Ози Озбърн, народният Принц на мрака, изведе хеви метъла на светло

След като избяга от живота на сивота в Бирмингам, Ози се превърна в един от малкото фронтмени в рока, с които хората можеха да се идентифицират – и след това, напук на всички очаквания, стана национално съкровище.

Както сам вероятно би признал, тийнейджърът Джон Майкъл „Ози“ Озбърн не изглеждал като човек с блестящо бъдеще. Детството му било тежко – имал трудности в училище, отчасти заради дислексия, и станал жертва на сексуално насилие от двама по-големи побойници. Перспективите му след напускане на училище на 15 години изглеждали нулеви. Дори опитите му да стане престъпник завършили с фиаско. По негови думи, бил „шибано безполезен“ като крадец – телевизорът, който се опитвал да открадне, паднал върху него; оперирайки в тъмното, по погрешка задигнал бебешки дрешки вместо мъжките облекла, които възнамерявал да продава по кръчмите в родния Астън, Бирмингам. Накрая бил заловен и прекарал шест седмици в затвора.

„OZZY ZIG ИМА НУЖДА ОТ ГИГ“, пишело на картичката, която оставил на витрината на местен музикален магазин – и думата „нужда“ определено била ключова. Когато се присъединил към блус рок банда на име Earth като вокалист, нямал други възможности. Дори самата група, по-късно наречена Black Sabbath, не изглеждала като очевиден път към слава и богатство: „гениалната“ им идея за развитие била да натоварят оборудването си в микробуса и да обикалят други концерти, надявайки се някоя група да се откаже, за да заемат мястото ѝ.

А когато Озбърн запеел, не било нужно човек да познава трагичната му биография, за да разбере, че животът не му е раздал добри карти. Гласът му бил отчаян, необучен вой, най-подходящ за песни, които пасвали на определението за рокендрол на покойния фронтмен на Dr Feelgood Лий Брильо: „Музика за закона на Мърфи и лошия късмет.“

Създаването на Black Sabbath – и съответно на хеви метъла, който почти сами изобретили – било плод на находчив маркетинг от страна на барабаниста Бил Уорд: ако хората се редят на опашки за ужас, защо да не се създаде рок еквивалент? Sabbath сякаш се появили напълно оформени – всички елементи, които ги направили легендарни, присъствали още в първата песен от дебютния им албум през 1970 г. – но музиката, която излезла от тази идея, звучала органично, не пресметнато. Sabbath звучали като продукт на заобикалящата ги мрачна индустриална провинциална среда – място, където дрогата от хипи културата била пристигнала, но не и свободите на бохемския Лондон.

Звучали и като продукт на своето време. Ако най-продаваният албум на 1970 г., Bridge Over Troubled Water на Саймън и Гарфънкъл, изразявал деликатната меланхолия след края на 60-те, Black Sabbath предлагали друг отговор: музика, която се влачела гневно, като след чудовищен махмурлук, пропита с мрак, отчуждение, самоненавист и параноя.

Дебютът им все още носел следи от тежкия блус, от който тръгнали – особено втората страна звучала като изкривена версия на Cream – но с Paranoid същата година, стилът им се оформил в нещо напълно уникално. Успехът бил огромен – четирикратно платинен в САЩ – но, както при всички ранни албуми на Sabbath, критиците ги смазали: „Най-лошото от контракултурата на винил … пълни глупости … скучно и декадентско … безмозъчна, аморална експлоатация“, написал американският критик Робърт Кристгау. Подобен прием щял да съпътства хеви метъла с десетилетия, но странно или не, това работело в полза на Sabbath – превръщали ги в „народната група“, която достигала до маси отчуждени тийнейджъри, без помощта на медиите.

Озбърн сам укрепвал този имидж. Въпреки мрачната митология около групата – голяма част от 70-те обяснявали, че не са сатанисти – той изглеждал удивително непринуден на сцената. Вижте запис от California Jam през 1974 г. – звукът е тежък и зловещ, но Озбърн скача, пляска, вдига ръце и се радва – като фен, който е излязъл на сцената по случайност. В епоха на дистанцирани рок богове, той изглеждал като един от публиката.

California Jam улавя Sabbath на върха. Следващата година Sabotage бележи края на безупречната серия от албуми: Paranoid, Master of Reality, Vol 4, Sabbath Bloody Sabbath. Озбърн мислел да напусне групата по време на Technical Ecstasy (1976), но вместо това бил уволнен след слабо приетия Never Say Die! Групата го обвинила в проблеми с алкохола и наркотиците, той настоявал, че не бил по-зле от останалите. Самият Озбърн смятал, че това е краят на музикалната му кариера – затворил се в хотелска стая в Лос Анджелис, решен да изхарчи всичко за алкохол и дрога.

Той обаче не бил предвидил намесата на Шарън Леви, изпратена от баща си – мениджъра на Sabbath – да го следи. Двамата се влюбили, оженили се през 1982 г. и успели да преосмислят кариерата му, благодарение на щастлива случайност и брилянтна идея.

Случайността била, че попаднал на неизвестния китарист Ранди Роудс – според самия Роудс, Озбърн бил толкова пиян, че го наел още докато се настройвал. Гениалната идея била да прегърнат скандалите, от които Sabbath преди се пазели. В началото на 80-те метълът бил вече огромен, а християнски фанатици в САЩ започнали да тълкуват песните буквално и да виждат в тях заплаха за морала. Озбърн и Шарън решили – щом жанрът се смята за опасен, нека той въплъти това.

Изчезнал веселият фронтмен. Появил се карикатурният Принц на мрака, който отхапал главата на гълъб на музикално събитие, после направил същото с прилеп на сцена; потопил тестисите си в чаша вино на вечеря с немски лейбъл; уринирал върху мемориала на Аламо.

Дали е бил гениален пиар ход или просто алкохолик, не е ясно, но резултатът бил феноменален. Първите му два соло албума – Blizzard of Ozz (1980) и Diary of a Madman (1981) – били блестящи. Гласът му не бил пострадал, а Роудс бил виртуоз. Песните били изненадващо разнообразни – Goodbye to Romance напомняла за психеделичните Бийтълс.

Нито смъртта на Роудс в самолетна катастрофа (1982), нито упадъкът на албумите му (като Speak of the Devil или глем метъла в Bark at the Moon), нито проблемите със зависимостите – нищо не можело да разклати успеха му. Дори когато през 1989 г. бил арестуван за опит за убийство на съпругата си Шарън по време на пиянски запой, той оцеля – и бракът им също.

Оздравял след рехабилитация, но останал непостоянен артист. Сред великите му албуми изпъква Down to Earth (2001), с Робърт Трухильо и Зак Уайлд. Срещу него стоят разочарования като Ozzmosis (1995). Винаги опитвал нови неща – от Auto-Tune в Patient Number 9 (2022), до кавър на Woman на Джон Ленън.

Качеството било променливо, но славата – непоклатима. Риалити шоуто The Osbournes го направило национално съкровище. Под ръководството на Шарън, той прегърнал ролята на Кръстник на метъла, давайки сцена на нови групи чрез Ozzfest и сбогувайки се с феновете си три седмици преди смъртта си с емоционален концерт Back to the Beginning във Вила Парк. Множество артисти дошли да му отдадат почит – доказателство за неговото място в метъл историята.

Колкото и да се е променил хеви метълът през последните 56 години, трудно е да си представим как би изглеждал без Black Sabbath. Всички, които са работили в този жанр – и дори извън него – носят нещо от тях. И е също толкова трудно да си представим Sabbath без Ози Озбърн. „Винаги съм мислел, че каквото и да имам, е временно“, пише той в автобиографията си I Am Ozzy. А истината се оказа точно обратната.

Автор: Алексис Петридис

Алексис Петридис е водещият рок и поп критик на „Гардиън“.

Източник: “The Guardian”