравили как да слушаме.
Слушаме шума, но не и тишината.
Слушаме новините, но не и интуицията си.
Слушаме властта, но не и собствената си душа.
Слушаме всички други, но не и онова тихо знание вътре в нас.
А може би контактът няма да започне с кацане на кораб. Може би вече е започнал.
С усещането.
С интуицията.
С внезапното знание.
С онова странно чувство, че някои неща не ги научаваме - а си ги спомняме.
И най-голямата грешка е да мислим, че ако нещо не се вписва в нашата досегашна картина, то не съществува. Понякога душата разпознава нещо, преди умът да има думи за него. И когато гледах този филм, за момент не почувствах, че гледам история за „чужди същества“. Почувствах, че гледам към една огромна Вселена и си спомням, че тя е много по-голяма от всичко, което са ни учили.
И си мисля, че някъде там, отвъд всичко, което знаем…
няма „ние“ и „те“.
Няма „човешки“ и „извънземни“.
Няма „свои“ и „чужди“.
Има живот.
Има съзнание.
Има Бог.
Има милиарди форми, чрез които Вселената се опитва да познае самата себе си.
А ние сме само една от тях.
И ако някой ден наистина те се появят пред всички нас… не мисля, че най-важното ще бъде как изглеждат.
Май-важното ще бъде дали човечеството ще бъде способно да ги чуе.
Да ги види без страх.
Да разбере, че различното не означава зло.
И да осъзнае, че най-голямата еволюция не е да станем по-интелигентни, а да станем по-способни да обичаме. Да усещаме. Да разбираме. Да слушаме. Защото това е посланието, което чакаме от звездите, докато то всъщност винаги е било тук.
“Слушай!” 
И да… ако се заслушаме достатъчно дълбоко… ще разберем, че Вселената никога не е била тиха.