"Като дете всяка година за 8 март правехме нещо за майките. Но като дойдеше празникът, аз отивах в тоалетната да се наплача, защото нямаше на кого да го подаря..."

Валерия Велева: Вежди Рашидов си отиде от този свят като бунтар и в същото време като много раним човек.
Свързва ни близо 40-годишно приятелство. Била съм с него в мигове на радост, на признание  и ...на мъка, на болка, на унижение. Следвах творческия му и политическия му път, осеян с възторзи, с предателства и разочарования.
Правила съм десетки интервюта Дори и когато се смее, очите на Вежди са тъжни. Сигурно защото от малък е събрал някаква неизлечима болка в душата си. Но отпусне ли гласа си в извивките на родопската песен, цялата му мъка се излива в мелодията. Слушала съм неговата „Руфинка“ на лондонското летище − ей тъй, между едно кацане и излитане душата му иска да пее. И той пее. Докато чака да му дойде багажът. Затваря очи и... светът престава да съществува за него. Невероятна гледка! Пял е и на парижкото „Орли“...
Но съм го виждала и да плаче. След тридневния му престой в арес­та заради инцидента с полицая пред Столичната община Вежди изживя своя тежък катарзис. Беше точно навръх неговата 50-годишнина. Не можеше да повярва, че това се бе случило с него − да лежи в килия с престъпници! Душата му бе изпепелена. За три дни беше загубил представа за времето. И най-важното, беше загубил доверие в приятелството. Беше оплюван и защитаван. Беше изложен на публичен линч. „Нямам гузна съвет, каза ми тогава. През целия си живот не съм си позволил да избягам от държавата − нито през 1985 г., когато ме покръстваха, нито през 1989 г. по време на Голямата екскурзия, нито след това, когато ходех по улиците на Лондон, Париж, Ню Йорк, Токио. Не съм човек, който ще избяга от себе си, камо ли от страната си.“ А в книгата си написа: „Боже, пази България! И ако е останало поне малко местенце, запази и мен!“ Оттогава много води покрай Вежди се смениха. Той си остана все опакият, който скача срещу всяка неправда и брани онова, духовното, което ни държи като нация.
Предлагам ви едно интервю с Вежди Рашидов от далечната 2011 година, може би защото в думите му е събрана цялата му душа. 
Тогава съм го озаглавила "ЖИВОТЪТ МИ МИНА САМО В БИТКИ"

− Уязвим ли си, Вежди? Има ли къде да се разголваш?
− Само в леглото. Разбирам, че искаш да минеш зад бариерата, но в годините съм го дакарал дотам, че да спя спокойно и когато се събудя, да не се стряскам. Това ми позволява да кажа на всеки какво мисля и да го напсувам. Е, и аз съм уязвим... в собствените си чувства. Когато там се наруши нещо, ставам много болезнен.
− Много си обичал майка си. На погребението, макар и малчуган, си вървял до ковчега ѝ редом с баща си.
− Много, тя изцяло се грижеше за мен. Понеже нямаше кой да ме гледа, тя ме влачеше по турнета със себе си. Тя и трупата пътуваха по селата с един стар рейс като онези, американските, дето отпред приличат на камион. Имаше един шофьор от Хасково, бай Митьо, с него, докато мине представлението, седим и си пощим въшките. Или пък седна в публиката, гледам, гледам и накрая заспивам. После майка ми ме буди, отнася ме до камиона и се прибираме у дома.
Мама загина при катастрофа. Помня, че много трудно понесох смъртта . Мама беше много красива. Издъхна в ръцете ми. Изживях невероятен шок. Няма да забравя на погребението колко много цветя имаше. Беше уникално погребение с много народ, с много цветя, които ги слагаха върху нея. Толкова много я обичах, толкова силна бе болката ми, че изревнувах майка си от цветята. Бях се вкопчил за нея в ковчега, не исках да я пускам да я погребват. И когато започнаха да я спускат надолу, 5-6 човека ме хванаха, издърпаха ме и в ръцете ми остана сноп цветя, както съм ги сграбчил. И когато я пуснаха в гроба, изпитах ревност и отвращение към тези цветя. Намразих ги! Дълги години след това не понасях цветя, само фикуси, зелени. На жена ми Снежка костваше 15 години усилия да ме накара да приема цветни цветя... Затова пък сега непрекъснато ги садя в градината.
− Защо след смъртта на майка ти баща ти те праща в приют?
Защото работеше по мините. И защото се ожени втори път. Аз не приех втората му жена. Имахме дълбок разрив. Той замина да живее в Мадан, аз останах в Кърджали. Оказах се безконтролен. Хлапак без родители. И ме засилиха към с. Студен кладенец. Пети, шести и седми клас − до 14-годишната си възраст се мотах по сиропиталищата. Липсваше ми нежност. Няма да забравя... като дете всяка година за Осми март правехме нещо за майките. Бях много сръчен и моите работи бяха от хубавите. Но като дойдеше празникът, аз отивах в тоалетната да се наплача, защото нямаше на кого да подаря това, което съм изработил. Преживявах го тежко. Добре, че имаше една директорка на училището, Златка Петрова, която ми беше като втора майка, та ходех на нея да нося подаръците. Сигурно оттогава е желанието ми да имам момиче − около мен да се върти тази нежност, която носи жената.
Биеха ли те децата в приюта?
- Всички се биехме. Тези сиропиталища са школа за бандити. Много малък процент от децата в тях влизат в правия път. Основната част си остават на нивото − деградация на личността. Сиропиталището е затвор, спяхме в големи бараки, по 20-30 човека в общи помещения.
− Не се ли озлоби към баща си за това, че те е изоставил?
- Сигурно съм имал такива прояви към него. ДС пише в характеристиката ми, че не съм обичал баща си − това е точно в този период, когато той реши да избере любовта пред мен. Не че ме е изхвърлил, аз просто го изревнувах от втория му брак, бях опърничав и не приех да живея с него и втората му съпруга. По-скоро вината е моя за нашата раздяла, той настояваше да отида при него, но аз не приех това. Откакто изпратих баща си, нося чувството за неизпълнен синовен дълг − той ли не ме разбра, аз ли не го разбрах...
Кога се отключи талантът ти на художник, защото ДС пише в характеристиката ти, че си и много музикален?
- Стремежът ми към рисуване се прояви още докато майка ми беше жива. По време на репетициите в Културния дом тя ме оставяше при художника на театъра, който правеше плакатите, той ми даваше хартия и боички и аз си цапах при него. Може би оттам тръгна закачката ми с рисуването, той ме запали.
А музиката винаги е била у мен. Като малък, още в детската градина, все заставах пред радиото и като чуя да свирят симфонични оркестри, започвах да имитирам как се свири на цигулка. Родителите ми забелязаха тази любов и ми поръчаха в Хасково при един арменец детска цигулка 3/4 и седем-осемгодишен аз тръгнах да посещавам школата по цигулка в Хасково. После продължих да свиря и в Кърджали, след като се преместихме там да живеем.
Но след третата година, вместо да ходя на уроци по цигулка, аз ходех на кино. Като се върнех вечер вкъщи, баща ми ме караше да му изсвиря новия урок, а аз му свирех една и съща тема. Но той бе антимузикален и все ми каваше: „Браво, браво!“ Разбра измамата едва в края на годината, когато отиде да плаща курса на учителя ми Казаков. Като се прибра вкъщи, ми строши цигулката в главата. И така приключи музикалната ми кариера.
А как реши, че искаш да станеш художник?
- В седми клас, след като напуснах сиропиталището, реших, че има само едно училище за мен − Художествената гимназия. Пристигнах в София. И ме скъсаха на изпитите. Баща ми още беше миньор в Мадан, но вече се бе развел с втората си жена, живееше сам. И аз отидох при него. Записа ме в Техникума по минна електромеханика. На следващата година обаче аз пак тръгнах за София и тогава ме приеха в Художествената гимназия.
Ходи ли на уроци по рисуване?
- Не. Дойдох с голи ръце от Кърджали. Нямах пари за хотел и спях на Централната гара, там беше топличко. Приеха ме последен в списъка − 60 деца, аз бях 60-ият. Но оттам нататък станах първи, завърших по всички специални предмети в гимназията с отличен, с тройки по общообразователните. И влязох с най-високия бал в Художествената академия. Имахме право да кандидатстваме само две специалности, аз кандидатствах илюстрация и монументална скулптура, но и в двете ме приеха. Вдигнах бала толкова високо, че много хора ме намразиха. Приеха ме в академията, но аз заминах войник.
И не подозираш, че ДС вече те е фиксирала?
- Да, нищо не знам. На втората година в казармата започнаха да ме работят за вербуване. Помня, бях войник в Правец, как един полковник и още един старши лейтенант ме закараха в котелното помещение на болницата в Ботевград. И почнаха да ме обработват. Четири часа аз се дърпам, те ме натискат. Старши лейтенантът ме налагаше с шамари по врата, полковникът ме удряше с пръчка по коляното. Не е било някакъв жесток побой, но имаше заплашване и натиск, както после са го описали в досието ми. Какво съм мрънкал, не помня. След като си прочетох досието, започнах да връщам лентата назад. Посетиха ме после в ателието ми на тавана в академията, някакъв оперативен работник, когото отказах да приема. Определи ми среща във „Варшава“, кръчмата срещу ВИТИЗ, две срещи имахме и на двете му обясних, че по мирно време не искам да сътруднича на никого, искам да стана художник. Вече имах самочувствието на реализиран човек. В академията всички знаеха, че съм много кадърен. Аз рисувах ръцете и краката на целия курс, бях бог на ръце и крака − най-трудната част от човешкото тяло. Моята единствена мисъл бе да стана голям художник.
Това не е ли болезнена амбиция?
− Когато аз дойдох в София, имаше много заслужили и народни художници. Като слязох на старата софийска гара, жълтата, която бе в бароков стил и която не знам защо не я запазиха, за първи път видях 7-8-етажни сгради. Като виждах искри по колелата на трамваите, прескачах релсите да не ме хване ток. Гледах едни вефове, едни москвичи, едни шушляци, главата ми се замайваше. Аз − едно момче, което идва от беднотията на Кърджали, изправено пред големия град. Усетих огромна несправедливост. Първото нещо, което си казах, бе: „Ще ви... майката!“ На всички. И се заканих, че ще успея. Хвърлих всичките си усилия за това. А някои заслужили художници, като ме забелязаха, си казаха: „А, идва един турчин, който иска да стане №1, откъде накъде?“ Нали си даваш сметка, че аз не съм за обичане, а съм за убиване. Ревността и завистта са нещо ужасно. Те са двигател, огромен двигател. Кой народен художник би допуснал някой да го измести? А за мен започна да се говори като за много кадърен, много перспективен, реализиран. Ами аз още със завършването на академията спечелих Ватиканската награда. Получих златен медал 24 карата на името на Данте Алигиери! И то много случайно.
Как стана това?
− Много просто. Нямах ателие и работех в кухнята, махах мушамяната покривка, слагах един найлон, имах една метална въртележка, още я имам, слагах на нея 5 кг глина, малко восък и започвах да вая. Един ден, било е ‘81-‘82 година, отивам на „Шипка“ 6 и ми казват, че в Равена има световно изложение по трилогията на Данте, на което всяка година се сменя тематиката: „Рай“, „Чистилище“ и „Ад“, и международно жури раздава награди. За първи път България е поканена, дали са ни квота за участие на 10 човека, но някой се отказал. Старчев, беше шеф на секцията, ме вижда и ми казва: „Ти си млад, имаш ли нещо на тема „Чистилище“? Аз нямах нищо, но казах: „Имам!“ „След четири дена го донеси, да го пратим в Италия.“ Боже мой, Италия! Прибирам се в кухнята и започвам да правя „Вратата на Чистилището“ от восък, жив и здрав е още Цецо Куртишев, леярят, пари нямам, помолих го да ми го отлее безплатно. На четвъртия ден бях готов и занесох скулптурата в Съюза.
След месец получих писмо, че международното жури измежду 500 работи избрало моята и ми дава голямата награда „Златен медал на Ватикана“ на името на Данте Алигиери. Нашите бяха го превели като „Вратата на Читалището“. Наградата се съпровожда от 10 милиона лирети, което се равняваше тогава на 7-8 хиляди долара. Можеш да си купиш един апартамент! Не можех да схвана за какво става дума. Но усетих как завистта заработи. Големите майстори, народните художници бяха изненадани − аз, вчерашно хлапе, вземам Ватиканската награда! И то измежду 500 художници от цял свят. А аз до този момент не съм излизал от България. Започнах да се готвя за пътуване до Италия. С писмо от Министерството на културата ми разрешиха да си купя $100, още $50 купих на черно. Но не знам езици. Научавам три изречения на италиански: „Една по-евтина стая“, Аз съм български скулптор, сеньор Рашидов“ и третото „Аз съм турист социалист“. Драмата ми е огромна.
Но все пак се устремяваш към Ватикана!
− Да, с една чанта през рамо, в която съм сложил цигари, гащи (черни лъскави шорти), два чифта чорапи и много вафли и бисквити. Разшивам си хастара на ръкава на якето и там зашивам 50-те долара. Облечен с дънки и маратонки, се качвам на влака. В писмото пишеше, че в Равена ми връчват парите, а във Ватикана папа Йоан Павел II ще ме приеме за 5 минути и ще ми връчи златния медал с образа на Данте Алигиери. Това се случва една година след покушението срещу папата. Качвам се във влака. Седнах в едно купе сам. На Драгоман минават митничарите за проверка. Влезе един в купето: „Багаж да имаш?“ „Ето, това е!“ „Друг нямаш ли?“ „Нямам!“ „Я, отвори да видя!“ Отварям. Нищо. Но започнах да се потя. Имам 50 долара в ръкава. Притеснението ме сграбчи. Стана ми неловко. Митничарят ме изгледа, мръдна едно-две купета нагоре, но пак се върна: „Нещо друго да имаш?“ „Нямам!“ „Добре, след малко пак ще мина!“ Не издържах: „Ела!“ му казах и затворих вратата на купето. Разших си ръкава, извадих 50-те долара и му ги дадох. Олекна ми! Митничарят сложи 50-те долара в джоба си и изчезна. Като стигнахме границата, отвори пак вратата на купето, подаде ми 50-те долара и ми каза: „Вземи ги, ще ти потрябват“... С трите изречения на италиански се оправих в Равена, получих 10-те милиона лирети, после във Ватикана за медала... и се връщам горд в София. Тук ме посреща гробно мълчание. Всички знаеха, че съм носител на Ватиканската награда, но около мен настъпи огромна тишина. Все едно че нищо не се е случило. Нито добро, нито лошо. Което е ужасно. А аз бързах да се върна и да се изфукам. Това ме смачка! Това беше първата ми награда, първата ми тръпка и първият знак на завистта. Питах се: „Никой ли не ми се радва?“ Тишина! И това се повтаряше всеки път при всяка следваща награда. До днешно време. Успехът не се признава. Дойдоха още много награди, още много медали, но отношението си остана същото.
Това мълчание само заради етноса ли ти е?
− Не! По принцип сме си такива. Няма успех, на който някой да ми се е зарадвал. Това е нашият манталитет. Отначало ми беше мъчно, после разбрах, че в крайна сметка не е толкова важно дали някой ще ми се зарадва, или ще ме отрече. Важно е да си потребен някому. Научих се, че не може да ми дава мнение за сиренето човек, който не яде сирене. В България има хора, които си мислят, че са родени само за да изразяват мнение. И това е единственото, което могат да правят. Затова много отдавна си изградих имунитет срещу хора, които не консумират моето творчество. Тяхното мнение за мен не значи нищо.
В тези години кои са били приятелите ти, на които дължиш рамото и подкрепата да се държиш изправен?
− В онези години имаше една интересна порода хора, едно племе на големи личности. Още като студент аз си харесах писателските кръгове, те ми бяха най-забавни, най-интересни, търсех кръга на бохемата и на интересните артисти. Сред тях срещнах художниците Иван Кожухаров (Черното), Слона, Митьо Киров, седях постоянно с Георги Джагаров, чиято поезия безкрайно много ценях и до днес продължавам да я харесвам. Бях приятел с Янко Димов, денонощно сме били с Янко Станоев, Христо Калчев, Миряна Башева, Георги Трифонов, Дончо Цончев, Васил Попов, Виктор Пасков. Търсех онези, които бяха моята кръвна група. Това беше една много деликатна опозиция на онова време. Тези творци бяха леко по-различните, по-чешитите, по-контрата, по-несъгласни, по-независими. Станко Стратиев беше фина опозиция, Радичков беше префинен, докато Радой Ралин беше явна опозиция. Естествено е да сме били обекти и на наблюдение.
С Живков виждал ли си се?
− Да, само веднъж, и то когато беше под домашен арест. Беше прочел едно мое интервю с теб, направили му впечатление позицията и езика ми и ме покани на разговор. Нищо особено не си казахме, но ми подари мемоарната си книга. Жената, която го обслужваше, донесе нещо да пийнем. Стоях като скован, защото за първи път го виждах. Чаках той да води хорото. Това беше малко преди да почине. Беше вече много възрастен. Това е единственият ми спомен с Тодор Живков. Така и не разбрах за какво ме покани.
Какво те отвращава у човека?
- Мързелът! Ако попадна на някой, който не може да се повдигне, изпитвам отвращение.
Беше ми казал преди години: „Искам животът ми да мине с една малка водка, една малка пластика и една малка...“
− Дъщеричка. Мечтах да имам дъщеричка. Колко е хубаво, че сме приятели от толкова години. Но пък сега Господ ме дари със Снежа и с две внучки. Валя, бъркаш ми в душата... Аз бях много самотен, когато се разделих с първата си жена, синът ми вече беше голям, мина му пубертетът, завъртяха се гаджета около него, аз останах съвсем сам. Този период на самотност беше труден за мен и много исках да имам жена до себе си, която да ми създаде дом. Аз съм домошар, много обичам дома, мечтаех да имам нещо женско около себе си. Понеже съм отгледал вече син, знаех мъжкото какво е, но женското е друго − по-нежното, по-дипломатичното. И си казвах − няма ли най-после да се задомя и да ми дойде една дъщеричка до мен, да се радвам, да ми създава красота... Господ като че ли ме чу и ме срещна със Снежа. Тя пък ми доведе едно прекрасно момиче, където пишат наляво-надясно „доведената дъщеря на Вежди“. А аз си я имам повече от дъщеря, ние сме прекрасни приятели, едно свястно, умно дете. Синът ми се ожени, родиха се две внучки, страхотно симпатични − кокошчици малки, и те си ми кудкудякат... И като че ли къщата ми се напълни набързо отвсякъде с женско. Това са ми най-красивите моменти, които често ми липсват сега.
От кого си видял най-голяма лошотия?
− От най-близките си хора. Но това е закономерност. Така става в живота. Най-много ме е боляло от предателствата. Истината за мен е следната − аз проведох една много сложна и много дълга битка. Бях много амбициозен и поведох битка с посредствените, защото те не искаха аз да бъда добър. И това не е само при мен. Животът ми мина в тази битка с посредствеността. Тя е много агресивна, много писклива, ревлива.
Отпорът срещу нея?
− Срещу посредствените винаги съм излизал с моята философия: те имат своите 10 минути слава. А аз не съм човекът на 10-те минути слава. При мен беше битка, докато всичко това, което сега ти разказвам, го докарам до един Вежди. Сега осъзнавам, че цял живот съм се мъчил да устоявам на посредствеността. И че в тази битка съм бил и много силен, и много беззащитен. Странен живот! Със себе си не съм имал битки, сигурно защото съм се забавлявал добре. Нямам паметници в собствената си страна, допреди удостояването ми с ордена „Стара планина“ нямах и награди в родината си. Предложението беше внесено още по времето на Петър Стоянов, но той не пожела да подпише указа, та след него Първанов ми връчи ордена. Аз имам особено отношение към символите на държавността, към българските знаци.
Е, това е отмъщението на сините. Ти беше сериозен критик на Костов. Защо поведе такава битка срещу него, докато беше министър-председател?
− Между нас нямаше личен конфликт, но той беше решил да ползва властта и мускулите на властта, за да ме накаже. Аз не познавах този човек до мига, в който жена му направи една фондация от 200 специално подбрани интелектуалци, новите демократи. Това ми прозвуча фашистко. Това бяха хора като Марин Георгиев, които отричаха Вапцаров. Тогава заявих в едно интервю, че не може в качеството си на глава на държавата да селектираш интелектуалците и да правиш подмяна на ценностната система. Защото Радичков се ражда веднъж на 100 години и той не принадлежи на нито едно правителство. Казах, че такъв опит са правили и Сталин, и Хитлер и това е една груба грешка. Това интервю ме направи враг на Костов. Тогава бях спечелил първия си конкурс в България − за милениума да направя ключа на София. Анулираха конкурса, показаха ми, че хляб от тази държава аз няма да ям, и до днес не ям. Само нося. Плащам данъци и си живея спокойно. После Мишо Михайлов даде съвет на Костов да поиска прошка от интелектуалците и той ни покани на чаша вино да ни се извини. Но тези, които водихме битка с него, не отидохме.
По-късно той направи ли някаква крачка на сдобряване?
− Да, бяхме в една делегация в Рим. Преди години. Без да искаме, останахме един срещу друг, погледахме се в упор, в мълчание, в един момент той ми подаде ръка и си стиснахме ръцете. Това беше краят на тази сага. Четири-пет дни той не се отдели от мен в Рим, беше му приятно в моята компания и сега вече се поздравяваме, като се видим. Такъв е животът. Човек не бива да носи негативизма у себе си.
Хората, на които не можа да простиш за тези годни?
− Напоследък установих, че аз по-скоро трудно мога да простя на себе си. Защото хората, на които не мога да простя, са предателите. За 60 години съм имал много приятели и много предатели. И защо казвам, че на себе си не мога да простя − защото, когато обикновен човек нещо ти направи, ти го подминаваш и повече не го виждаш. Но когато приятел те предаде, болката е много голяма по една проста причина − че в това предателство съучастник си и ти самият.
Имал си възможност да живееш в чужбина. Защо не го направи?
− Защото искам тук да дойдат и да ни признаят, оттук да ни купуват. Освен това не мога да се разделя с житейските си ритуали. Минимум три пъти в годината аз трябва да ходя на гробищата. Това е част от мен. Нося смъртта у себе си. Ако замина надалеч, невъзможността да извършвам тези ритуали, ще ме съсипе.
Къде е твоят олтар? В ателието ли?
− Човек трябва да покрие името си с някакво качествено понятие. Вляза ли в ателието си, с мен влиза и Бог. Това е моята кухня. Тук се пече хлябът. В ателието става някаква магия − всичко забравям. Включително и кучетата. Винаги съм си задавал въпроса защо хората не коленичат навсякъде да се молят, а търсят амвона. Ами простичко е − защото един художник там е нарисувал образа на Христос. И човекът търси образа. А се оказва, че образа на Христос за обществото го е дал един художник. Така че, ако на човек му изчезне вярата, тогава може да е прав Вапцаров − след вярата нищо не остава! И за мен е така − тук, в ателието, е моята вяра. Без нея умирам. Тук са снимки на много хора − вечерите, когато имам време, един по един ги хващам да им правя портрети. Това са хора, които аз обичам − Коко Азарян, искам да му направя портрет, това е Марин Дринов, Владимир Димитров-Майстора, Ал Пачино ми е интересен, един уморен папа искам да направя...
Сега, на прага на 70-те си години, можеш ли да кажеш: „Бедният хлапак от Кърджали все пак успя“?
− Никога не стига да успееш. Успях в мечтата си да стана известен, успях в желанието си да стана добър скулптор, успях да се осъществя в професията си, успях да правя това, което много обичам, успях да имам качествена жена до себе си, успях да имам две прекрасни внучки, успях да селектирам и истинските си приятели. И съм много щастлив, че те започнаха да стават по-малко, на за сметка на това по-качествени. Има хора, които ме обичат, има и такива, които ме мразят. Но аз съм казвал крилатата фраза, че не съм любовница на целия свят, за да ме обичат всички. Всеки свой лев съм го изкарал в ателието си. Ръцете ми са вечно черни, загрубели, защото по тях личат следите от чука и длетото. И най-важното − аз не дължа никому нищо в живота си. Единственото нещо, което не ми достига и сигурно годините няма да ми стигнат, е да си направя всички скулптури, които искам. Никой не може да пенсионира един творец. Ние умираме до стативите, писателите − върху белия лист, музикантите − върху клавиша. Радва ме това, че аз се осъществих навън, а не вътре. Опитах се и успях да изляза от поточето и да вляза в морето. Аз се наложих на голямата сцена, в океана сред китовете. В жестока битка с големите риби.
Какво от момчето остана у теб?
− Остана един Вежди на 70 години, който все повече не си харесва носа, все повече не си харесва тялото, все повече не си харесва белите коси и бради, все повече не си харесва зъболекаря, който все по-често му ремонтира зъбите, все повече... Все повече се променя човек. Все повече го няма онова младото, амбициозно, нахакано, безпардонно, жизнено, живо момче. Искам-не искам, започвам да разбирам, че акълът ми е същият, но бавно тялото започва да ме предава. Остарявам и искам-не искам, трябва да го приема. Аз съм малко по-реален човек и Снежка все ми се кара, като кажа: „Абе, аз сега като умра“ и тя реагира: „Стига пак си заумирал!“ Няма да се правя на герой. Страх ме е от смъртта. Страх ме е от края на живота, защото бих искал още неща да направя. Да, живее ми се! Хубав е животът, слънцето е хубаво. Хиляди пъти съм казвал, че изкуството е най-красивата илюзия за бягство, най-красивата лъжа. Още малко ми се иска красиво да полъжа...
А през годините от какво не се отказа?
− Аз съм сложно устроен човек, много борбен. В обществен и в творчески план винаги мога да сведа глава пред всеки, който ми е дал духовно поне малко. Талантливият човек е даден от Бога. С талант не се раждат много хора. Така че на таланта трябва и всичко може да му се прости. По-важно е дали носим отговорност за нашите си грешки. Когато носим тази отговорност, когато сме морални пред греховете си, тези грехове не са толкова страшни. Страшни са скритите грехове, тези, за които нямаме и достойнство да си ги признаем. Аз си казвам всичко. Даже повече от необходимото. И очаквам прошка. Защото все пак се изправям пред своите 70 години. Не са малко, нали?

Един необикновен разказ -  Вежди дарява очите на брат си
„Не искам да говоря с този човек, моля те, не ме свързвай!“ Думите, казани с категоричен тон, са на министъра на културата Вежди Рашидов. Секретарката, която е прекъснала интервюто ни заради това обаждане, смутено затваря вратата на кабинета му.
Поглеждам го учудена. Вежди е много контактен, открит и духовит и тази му реакция е необяснима. Питам го защо наранява човек, който иска да говори с него. „Това е стара моя драма – отговаря ми Вежди. – Болка, която нося в сърцето си вече 24 години. Свързана е със смъртта на брат ми...“ Брат ми почина млад. Преди 24 години. Аз бях на 31, той − на 36. Издъхна в ръцете ми. След смъртта на майка ми, която загубих като дете на 11 години, раздялата с брат ми беше поредният жесток удар. Току-що се бях завърнал от чужбина, веднага потеглих към Кърджали. Отидох направо в болницата. Беше към 11 ч. вечерта. Заварих го жив... Мъките му бяха страшни. Стоях до леглото му, когато изведнъж той ме хвана за яката и ми каза: „В магазина има, в магазина има...“ Това бяха последните му думи. Помня как ръката му остана да виси. Изпаднах в шок... Напуснах болницата и заседнах на една маса в бар „България“. Не знам колко часа престоях там. На сутринта чух, че в мините е станала авария... Оттам нататък, за да разбереш какво е станало, намери д-р Баналиева, очна лекарка.“ Въпреки настоятелните ми молби Вежди отказа да говори. Но поне ме упъти къде да я намеря. До този момент не бях чувала за д-р Баналиева. Намерих телефона . Нежен глас учтиво отклони всякакви варианти за среща, докато накрая прие, но при едно условие − разговорът да стане в присъствието на Вежди.
И ето ни двамата в дома на д-р Баналиева, на пъпа на столицата. Посрещна ни 84-годишна достолепна дама, с чисто бяла коса, прибрана в елегантен кок. С черна рокля и плетена на една кука бяла якичка. Сякаш излязла от ХIХ век. Двамата се прегръщат. Кафе, домашно сладко... и разказът продължава оттам, където Вежди го прекъсна.
„Пристигнах от София в Кърджали − започва да ниже спомените си д-р Баналиева, а Вежди гледа надолу и мачка ръцете си − със санитарна авиация и отидох по спешност в очното отделение на болницата. Започнах прегледа на 30-годишен мъж, който ми разказа, че по време на работа разтопен метал „залял“ двете му очи. „Докторке, ще прогледна ли?“, беше настойчивият му въпрос. С едното око не виждаше светлина. За другото, слава Богу, имаше надежда. Но се налагаше спешно затваряне на роговичната рана с роговица от трупно око. А по това време роговица се вземаше не „мълком“, а със съгласието на близките на починалия, и то не по-късно от 6 часа след смъртта. Нямаше време за чакане. Наредих да се провери дали има труп в патологоанатомичното отделение. „Труп има, но е приготвен да си го вземат близките му“, отговори ми дежурната лекарка. Помолих веднага да задържат трупа. Прегледах го. Установих, че роговиците са подходящи за трансплантация от медицинска гледна точка. Но, но... от религиозна − абсолютно противопоказна. Починалият е от турски произход! Беше по време на възродителния процес!
Казаха ми, че близките на починалия са нервни, много, много недоволни. Отвън чака брат му, казаха ми, че е известен човек, художник, който иска веднага да си го прибере. Поканих брата на починалия да влезе. Пред мен се изправи млад мъж, набит, с буйна коса, с малка брада. Самоуверен. Напрегнат. Неудържим скръбен мъж. Изказах му съболезнования. Обясних му какво искам − да взема очите на брат му! Изслуша ме със свити вежди, с леко приведена глава. Тишина. Размисъл. В един момент изправи глава, пристъпи леко напред, погледна ме с широко отворени очи, със стиснати ръце. „Вие искате да вземете очите на брат ми?, продума през сълзи. „Да, да!“, отговорих му и аз през сълзи. Той затвори очи. Помълча. „Докторке, познавате ли нашата религия? Знаете ли за отношението ни към мъртвеца?!“ Не ме питаше. Укоряваше ме. „Питам ви, ще му личи ли, че си отива без очите?“ „Това зависи от мен“, отвърнах му. „А нашите ще разберат ли?“, беше вторият му въпрос. „Това зависи от всички присъстващи тук.“ Пак замълча... Просълзи се. И отрони: „Вземайте!“
Вежди слушаше целия този разказ, продължаваше да мачка ръцете си и само отрони: „Нищо не помня, но когато чух, че трябва да дам очите на брат си, свят ми се зави. Беше шок! Можете ли да си представите какво щеше да стане, ако нашите бяха разбрали, че давам очите на брат си за присаждане? Щяха да ме линчуват. И да ме мразят цял живот. Брат ми бе слаб, строен и красив, приличаше на майка ми, хубавица, с много чисти черти. Аз приличам на баща си − дебелонос, едър, голям. Много обичах брат си. И мъката ми по него никога не отшумя. Излязох като замаян от стаята...“
Д-р Баналиева взела очите на брата на Вежди, които върнали зрението на един 30-годишен български миньор християнин в онези години, когато възродителният процес смрази мюсюлмани и християни у нас. В очните дупки лекарката внимателно сложила марля и направила естетичен шеф на клепачите. Но изникнал нов проблем. Според мюсюлманската религия близките се прощават с починалия, като за последно искат да видят очите му. И повдигат единия от клепачите му. Има поверие − ако клепачът не се отвори, значи починалият не иска да се сбогува с живите. И става страшно! Настъпва невъобразима паника. Тогава Вежди за втори път прави нещо нечувано и за времето, и на нравите. И то с риск да настрои цяла една религиозна общност срещу себе си. За да не се стигне до този момент, в който роднините ще се напъват да отворят зашитите клепачи на брат му, той разиграва театър.
„По наш обичай дрехите на починалия се раздават на роднините още докато не са го изпратили. Като видя такова размахване на парцали, луд ставам. Изиграх скандал, че не искам да виждам никого около брат си. Изгоних всички. Не им позволих да се доближат до него... Така го изпратихме. На следващия ден си тръгнах за София. Имах една „Лада“, качих се на нея и отпраших. Чак тогава ми рукнаха сълзите.
Пред Пловдив спрях на една чешма да си измия очите. Като се върнах в колата и се погледнах в огледалото − видях, че брадата ми е станала чисто бяла. За една нощ...“