Мирът е зло, войната е право, папата е Антихристът - из идеологията на Питър Тийл и Вашингтон

В есе, публикувано през юли 2026 г., американският милиардер Питър Тийл атакува миротворческите стремежи на папата, свързвайки го, без да го назовава поименно, с Антихриста. Зад това сравнение се крие осъждането на "вътрешния враг", който, в името на мира и универсализма, предава западното наследство.

От американските консерватори до европейските националистически десни групи, тази визия допринася за превръщането на обозначението "лагер на Злото" в основна рамка за разбиране на съвременните конфликти, отвъд границата между война и мир. Това пише в материал за онлайн изданието The Conversation докторът по история и християнски ционизъм Лоран Тесие.

Питър Тийл, съосновател на PayPal и Palantir, е обсебен от фигурата на Антихриста. Той му посвещава лекции в Рим и заедно със Сам Улф е съавтор на новаторското есе "Папата и Антихристът", в което Антихристът приема чертите на швейцарския теолог Ханс Кюнг (1928-2021), обвиняван, че е проповядвал междурелигиозно разбирателство. Есето е публикувано в "First Things", едно от водещите интелектуални списания на американската религиозна десница. Той дори представи тезите си в Париж пред Академията за морални и политически науки. Но Антихристът, когото Тийл изследва, има една смущаваща особеност: той не е кървав тиранин. Той е миротворец.

Антихристът, който носи мир

Но първо трябва да знаем за кого точно става дума. Терминът се появява само в Посланията на Йоан и то в множествено число: "Сега има много антихристи", пише авторът. Той уточнява, че те са напуснали общността, без никога да са принадлежали към нея (Първо послание на Йоан 2:18-19). Образът на Антихриста обаче е конструиран другаде. Апостол Павел предвещава "човека на беззаконието", който ще се настани в Божия храм, за да бъде почитан там (Второ послание до Солуняни 2:3-4). Книгата на Даниил говори за богохулен цар, а Книгата на Откровението - за Звяр и лъжепророк. Постепенно отците на Църквата обединяват тези различни фигури в една-единствена личност, на която около 950 г. монахът Адсон от Монтие-ан-Дер ще даде пълна биография.

Една семантична особеност на самата дума хвърля светлина върху всичко останало: на гръцки език представката "анти-" означава едновременно "против" и "вместо". Следователно Антихристът не е противоположност на Христос, а по-скоро негова имитация. Идеята за миротворчески Антихрист също не е нова. Тийл я взаимства от руския философ Владимир Соловьов, чийто Кратък разказ за Антихриста от 1900 г. представя един човеколюбив, икуменически обединител, обожаван заради делото си в полза на световния мир.

Там, където Христос донесе меча (Евангелие по Матея 10:34), Антихристът на Соловьов носи съгласие; той премахва разликата между добро и зло и ни кара да забравим Страшния съд. Неговият отличителен знак е една формула на Свети Павел - "мир и сигурност" (1 Солуняни 5:3) - онзи миг на привидно спокойствие, който, както казва Апостолът, предшества гибелта. Нещо повече, Тийл не чете Соловьов самостоятелно. Той го разглежда през призмата на Рене Жирар, негов преподавател в Станфорд, с когото през 2007 г. основава проекта Imitatio, чиято цел е да разпространява идеите му. Миметичната теория му дава ключа: Злото никога не действа другояче освен чрез имитация. В тази традиция Антихристът не идва отвън. Той не е нито неверник, нито чужденец: той произлиза от самото сърце на християнството, той е християнин сред християните, а понякога е дори папата.

Отъждествяването на Папата с Антихриста не е нова идея. Дълго време това е била доминиращата доктринална позиция на Реформацията, залегнала дори в Уестминстърската изповед на вярата от 1646 г. През XX в. тезата постепенно се маргинализира, за да се превърне в отличителен белег на най-непримиримите и маргинализирани групи на протестантството. През 1988 г. северноирландският пастор Иън Пейсли прекъсва речта на Йоан Павел II в Европейския парламент, като го обявява за Антихрист. Този образ е още по-опасен, защото носи лицето на приятел. Тогава става ясно как се обръща перспективата. За значителна част от християнската десница от двете страни на Атлантика, световният мир, религиозният и културният плурализъм, както и помирението не са положителни цели, а по-скоро инструменти на съблазняване, използвани от Злото, за да приспи света. Целта на Тийл е самият иренизъм: идеята, че човек може да изгради хармония тук, на земята.

Мирът, който е твърде съвършен - дори като идеал - става подозрителен. Трябва да отдадем дължимото на най-силния аргумент на тази десница. Тя не осъжда мира, а това, което смята за фалшив мир - иренизъм, който, обещавайки "мир и сигурност", обезоръжава народите. Факт е, че превръщането на всяка хармония в капан води на практика до отхвърляне на всяко мирно споразумение.

Папата като Антихрист

Това подозрение днес намира особено подходяща мишена. През пролетта на 2026 г. папа Лъв XIV публикува първата си енциклика, Magnifica Humanitas, в която заявява, че с изключение на случаите на строга самозащита, теорията за справедливата война е "вече отживелица" (§ 192). Жестът не е маловажен: наследена от Августин и Тома Аквински, тази доктрина за справедливата война векове наред позволяваше на Църквата да признае, че един конфликт може да бъде легитимен при строго определени условия. Обявявайки я за остаряла, папата скъса с миналото и, без да го назовава, се прицели във вицепрезидента на Съединените щати.

Няколко седмици по-рано Дж. Д. Ванс публично го беше упрекнал, че не разбира доктрината, на която самият Ванс се позова, за да оправдае неотдавнашната война срещу Иран. Папа, който разширява определението за мир до степен да отхвърли справедливата война, който прави мултилатерализма и универсалното братство сърцевината на своето учение: той се вписва, почти дума по дума, в представата на Тийл за Антихриста. Тийл никога не прави тази връзка директно: той скицира очертанията на фигурата и оставя на читателя да разпознае в нея лицето на папата. Спорът следователно далеч не е анекдотичен. Той е структурен: защитникът на мира и пророкът на Антихриста се оглеждат един в друг, като всеки сочи другия като заплаха. Защото папата отвръща със същото.

Неговата енциклика противопоставя Вавилонската кула - гордостта от "достигане на небето без Божията благословия" - на Йерусалим, който Неемия възстановява благодарение на общите усилия на всички; тя също така осъжда концентрацията на власт в частни и транснационални ръце, "по-могъщи от много държави". Трудно е да не се разчете това като препратка към технологичните империи, включително тази, която Тийл е построил с Палантир. Иронията е съвършена: онзи, който вижда Антихриста в една "глобална система за управление", експлоатираща страховете, сам е изградил една от най-мощните ѝ инфраструктури. Би било погрешно да се гледа на това като на обикновен дуел: в самия американски католицизъм епископите посочват, че папа, който говори за война, не изразява лично мнение, а упражнява своето учителско служение.

Безгранично недоверие

Човек може да си помисли, че всичко това е някаква далечна история, ограничена до борбата за власт между Вашингтон и Ватикана. Не е така. Същото недоверие към универсализма прониква в европейските националистически десни движения, а трансатлантическите връзки вече са съвсем реални. Освен това тази реторика намира плодородна почва. След Втория Ватикански събор, проведен от 1962 до 1965 г., католиците-идентитаристи и традиционалисти обвиняват "модернисткия" Ватикан за това, че е продал Традицията в името на икуменизма, междурелигиозния диалог и отварянето към модерния свят.

Оттогава папа, който проповядва универсално братство, отговаря на всички критерии, за да бъде считан за подозрителен в техните очи. Тийл просто им предоставя богословски ключ. Не е случайно, че и след второто встъпване в длъжност на Тръмп в началото на 2025 г. First Things потърси френския полемист Ерик Земмур, чието есе, поръчано от списанието, беше публикувано във Франция като книга, "La messe n"est pas dite" (Литургия не се отслужва). Посоченият от него враг - "глобализмът", който уж би претопил нациите - е светският еквивалент на универсалисткия Антихрист на Тийл. Самият Тийл не е католик: той защитава християнската цивилизация, без да споделя нейната вяра.

И все пак, той се вписва в същата логика, защото това, което обединява тези нагласи, не е вярата, а едно и също недоверие към универсалното - поне към всяка форма на универсализъм, която не е "християнска" или "юдео-християнска". Земмур освен това е само една брънка във веригата: списанието търпеливо изгражда връзките между американските консерватори и европейските националисти около общ противник - универсализма. Тази мрежа дори си има име: конференциите "Национален консерватизъм", организирани от 2019 г. насам от фондация "Едмънд Бърк" на израелско-американския интелектуалец Йорам Хазони, които събират едни и същи действащи лица от Рим до Брюксел. Земмур беше един от oсновните оратори редом с Виктор Орбан в Брюксел през април 2024 г., както и Джей Д. Ванс малко по-късно във Вашингтон, няколко дни преди да стане кандидат за вицепрезидент на Доналд Тръмп.

Тук отново откриваме, пренесена в политиката, логиката на вътрешния враг. В Мюнхен, през февруари 2025 г., Ванс вече твърдеше, че истинската заплаха за Европа не идва нито от Русия, нито от Китай, а "отвътре" и е по-опасна от всеки враг, идващ отвън. От Антихриста, скрит в Църквата, до врага, спотаен в сърцето на Запада - това е един и същ страх: страхът да не те предаде собствения ти народ.

Размитата граница

Залогът надхвърля теологията. Да превърнеш мира, диалога и универсализма в хитрости на Злото означава предварително да делегитимираш дипломацията и всяко договорено решение. Това приплъзване вече се вижда: когато държавният секретар Марко Рубио описва Международния наказателен съд като сила, която "води война" срещу Америка - не с оръжия, а с правни текстове - и обещава да я "разруши, тухла по тухла", самата граница между мира и войната се измества. Представянето на международна институция като творение на Злото не е нещо ново: бившият държавен секретар (1997-2001) Мадлин Олбрайт припомняше, че американски апокалиптични течения още тогава са виждали в ООН инструмент на Антихриста. А недоверието към тези международни институции е още по-старо.

Съединените щати често са били архитект на тези системи, преди да станат техни дезертьори: Сенатът отказва през 1919-1920 г. да се присъедини към Лигата на нациите, създадена от президента Уилсън, а Вашингтон никога не е ратифицирал договора за създаване на Международния наказателен съд. Суверенисткият рефлекс е стар; това, което християнската десница добавя към него днес, е апокалиптично измерение. Под тази обвивка, всяка страна преначертава границата между мира и войната: Папата - като разширява понятието за мир, Тийл - като хвърля сянка на подозрение върху него, Рубио - като прекласифицира закона като агресия. В крайна сметка залогът е битката за това да се определи от коя страна стои Злото. А историята ни учи на нещо просто: когато мирът се превърне във враг, а войната се маскира като право, трябва да се запитаме какво позволява подобно размиване на границите.

Източник: “News.bg”