НИЧИЯ ЗЕМЯ (Босна, 2002) - текст от "Пътеписите" на Мартин Карбовски

Снаряди-сувенири, мюезински напеви, нащърбени къщи с ослепели прозорци: Мартин Карбовски стъпва в Сараево столицата на последната засега европейска воийна - и установява с някак уморена горест, че босненските мюсюлмани не са щастливи и без сърби наоколо, а от тази война просто нямаше нужда.

Босна е толкова малка, че ако решиш да почнеш пътеписа от едната й страна, докато изпишеш „Босна и Херцеговина" държавата вече е свършила. Макар и неприятно близо, преди десет години войната там за нас си беше обикновена новина, посрещана с безразличие като новините за тамилските тигри. Клане в Рачак. Снаряд на пазара в Сараево? Никой не знаеше къде точно в Сърбия се намира това и в Сърбия ли е въобще. На сръбския шовинизъм и завидна неотстъпчивост пък българите тихо и злорадо противопоставяха мисъл от сорта, че исторически обоснованите размери на Сърбия се заключават горе-долу в белградския пашаллък.
Но именно от Босна тръгна разпадът на цял един начин на мислене.
И до ден-днешен, когато стане дума за тази държава, мненията на американци, европейци и балканци са тотално объркани и не намират пресечни точки. Има сърби, които и досега се радват на намесата на SFOR в Сараево. Има бошняци, които ядно ръмжат, че в сръбската държава са си живели по-добре. Американци на средна възраст коментират, че намесата във вътрешните работи на суверенна държава като Сърбия е противозаконна. 
Европейци и днес твърдят, че зверствата на сърбите са изфабрикувани от големите световни агенции, а Слободан Милошевич продължава да се защитава в Хага не без известен успех. Но както и да се говори и спори за последната европейска война на XX в., единственото ясно е, че балканските народи са родени наивни.
Днес не ти препоръчнам да влизаш в Босна откъм сръбската граница. Въпреки че от войната вече ни делят години, и сръбските, и босненските митничари ще ти образуват проблеми, защото туризмът е рядко срещано явление от едната страна на магистралата Белград- Загреб. Имам чувството, че сърбите са изчислили съвсем точно докъде да отстъпят - на километри от тази магистрала, от тази жълта линия на картата, без която Белград иначе би останал без връзка с цивилизования северозапад. Отстъплението пък води до създаването на една нова страна. Страната на градовете, които помниш от новините - Тузла и Бръчко.
Ако влизаш в Босна, далеч по-спокойно е да го направиш през Черна гора. Има сякаш една негласна солидарност срещу сърбите на Балканите, която преминава в съседска доброжелателност - черногорските полицаи не придирят много на хървати и босненци, и обратното.
На границата при курорта Неум, където босненци са си платили, за да имат излаз на Адриатическо море, прехвалените червени български паспорти, за които Шенген уж е паднал, не важат. 
Босненци искат визи за българите. След кратко съвещание по телефона с наш човек в посолството ни в Сараево минавам границата на своя отговорност. Така и не се разбира през граница ли съм минал, или през опустял полицейски пункт, на който са забравили да ме спрат. Хващам тесен, но съвсем читав път към Мостар и чакам да ме догонят и арестуват поне мъничко, но по една или друга причина това не се случва просто защото териториите между Босна и Херцеговина, Хърватска и Черна гора все още не са определени съвсем ясно като картография и човек често се чуди защо ги водиха всичките тези войни за територии, като сега никой не знае точно къде се намира. Ако пък питаш хората къде си, те също вдигат рамене - вече им е все тая в коя държава ще живеят, само да е мирно.
Ландшафтът върши работа на CNN-ските оператори - ниски храсти, партизанска растителност и камънак. Типични Балкани, артилерийски пейзаж. Така би изглеждала и Стара планина, ако изсечеш дърветата, а от отсрещните склонове чакаш да се обади гаубица. Пейзажът се сменя: от недокоснатата от война Черна гора през замазаните куршумени дупки по калканите на къщите в Дубровник до босненските чукари, където е подозрително тихо и спокойно, Човек започва да се самоуспокоява, че минава през туристически местности. Но не - тук е имало война. Усеща се във въздуха. И по няколкото паметни плочи, отбелязали нечия партизанска смърт, така типична за Балканите.
До Мостар пътят се вие по ниските склонове, а аз срещам само двама души - една стара козарка с къделя в ръце и бай Рачко. Козарката ме упътва, без да пита какъв съм-що съм, а когато питам дали е имало война по тоя край, тя казва, че война имало и не било хубаво. От римски времена насам войната се коментира все така като лош спектакъл, който се налага да преживееш. А, война имаше, имаше, ама не е добро това, да знаете. Приема се неизбежно - като градушка, като лош късмет, като наказание без право на оспорване. И с леко пренебрежение войните идват и си отиват, ние оставаме, но не можем да отделим време да ги спрем, заради многото работа и домашните животни.
Километри навътре в босненската пустош ме изненадва накриво паркирал стар Мерцедес с ремарке. Човек в работни дрехи маже нещо като чешма и облицова с неправилни парчета мрамор някакъв постамент. Това е дядо Рачко. „Какво правиш?“, питам отдалеч. Хората си говорят отдалеч, когато бродят из бивши бойни полета. „Цръквица“, отговаря дядо Рачко и слага край на двоумението ми сърбин-християнин ли е, или босненец-мюсюлманин. Далеч от Сръбска Крайна, където сърбите все още се опитват да запазят територия, на няколко километра от мюсюлманския Мостар, бай Рачко е иззидал малък параклис. Не ми казва какъв е поводът, дали на това място са убити сръбски войници, или просто така, без повод, е тръгнал да отбелязва оброчище или поругано от войната свято място. В Босна обаче църквите са зад телени огради, без прозорци - и без икони. Иконите са разграбени. Пред църквите с явно закъснение са дошли SFOR- ски танкове или бронетранспортьори, които на практика охраняват единствено тухлите на бившите християнски храмове. Затова и дядо Рачко започва да гради религията отново. Оттам, откъдето е тръгнала, преди да стане институция, сам човек прави параклис близо до път. Утре ще му го бутнат, той ще го вдигне отново. „Ама по-голям“, обещава сръбският старец.
Когато пътува из Балканите, човек си припомня, че религията е част от теорията на глутницата - когато си сред свои, можеш да ръмжиш с тях и да доказваш нашироко към коя глутница принадлежиш, дори да се заканваш на останалите човешки глутници. Когато си сред чужди, леко подвиваш психологическата си опашка и се стараеш да се покажеш различен, но и толерантен към различните от тебе. Сам религиозният човек е миролюбив. Но религиозната тълпа е свирепа. Ултра-свирепа.
Вечната балканска война
Ти, който четеш, където и да си живял в България, си виждал война само но телевизията. Дупка в мазилката на стената от куршум за теб е екстравагантно приключение, новина, повод да фантазираш какво се е случило. Българите досега бяха късметлии няколко поколения, които не са виждали разрушена от стрелба къща. Не просто дупка в стената, не просто взрив, а война, обикновена война, която разяжда къщите по ъглите, срутва частично носещите стени, за да създаде по-силен ефект, не надупчва като решето, а настъргва като ренде побутнатите стени и пали гредите на покрива, за да се разтурят керемидите за още по-зловещо. Да си личи, че тук е имало къща и в нея са се бутали хора, нещо са си пречели, бутнали са къщата, изронили са я откос по откос, ама не са я доразрушили докрай, сякаш за да запазят ефекта за туристите по-късно. 
Босна е пълна с къщи на гроздове, най-често по хълмовете, които първо са били ползвани за артелен склад, после за муниции, после за отстъпващите отряди, после за прикритие, и накрая за амбразури. Личи си откъде и как са били почнати къщите - първо с леко оръжие, калашиник 7.62, после с картечница, после с малокалибрено оръдие и накрая с гаубица, която троши арматурата и я усуква. Това са военни коти, важни за войната малки възвишения, където някой е живял преди това заради хубавата гледка. Войната обаче се настанява там, защого от високото можеш да уцелиш повече хора. Можеш да ги изненадаш, тихо скрит зад падналите тухли, можеш да я превземеш тая кота, после можеш да отстъпиш и така нататък, докато не паднат къщите, дето някой е живял заради хубавата гледка. Като паднат значи единият враг няма зад какво да се крие и с движението си казва на другия враг „аз отивам по-нататък, знам един други къщи, ще те чакам там да те изненадам".
Спирам на няколко такива военни коти. Не мирише на смърт, а на прясна опасност и забравена пехотна мина, ако знаете как мирише тя. Две-три постройки на високото, на едната е останат надпис „bufe..“, сиреч преди е било написано „бюфет“. Наоколо наистина няма къде да се скриеш - виждам само една бяла Застава, надупчена от хиляда куршума, и порутен сръбски паметник ог Втората световна война. Дупките по Заставата са ситни - от калашник 5.45, обаче от годините около тях концентрично се развива ръжда и отдалеч колата прилича на желязна, болнава петниста хиена. Тук са седели и са се стреляли сърби и босненци - войнишките консерви още се въргалят навсякъде, а гилзите са където стъпиш, като на неизметено стрелбище. Всичко изглежда така, сякаш не е свършило. Всичко изглежда така, сякаш може и чака да започне отначало. На такива места човек си мисли какво нещо е времето - само преди няколко години на същото място, тук между къщите, срещу теб са свистели остри метални парченца. Какъв късмет значи и какво нещо е това времето
- първо минават металните парчета, чак след време идваш ти да видиш откъде са минали, сиреч няма да се засечете във времето, което за мен е добра стратегия.
По-надолу, в долините след Мостар, можеш да видиш цели села от подобни къщи. Животът обаче не търпи вакуум и за през годините хората са отмъкнали тухлите, за да строят другаде. Сърбите разказват, че който можел да бяга и имал време, къртил собствената си къща - където и да го отвее вятърът по Балканите, да си има човекът тухли за нова къща. Затова отдалеч такива села изглеждат като безлюдни строежи само бетон и арматура, тук-там нащърбени от войната.
Сараево
Ю Ту са задници. Те пяха за Сараево, гледайки само репортажи по телевизията. Сараево е град строен и от сърби, и от босненци. За разрушаването му обаче бяха набедени само сърбите. Има такива типични босненски легенди - алеята на снайперистите, тунели за снабдяване, изгорелия хотел в центъра. Сараево обаче днес е град, върнат в началото на XX в. То е символиката на лошите сърби - всичко примитивно и изостанало в интернационалното евро-аме- риканско разбиране за национална държава.
Не казвам това, защото съм на страната на сърбите или съм силно антиамерикански настроен. Казвам го заради един решаващ за войната фактор - медиите. Няма война, в която само едната страна да убива, изнасилва и пали. Сръбските истории за погазени човешки права и достойнство са абсолютно същия брой, колкото косовските и босненските. Европейските и световните медии обаче избирателно служеха иа каузата „вън сърбите от Босна". Така се пораждат красивите босненски легенди за Алеята на снайперистите - вечерно време босненки се гримирали, обличали най-хубавите си дрехи и с риск за живота си излизали по центъра и по тази алея, за да докажат силата на характера и правдивостта на войната от едната гледна гочка. 
Това е разказ, който обиколи света и всички се възхитиха на момичетата, влюбени в своите войници. Същите истории и легенди може да чуете  и от сърби - и те не са по-малко истински. Просто войната вече не е елементарна стрелба по излезлите да си купят хляб и сол. Войната е разказ за тези, които искаме да подкрепим, и силно мълчание за ония, които сме рошили, че не са прави. Това е вечният двоен стандарт на каузите в една битка. Но когато едната кауза има на своя страна телевизионния разказ, масовата история, другата гледна точка сякаш не съществува. И сякаш автоматично става отвратителна, Професионалистите на сценария могат да защитят всяка една кауза, могат да ползват или изобретят детайлите на едно мислене, което винаги ще влиза в дилемата „за-против". А войната е просто война - като при детска свада хората са забравили кой е започнал пръв, всеки има железните си аргументи ,  всеки се опитва да превърне железните си аргументи в железа, които служат за убиване. Всеки разказва на децата си своята история, всеки увива мъртъвците си в своето знаме. Това беше войната досега. Днес мъртъвците се увиват във вестникарска хартия и тя плъзва по света, за да разкаже Едната История. Мъртъвците в една воина обаче винаги са два вида.

Сараево прави бизнес от болката си. Не е цинизъм да го отбележим, защото в инерцията на спомена Босна продължава да живее с войната, за разлика от Косово или Хърватска. Вази от гилзи на снаряди. Химикалка-куршум от калашник. Чинии от метал с милитаристичните знаци на военното производство. Десет години след войната сувенирите са война - мърчандайз около идеята, че Босна е страдала сама по време на войната, а сърбите са идиоти. Сърбите наистина са идиоти в смисъл, че не схванаха какъв номер им готви модерният свят-да ги пребори със сувенири. Всяка ваза-гилза, която заминава увита в босненско-мюсюлмански вестник на Запад, е медиен прото- снаряд, който се пръска из модерните общества с идеята, че сърбите са зли и грешни. Пощенски картички, олимпийски атрибути - всичко се свежда до война. А войната - отново до Едната Истина.
За какво й беше на Босна тази война? Ако в Косово уж изостаналите шиптъри водиха война, то днес те се опитват да бъдат все по-модерни и млади. Но това не се случва днес в Босна - освен че градът се намира в началото на XX в., той е и отявлено мюсюлмански. Ако една война се води заради сегрегацията спрямо един малък народ, то тя едва ли се е водила за това на сараевските сергии да се продава онази женска дреха, „чадри“ - същата, заради която американците са днес и в Афганистан. Ако се е водила заради толеранса към религиите - защо днес църквите мълчат с ослепели от детонациите прозорци, а гласът на мюезина заглушава малката и единствена камбана, която може да чуете в поствоенния град? Има такива моменти в Сараево - в пет, девет, дванадесет, седемнадесет и деветнадесет часа - джамиите започват да си пригласят като далечно квадро от османската империя, а някъде отдалеч се обажда глухата християнска камбана. В нейния звук няма война и провокация, повярвайте ми. Има напомняне, че войната се е водила заради желанието да няма само една религия в този град. И реално в Сараево никога не е имало само една религия, камо ли пък „наложеното“ от сърбите православие. Напротив - джамиите са стари и са функционирали винаги.
Архитектурата на Сараево е в един нов стил, евро-мюсюлмански бомбардизъм - особено съчетание на ръбести соц-сгради, джамии и къщи с ориенталски финтифлюшки, всички силно надупчени от куршуми и шрапнели. Прочутият хотел „Сараево“ прилича на зародиша на единия манхатънски близнак - ударен в горната си част, почернял и все още войнствен. Центърът е нисък, прихлупен и пастелен като източен пазар - сергии, дълга тесни улици, локуми, мъниста и пак гилзи,гилзи, гилзи.
Цените в Сараево са доста над европейските. Ненужната скъпотия идва от присъствието на огромен брой чужди войници, които получават големите си заплати директно от световното правителство и не им пука кое колко струва. Това не би трябвало до оскъпява хотелите, но Сараево бие рекорда по скъпотия в тази сфера: три звезди - 180 евро на нощ. Обикновеният турист няма какво да протестира - реално той днес няма какво да прави в града. Натам са се запътили легиони добре платени кореспонденти, консултанти, фондационери н прочие чиновници, чиито командировки са задължително добре платени.
Хората са свръхгостопрнемни. Избягват да се дефинират като босненци, сърби или каквито и да били - щом си там без пушка, босненците приемат като приятел, не натрапват своята кауза, но им личи, че са се мъчили с години. Цял един град, който хем се опитвал да живее, хем е бил на път да бъде сринат. Война водихме, живот не видяхме, но и живота не спряхме - това казват сараевци и личи, че им е писнало да говорят пред журналисти за войната си. Медийната инерция все още държи този град на фронтовата линия, може би за назидание и заплаха, че лошите могат да се върнат - така че защо да ремонтираме, няма смисъл.
На места, където ориенталското е по-ненатрапчиво, си личи, че съм в бивш европейски град: стари госпожи пият кафе, бъбрят като квачки и оглеждат заговорнически минувачите. В малки спретнати баничарници с четири стола хората се изчакват учтиво, закусват и освобождават бързо място за закуска на други хора от улицата. Баницата е цяла философия в Сараево - хем прилича на нашата, която се самоограничава психологически до пълнежа със сирене, хем плънката й може да е с всичко - от картофи до черен дроб или киви. За продавачите и сервитьорите се чудиш дали са ориенталски любезни. Или просто те обслужват по европейски с много внимание и свръхбързо. Шопската салата е култ (както навсякъде на Балканите), ракията е вилямовка, сръбска крушова. Когато става дума за алкохол - дори на враговете можеш да признаеш, че се справят по-добре от теб.
Гълъбът е символът, който логично трябва да представлява един военен град. Сиви и бели, летящи или пешеходни, птичките са навсякъде. На пазара в Сараево ще ти продадат и зрънца кукуруз, и пшеница, за да нахраниш птиците от собствената си ръка. Един от тези продавачи на кукуруз казва: „Няма народ, който да не е страдал от съседите си. Така е направен човекът и държавата, че да иска от съседа нещо да му вземе. Бошняците са страдали най-много на Балканите - защото, ако забелязваш, мюсюлманската вяра е успяла да се посади там, където има падинка - Косово, Метохия, Босния, албанските брегове, или примерно по вашата Добруджа. Докато се наложи тука ислямът, са текли реки от кръв. Днес ние сме такива, каквито ни е направила историята - не можем да променим миналото. Можем да променяме обаче бъдещето - довчера живяхме със сърбите в Югославия, днес вече не щем. Въпреки че човек няма как да избегне съседа си- пак ще трябва да живеем с тях. Но и те се напатиха, дано да е за добро... Едно ше ти кажа за Балканите, момче - колкото повече планина има в една държава, толкова повече хората не познават съседа си. А колкото повече море има една държава - толкова повече хора срещаш.“
От Сараево до сръбската граница е само час път. Това е типичната нова балканска граница - няколко бели оребрени фургона и набързо споена, прясно боядисана бариера. Силно изненадани, босненските митничари спират да топят залците си в една рибна консерва и зяпват - какъв съм аз такъв българин без виза и откъде съм влязъл? След час заплахи и блъфове, че ще ме арестуват, те махат с ръка и пускат брат си, българина, да си ходи само защото сме били солидарни с тях по време на войната (ама не чак дотам). Няколко пъти ме питат дали не нося боеприпаси.  "Не нося“, декларирам аз. 
Малко след сръбската граница под задната седалка на колата се изтърколи невзривен ръждясал снаряд от малокалибрено оръдие. Сувенир, истински сръбско-босненски сувенир, неуспял да изпълни предназначението си в една война.

Една война, от която нямаше нужда.