КОГАТО ОРЪЖИЕТО НА ЧОВЕКА РЪЖДЯСА

КОГАТО ОРЪЖИЕТО НА ЧОВЕКА РЪЖДЯСА  
Било е този сезон, октомври-ноември, но деветдесета година. С мой състудент по обед обикаляхме Централни гробища. Беше заради някаква курсова работа, дори не помня точно каква. Тогава, все още, двайсетинагодишните бяхме обладани от невротичен антикомунизъм, преливащ в откровен идеологически бяс. Но както и да е, изведнъж се оказахме на гроба на... Людмила Живкова. За първи път го виждах. Зяпах портрета на тази, която за мен олицетворяваше дизайнерската гнус на тоталитарния режим - асамблеи, спартакиади, фалшив източен мистицизъм, неприлично разхитителни затворени купони с люболевчевци и светлинрусевци... Докато си ги мислех тези неща, Краси, състудентът, застана пред мен, по най-небрежен начин разкопча ципа на панталоните си и започна да пикае върху гроба. Онемях. Смразих се в топлия есенен ден. Не можех дори да помръдна. А когато приключи, Краси се обърна и гордо ме изгледа... В този миг, на двайсет и една, за първи път почти физически ме заболя от саморазправата, от гаврата с идеологическия враг. Та, това бе просто гроб. Ако бях момиче, щях да се затичам към изхода. Но, просто си тръгнах. Нямаше дори какво да кажа.
Аз нямам проблем с пиесата "Човекът и оръжията", чиято премиера ще е на седми ноември. Гледах представление по нея преди двайсет години във Врачанския театър. Много се смях. Макар да не смятам, че произведението е най-доброто от стария г-й Шоу. Дори си мисля, че ако ще ехидничим на тема българска армия от дамска гледна точка, Евгени Минчев би могъл да напише нещо доста по-забавно. Стига да се стегне. Но откъде тръгнахме?... А, да, от гаврата. Тази пиеса осмива българите и армията им около Сръбско-българската война през 1885-а, около Съединението ни. Нека, макар че фактологията вътре е откровено тъпа. Тъй да бъде. Но има две смущаващи подробности. Ето, накратко историческата действителност: И от двете страни на границата се говори, че след българското Съединение, за Крал Милан /сръбски/ най-важно е да завземе Видин, Трън и Кюстендил. Градовете, чрез които ще отреже достъпа на България до Централна Европа и областта Македония. Българите организират опълчение. От Централна Европа български студенти прекъсват следването си. В парахода по река Дунав те запяват току що написаната песен „Горда Стара планина”. Композирал я е малко преди това 22-годишният Цветан Радославов. Също по пътя към бойните полета на Сливница. 80 години по-късно тя ще стане националният химн на България. Заедно с младежите, доброволци се записват и ветераните от битките за освобождение. Сформират се и ученически легиони... "Ученически легиони", ако забелязахте. И онези Ганьовци, студентите ни от Централна Европа, които се връщат, за да умрат за Родината си. Истински Ганьовци, нали. Хайде сега да си помислим дали ако някой нападне България, на хлапенцата ни из Брюксел, Амстердам и Виена дори ще им хрумне да помогнат с нещо оттам? Камо ли да дойдат, за да умрат за Родината. Но, ставам патетичен. Коя е първата смущаваща подробност. Ами тази, че премиерата в Народния театър е на седми ноември. На седми ноември е най-решителната битка във войната, известна като Капитаните печелят срещу генералите. Зад Сърбия стои огромната, мощната по това време империя - Австро-Унгарската. Никой не е вярвал, че младият ни княз Александър, яхнал коня си начело на българската армия има, какъвто и да е шанс. Та, по време на най-решителния ден ние даваме и най-много жертви. От онези хлапета, дето пеят "Мила Родино" на кораба по Дунав /младият Радославов почва да я дрънка на китарка/. Не е особено готино дърварската гавра на ирландеца да е с премиера точно пък на тоя ден, нали? При това, поставена от Сърбин. Малкович твърди, че е хърватин по произход, но между тях няма голяма разлика. Спокойно, Ваня Джаферович отдавна ме е изтрил заради, според него, мои антихърватски изказвания. Глупости на търкалета. Но пък, струва ми се, мога да предложа нещо свежо по американски. Джон да я постави и през 2085-а. За двеста годишнината от войната. Като американец той разбира от двеста години честване на нещо. Например на САЩ. И пак литературно-естетски, съвсем по евроатлантически, ще се изпикаем върху гробовете. На Цветан Радославов и приятелите му. Докато оръжията им ръждясат.
-------------------
На седми ноември тук ще направим поредна премиера на нашия документален филм "Капитаните печелят срещу генералите". Простете балканската самоувереност и неизисканост, че припомняме някакви патриотарски вехтории.,